а 26 октомври германците, протестиращи срещу Ковид ограниченията, се събират

а 26 октомври германците, протестиращи против Ковид рестриктивните мерки, се събират пред тогавашното кино "Космос " на бул. "Карл Маркс” и стартират да скандират това, което са скандирали в Лайпциг и Берлин през един различен октомври, в различен век и друга ера - през 1989-а.

"Ние сме народът! Ние сме народът! " (Wir sind das Volk!) Сякаш историята и времето са зациклили. Знак на какво е сходно нещо?

Някакъв импровизиран референдум за минало? Кризата ни е връхлетяла по този начин ненадейно, че не сме разкрили нови пояснения и сме хванали старите. Със старите лозунги.

Нищо, че те са от друго време и за друга обстановка. Вируси или комунистически елити - все тая. Ние сме народът и ние решаваме има ли вирус, или не. Искаме ли да се съобразяваме с него, или желаеме да живеем свободни.

Елементарният, лишен даже от ДНК вирус, внезапно е придобил чертите на нечовечен и остроумен деспот, който ни лишава свободата. Разбира се, благодарение на елитите.

Вирусът в действителност още веднъж е съумял да раздели света на ние и те, най-старото разделяне. Те го измислиха, с цел да ни вземат и последната риза от гърба, с цел да ни държат в послушание, с цел да ни затворят устата - безусловно, с маските.

Затова ние излизаме на улицата и викаме като през 1989-а. Защото това е последният спомен за гражданска война.

И там, в онази точка желаеме да се върнем. Освен това тогава нямаше вирус, написа за

Когато няма бъдеще

Миналото постоянно ще има това преимущество пред сегашното и пред отказаното ни бъдеще. Там всички бяхме по-млади, по-здрави и затова по-щастливи. Освен това нямаше вируси. Да, предишното евентуално е естественият предпазен механизъм по време на чума.

Известната фраза "Миналото е непозната страна, там вършат нещата друго ", красиво пренесена от Дейвид Лоуентал и принадлежаща на Л.П.Хартли, към този момент не важи.

Във време на тежка рецесия тя се обръща в своята диаметралност. Днес към този момент предишното не ни е непозната страна, а татковина. Там, където желаеме да се върнем и да се спасим от сегашното. В непозната страна се е трансформирало сегашното.

През последните две години писах романа "Времеубежище ", който излезе при започване на пандемията. Там, в една близка дистопия, допуснах по какъв начин заради тежка рецесия обособените страни в Европа стартират да вършат референдуми за минало. Всички избори до момента постоянно са били за бъдещето.

Но когато бъдеще няма, обществата стартират да си избират минало. И всяка от страните избира най-щастливото десетилетие от своята история.

Подобна пандемия на предишното стартира да се усеща още с първите удари на Ковид рецесията. Неслучайно европейските водачи като Макрон и Меркел незабавно се върнаха към загатна за Втората международна война, пробвайки се да обяснят настоящето. Другата прилика, несъмнено, беше още по-назад, с испанския грип от 1918 година. Смисълът на такива образци не е да се върнем във Втората или Първата международна.

Той е в това да се напомни, че е имало сходни времена, даже по-лоши, от които сме се измъкнали… Щом можем да си ги напомним, значи че сме ги претърпели и минали нататък.

Миналото ли е единственото леговище?

Тук е тънката разлика. Дали приливът на минало, който претърпяваме през днешния ден, ще бъде признат като знак да вървим нататък, или противоположното, че няма нататък, историята е зациклила и предишното е единственото леговище. Искаме си остарялото, затворените страни, безконечната младост и тогавашното си "величие " - немско, унгарско, българско, полско… Като споделих полско, дано си напомним единствено, че това, което се случва със възбраната на правото на аборт за полските дами, към този момент се е случвало.

И в това връщане е ужасът. Случвало се е в Източна Европа при социализма. Миналото е положително за исторически филми и романи, положително за роман и разбор и чудовищно за имплантирането му в днешното време.

Всяка рецесия като изключително събитие подлага на тестване концепцията, че времето тече линейно и към по-добро (в една утопично-прогресистка линия). Не постоянно, вижда се.

Трябва ли да връщаме и да преиграем още веднъж 1989-а, Втората международна или Средновековието, с цел да се спасим от сегашното и да стартираме изначало?

Като дописвах романа, си показах по какъв начин при тотална възстановка на началото на Втората международна, с цялостен брой танкове и бойци, тя избухва още веднъж. Понякога предишното внезапно оживява, налива се с кръв или избухва като изсъхнал барут.

Може да се каже и по този начин, обяснено за водачи: предишното е като идващ камион в огледалото за назад виждане. Винаги е по-близо, в сравнение с ни се коства. Да имаме едно мислено.