А после за капак, пред сградата го чакаше черен джип

А след това за похлупак, пред постройката го чакаше черен джип на сицилианската мафия, тъй като...

Тошко Йорданов се носеше като буреносен облак. Бузата му беше подута, все едно е бюджетна стратегия, препоръчана от опозицията. Лицето му беше свъсено, като че ли животът му поднасяше на всяка крачка примес от лимонен сок, катран и плоски смешки от " Шоуто на Слави ".

Зъболекарският кабинет на доктор Гечев беше на ъгъла на една от тези улици, които никой в никакъв случай не помни по име, само че всички знаят, че там се намира най-безопасният банкомат в региона. Тошко се огледа с съмнението на човек, който тъкмо в този миг не желае да срещне нито публицисти, нито студенти по медицина. Не видя никого, с изключение на една стара дама, която хранеше гълъби с кифла от предишния четвъртък. За всеки случай, въпреки всичко пресече улицата като ирански нуклеарен физик, запътил се на промяна в централата.

В кабинета го посрещна доктор Вадиряпов – ухилен, спокоен, от тези зъболекари, които наподобяват по този начин, като че ли нямат безусловно никаква визия кой си. Това сътвори у Тошко известна вяра.

– Какво ви води при мен? – попита лекарят, откакто пациентът издиша надълбоко като народен представител преди гласоподаване дали да се изпратят още оръжия за Украйна.

– Докторе, не устоявам. Много напрежение, умора… И болежка. Болката! Зъбът ме убива.



Д-р Гечев надникна в устата на политика с ентусиазма на археолог, преди малко разкрил антична септична яма.

– Вади, докторе. Болката е нетърпима!

След къса операция, съпроводена от тон, наподобяващ на отваряне на буркан с кисели краставички, доктор Вадиряпов извади зъб и го подаде на Тошко като трофей.
– Готово.

– Но… – простена Тошко. – Аз още усещам болка…

Зъболекарят замълча. Погледна още веднъж в устата, погледна извадения зъб, наклони глава, след това въздъхна надълбоко, само че някак неискрено.



– Станала е неточност. Извадих здрав зъб. Болният още си е там.

Тошко Йорданов погледна зъболекаря в очите. Вместо виновност, видя в тях някакви искрици, които не можа да дефинира дали са радостни или отмъстителни.

– Няма да ви взема пари за него – проговори още веднъж доктор Вадиряпов. – Но в този момент да оправим нещата и да извадим правилния…

– НЕ! – изрева Тошко по този начин, като че ли в кабинета беше влезнал Караколев с диктофон. – Чувствам се по-добре! Болката съвсем спря!

Той скочи от стола с гъвкавостта на човек, който се бои от две неща – неточности и зъболекари. Излетя на открито, стиснал бузата, която към този момент пулсираше и от болежка, и от оскърбление.

Пред входа на постройката го чакаше голям черен автомобил със затъмнени стъкла. Всичко във типа му подсказваше, че притежателят въобще не се тормози от Национална агенция за приходите. На тротоара стояха двама едри мъже със зализана като на артиста Анди Гарсия коса и хубави костюми, които можеха да са единствено италиански. Те го прихванаха деликатно, само че крепко на разположение. През това време задната врата на автомобила се отвори постепенно и трагично. Вътре седеше още по-елегантен, само че по-възрастен мъж, който сподели на негоден български с южноиталиански акцент:
– Господин Йорданов, разбрахме, че се готвите да организирате импорт на български лекари към Сицилия. А на НАШИЯ остров… не се внася или изнася нищо без нашето единодушие. Заповядайте при мен, дано поговорим.

„ Като нямаш какво мъдро да кажеш, Тошко – не приказва! Аз и огромната ми уста… “, намерения си депутатът, до момента в който влизаше доброзорно в колата, стискайки зъби. Тоест, останалите му зъби.

ОЩЕ ПОЛИТИЧЕСКА САТИРА ОТ АВТОРА: