Адама Диоп е френски актьор със сенегалски корени. От години

Адама Диоп е френски артист със сенегалски корени. От години той играе на най-големите театрални подиуми във Франция в това число и в Комеди Франсез. Снима и в киното и малкия екран. Диоп е в Пловдив за присъединяване на фестивала „ Сцена на кръстопът ” с „ Разстоянието ” на създателя на пиесата и режисьор Тиаго Родригес.  Спектакълът, в който си партнира с младата френска актриса Алисон Дешан, откри тазгодишното издание на един от най-престижните театрално конгреси в света – този в Авиньон. А привилегията да гостува под тепетата изискуем на обстоятелството, че Пловдивският трагичен спектакъл е копродуцент на „ Разстоянието ”. В две следващи вечери - на 17 и 18 септември, той се срещна с публиката в огромната зала на Драматичния спектакъл.
Прочетете още
С Адама се срещаме, с цел да си поговорим за това, което основава отдалеченост сред нас и има ли метод да я преодолеем през любовта и шерването.

- Адама, добре пристигнал в Пловдив. Вече имахте среща с публиката под тепетата и с екипа на театъра, какви са усещанията ви?

- Почувствах доста огромна централизация в публиката, слушаха ни деликатно. Във  Франция има хора, които се смеят по време на спектакъла, а тук забавното беше, че пловдивската аудитория усети, че това зрелище е тежко, мъчително и трагично. Всъщност хубостта на това да пътуваме с представленията си е, че можем да усетим по напълно друг метод по какъв начин публиката ги слуша и приема.

Бяхме посрещнати извънредно добре и от сътрудниците ни и домакини от Пловдивския спектакъл. Вчера на вечерята след спектакъла споделих какъв брой рядко се случва човек да е по този начин добре признат. Това се случи от мига, в който стъпихме на летището и по-късно в театъра. Наистина гостоприемството е ужасно. Беше прелестна среща с целия екип на театъра, Александър Секулов беше с нас, Диана Добрева беше с нас. Беше прелестно.

- За какво си приказват хората на изкуството по време на тези неофициални срещи?

- Това, което ни беше забавно, е по какъв начин действа Пловдивският спектакъл и изобщо театрите в България. Например тук има непрекъснати трупи, а във Франция е много по-различно. Ние имаме ужасно доста самостоятелни театри, трупи, екипи и артисти, които работят с режисьорите, само че не е както тук.

- Има ли поддръжка от страна на страната към такива частни компании?

- Имаме една специфична система във Франция. Трябва да си работил избран брой часове през годината и когато ги събереш, попадаш в тази система. Тогава, през месеците, в които нямаш спектакли, страната ти заплаща. Това е голяма поддръжка за самостоятелните актьори.

- Живеем във времена на разделяне като на разнообразни планети, с разнообразни философии и най-страшното с примирие за обеценения човешки живот. Какво е дистанцията, което дели хуманността и любовта от експанзията и омразата?

- Аз считам, че ние живеем в страни, в които политиците ръководят посредством боязън. И, несъмнено, има един инстинкт в хората да желаят да се защитят от страха и от риска да срещнат някой, който те не познават. Било то от друг град или от друга страна. В недалечното минало чужденецът се възпремаше като човек, от който можем да научим нещо, нещо, което носи със себе си. Сега към този момент не е по този начин. Сега чужденецът носи боязън. Винаги е доста елементарно да обвиниш другите и да кажеш, че казусът е в тях.

- В този миг ли се появява отчуждението?

- Да, виждаме, че има все по-голяма отдалеченост. Хората приказват от ден на ден, че желаят да си затворят границите. Много е мъчно да се приказва, че всеки един ще си остане предпазен в личните граници. Видно е, че извънредно десните партии набират мощ на всички места и тяхната първа цел е тъкмо това - да сложат граници, да открият отдалеченост.

- И какъв е отговорът на изкуството?

 

- Това е шансът, който имаме ние - артистите. Може би в никакъв случай нямаше да имам шанса да бъда в България, в случай че не беше " Разстоянието ". Самите фенове могат да видят, да усетят, да схванат, че това, което виждат по малкия екран, не е толкоз ужасно. Има нещо доста мощно в театъра - когато забележим един персонаж на сцената, даже и да е някой, който не познаваме, идва отдалеко с непозната за нас история, с помощта на претърпяната страст, можем да разберем, че в действителност доста си приличаме.

- Една от най-важните функции в живота на един мъж е на бащата - по какъв начин оцелява любовта от разстояние, раздрана сред две планети? Обречена ли е тя?

- Това, което е доста забавно в спектакъла, е, че в действителност има огромна отдалеченост сред две планети. Но в действителност първото отдалечаване сред бащата и дъщерята е от времето, когато са живели дружно. Спектакълът приказва за това. Накрая се оказва, че дъщерята би трябвало да заживее на Марс, с цел да стартират да контактуват и да се опознаят.

