А хората си отиват…
А хората си отиват… При другите хора, при себе си, необратимо, от нас, вечно.
Отиват си, оставяйки в нас отворени прозорци, отключени порти, бодливи мемоари, и нас самите на самите себе си… Ние оставаме…
Оставаме без тях, издухани от непознати ветрове, уязвими и изгубени, лепкави и задушени в своето изтощение. Ние…
Ние — това е всеки, който е живял в нас, към който сме се стремили, в който сме се удавяли, който сме ненавиждали и сме изпълвали със себе си. И всеки…
Всеки, който в миналото си е тръгнал от нас, взимайки книгите ни, оставяйки ни изтръгнати страници, нашите песни — без ноти и мелодии, нашите стотици неизживяни животи, неизказани думи, неотдадени усеща и преданите на нас.
Нашите постели и души са смазани, нашите звезди и очи са загаснали, нашите ръце и сърце са свити в пестник, нашите мисли са на възли, а в нервните нишки пулсира страхът.
Ние сме аквариумни рибки на своите обиди и вселенско възмущение.
Ние сме толкоз големи и толкоз мънички. Поместваме в себе си хора, фантазии, нечии светове и упования, непознати животи и преносими, променливи действителности.
Но когато някой си потегля, се трансформираме в точка, в малко тясно пространство, в което повече нищо не се побира, даже пустота…
Не мога да кажа „ Не си тръгвай! “, тъй като някой ден аз също ще си потегли.
Автор: Татяна Варуха
