Какво се случва в българското училище?
- Абе, ти помниш ли това момче Косьо ли беше, или Досьо?
- Ми няма значение, нали ни се махна от главите?
Това бе дочут от мен разговор между седмокласнички, които не си говореха за гаджета. Ставаше дума за преразказа на " Задача с много неизвестни " от Братя Мормареви след изпита за гимназии, и диалогът се водеше буквално час след него. Същото ми се е случвало и в предишни години, когато съм се занимавала с темата за образованието - и седмокласниците, и абитуриентите забравят заглавието и дори темата на текста, върху който са писали, малко след като предадат изпитните си листове. Естествено, не всички.
Но въпреки всичко, докато МОН говори за усвояване на " компетентности ", вместо за зазубряне на знания, много от учениците успяват да изтрият от мозъка си почти всичко, върху което са държали изпит, още преди да излязат резултатите им от него. Учители са ми разказвали, че ученици, които в седми клас са се представили блестящо, с цел да влязат в много добро училище, в 12-и клас отново се нуждаят от обучение къде точно да поставят запетаите и къде се пише двойно н.
Защо? Какво се случва в българското училище, в което четвъртокласниците решават брилянтно тестове, а на 15 години се представят зле в международното изследване PISA?
От години слушаме за това, че училището трябва да преподава " компетентности ", а не зазубряне на знания, и да мери на финала само тях. Но самите компетентности са нещо почти толкова митично, колкото и коронавирусът.
Компетентност без знания няма, защото когато ти се наложи да придобиеш допълнителна компетентност, ще са ти нужни познания за това. Само че мантрата на Европейски Съюз за компетентностите е изтрила от главите на образователните ни чиновници всяка друга мисъл. Преди време в социалните мрежи се разпространяваше на шега една сканирана " Автогеография " на девойка, която пишеше в това така наречено CV, че е завършила " Шеф и кройка ". Има ли езикова компетентност? Няма. Шие ли? Шие.
Промяната на изпитите и след четвърти, и след седми клас в настоящия момент са добра концепция, защото бе крайно нелогично приемът на един ученик в по-добра гимназия да зависи единствено от познанията му по български език и математика. Трябва да присъстват чуждият език, трябва да присъстват историята, химията, биологията, защото именно резултатите от тях могат да дадат по-пълна представа за цялостната подготовка на детето и интересите му. В този смисъл посоката, която поема МОН, е повече от добра, така се прави в по-голямата част от света. Целият въпрос е дали експертите, които в продължение на години са все едни и същи, са способни да направят подобна реформа. Чии лобита ще надделеят?
Работните групи се правят също от почти едни и същи университетски преподаватели и учители. А и самите училищни преподаватели са твърде обхванати в една и съща рамка - да научат ученика например да преразказва за Косьо или Досьо. Впрочем, виждам, че и тестовете за десети клас, които така и не се проведоха поради пандемията, страдаха от същата схематичност. Прочитане на отегчителен текст, особено за абитуриента, писане на резюме, нито една възможност за изказване на свежа мисъл. В седми клас - преразказ, при положение че той се изучава в по-ранни години и не дава възможност на ученика да покаже мислене. Ако го покаже, то обикновено намалява точките му, защото се отклонява от шаблона.
В момента образователната ни система произвежда оловни войници, които отиват под строй да заемат едни работни места, и нарича това " усвояване на компетентности ". Как да усвоиш компетентност от учител, който може би няма такава? Или пък иска да те научи на нещо повече от елементарно прагматично прилагане на вече познатото? На нещо, което би ти помогнало да се развиеш като личност? Защо хуманитарното познание вече е нещо като " персона нон грата " за сметка на ИТ познанията, след като е възможно именно, както казва Чехов, красотата да спаси света.
Държавата, както и целият свят,се лашкат в променящи се образователни политики, защото дистанцията между младите хора /особено в началното училище/ и техните преподаватели, става все по-голяма. Успехът на електронното обучение бе една илюзия - освен че учениците видяха по какъв начин учителката им преподава от хола, а тя узна цвета на тапетите в домовете им, това не доведе до някакви съществено нови електронни ресурси, които да променят качеството. Вината за това не е нито на учителите, нито на МОН - пропастта между поколенията се увеличава и поради това реформите трябва да бъдат по-сериозни и по-обмислени. Но реформи без кадри не могат да се направят - не искам да припомням израза за новия бардак и..., защото учителите не заслужават да бъдат обиждани. Промяната на модела сама по себе си е нещо хубаво. Но изпитният модел е нищо, докато не се промени начинът, по който децата учат. И нашата представа за света.
Иначе ще се сблъскваме с все повече хора, които бутат паметници, с все повече такива, които чакат на осигурителните системи. И с една малка част, които могат да надскочат шаблона, с цел да направят промяната.
Инфо: www.standartnews.com