- Кое избавя тази обич, по какъв начин двамата герои намират пътя към себе си?

- Първата роля е на връзката. Любовта постоянно е била присъствена сред двамата, само че защото има прекомерно доста неща в живота - умрялата майка, проблеми в обществото, неналичието на работа, стрес, вършат по този начин, че даже от време на време толкоз просто нещо като да си кажем нещо е доста мъчно. Например - те в никакъв случай не са си говорили за обстоятелството, че майката е мъртва. И в този момент, когато ги дели такова разстояние, тя стартира да се пита за какво не се е състоял този диалог. Най-накрая дистанцията им разрешава да стартират да си приказват и да схванат, че любовта постоянно я е имало.

- Това ли е пътят да преодолеем дистанцията сред хората - говорейки си?

- Отново желая да кажа, че в основата на тази отдалеченост е страхът. Родителите също имат своите страхове в едно доста сложно общество с доста рискове - обществени медии, изкуствен интелект. Всичко това, което родителите не могат да управляват. Смятам, че и родителите, и децата, би трябвало да намерят една златна среда за връзка. Защото в противоположен случай всеки си остава в неговия свят, на неговата планета, и не схваща другия. Родителите, несъмнено, би трябвало да проумеят, че в един миг, че децата им порастват и стартират да вършат, каквото си желаят. Пътуват, намират любовта, специалността. Но също по този начин децата би трябвало да схванат, че е обикновено родителите да се тормозят.

- Вие по какъв начин съхранявате себе си на фона на всички тези страхове, които ни дистанцират едни от други?

-Всички артисти са доста разнообразни, когато става дума за това. Аз се усещам като един майстор, който в ателието си хваща едно огромно дърво и от него прави маса. Моите принадлежности са моите думи, поезията, литературата. Спектакълът става моята маса. Вярно е, че много постоянно тематиката в един театър или в един филм е нещо, което ние - актьорите, претърпяваме в себе си. И е мъчно да се дистанцираме от облиците.

Тогава работата става сложна и се изискват старания, с цел да се предпазиш.

- Вие снимате и в киното. Къде се чувствате по-добре и нещата е случват по-интензивно?

- Аз съм играл доста в театъра и го боготворя, тъй като мога да работя върху един персонаж с години. Докато в киното внезапно, когато фотосите приключат, ти оставяш облика зад тила си. Например през юли играехме " Разстоянието " в Авиньон и колкото повече време минава, толкоз по по-различен метод можем да забележим спектакъла и той да се трансформира. Има една доста особена страст, когато си пред аудитория. Тъй като границата сред нереалност и действителност е доста тънка, имам един любопитен образец. Децата, когато видят в театъра герои да се прегръщат, споделят " ау ". Когато това се случва във филм, от екрана, няма такава реакция. Просто поради дистанцията!

- Как виждате нашия свят през 2077 година?

- Аз съм оптимист. Когато погледнем напред - в бъдещето - се опасяваме от стопанската система, политиката, екологията, войните в света, изкуствения разсъдък. Но аз надълбоко имам вяра, че в случай че ние не гледаме света през нашето тясно прозорче на име Франция, България или Сенегал, светът е едно огромно благосъстояние. Цялата тази глобалност има хубост, тъй като срещите са вероятни, запознанствата са вероятни, вярата е там, любовта може да е там, колаборациите, приятелтвата. Благодарение на моята работа съм пътувал по света и това ми разрешава да усещам, че всички ние сме индивиди. Расизмът, да вземем за пример, е проблем в нашето общество, само че пък въпреки това ги има другарството и любовта. Те дават вяра. Смятам, че ние на тази земя имаме един в действителност огромен проблем всички дружно и той е екологичният. Разбира се, че всеки има своите местни проблеми, че те са разнообразни във времето, само че огромният крах на човечеството е точно неуспехът му в екологията.

- Какво пази в актьорското си чекмедже Адама Диоп? Кои функции, пиеси, които желаете да изиграете?

- Няма доста неща. Обожавам срещите и обичам да не знам авансово. Обичам занапред да откривам  текста, режисьора, ролята. Например - аз не можех да бленувам за ролята в " Разстоянието ", тъй като тази пиеса не съществуваше. Но моята среща с режисьора Тиаго Родригес беше доста мощна, доста значима и ние имахме желанието да се открием и да работим дружно. И ето - моята и неговата фантазия дружно родиха " Разстоянието ".

- Благодаря ви за отделеното време и ви поисквам да опознаете Пловдив и да се влюбите в него.

- Благодаря ви и аз и ще си призная, че към този момент съм влюбен в Пловдив.