А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след

" А Албена беше към този момент близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, само че като я видяха, отново от близко, всички затаиха мирис. Албена си беше същата Албена, единствено че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше наследник сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено начело, като че отиваше на църква. Но когато тя се откри сред двете стени от хора и дигна очи, тоя взор, който познаваше всеки мъж и който в този момент беше още по-хубав, тъй като беше натегнал от тъга, и тия тънки вежди, и това бяло лице — от нея като че ли полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, само че беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, така си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.
И в тая тишина, в тия няколко мига стана знамение, обърнаха се и най-коравите сърца, жал и добрина светна в очите на мъже и на дами. "

" Албена "

" При тия думи хайдутите, които не снемаха очи от алтъните на шията й, се спуснаха към нея и отдалеко протегнаха жилестите си ръце. Шибил махна с ръка и ги спря. После се обърна, изправи се на целия си растеж и отвисоко мери с очи момата. Какво бяло лице! И тънка в кръста, а полите и необятни, като на кукла. И какъв кураж! Очите му заблещяха радостно, наду го на смях. Но по-рано от него момата беше се разсмяла с глас. Лицето й светна, стана по-хубава и в този момент можеше да се види, че очите и са сини и зъбите бели. Шибил я гледаше изумен: какъв ще е тоя демон? "

" Шибил "

" Като дете беше Шакире, на нея й трябваха игри, развлечения. Когато цялата къща беше пречистена и подредена, тя стартира да отваря и да бърка из старите брашовски сандъци, гдето бяха скрити облеклата на майка й, на първата му жена, тежки и скъпи едновремешни премени. И всеки ден тя стартира да се облича и труфи, ту с едни, ту с други облекла, палава, луда, и до момента в който всичко това за нея беше единствено смешка, Сали Яшар я гледаше със свито сърце, тъй като пред очите му се събуждаха мемоари и видения от друго време и от други дни.
Веднъж, натруфена така, с пъстри прежди и вързоп златен тел в ръце, тя влезе при него и седна до прозореца да шие чевре. На корави, необятни гънки лъщеше аленият атлаз на шалварите й, по сърмата на синия й елек, който стягаше гърдите й, горяха и се разсипваха ситни искри. И в никакъв случай като че ли тя не е бивала така хубава, веждите й фино изписани като пиявици, лицето, кръгло и бяло, очите й обкръжени с тънки ресници, като осил на чернокласо жито. "

" Песента на колелетата "