Историята на паметника Шипка - втора епопея
Построяването на паметника Шипка се дефинира от мнозина като втора епопея. Историята споделя nationalgeographic.bg.
Старото име на старопланинския връх Шипка (1326 м) - плацдарм на героични сражения, знак на българската независимост - е Свети Никола. През 1951 година е преименуван на Столетов, а през 1977 година - на Шипка. Това основава комплициране, защото на север от основното било и на запад от прохода се издига различен връх със същото наименование, Шипка (1232 м). За да се избегнат недоразумения, по-късно той е назван Малка Шипка. Днес се разисква връщането на остарялото име на заветния връх - Св. Никола.
Първите сражения на Шипка по време на Освободителната войната се водят през юли 1877 година, когато Предният отряд на ген. Й. В. Гурко и Габровският отряд на ген. Дерожински овладяват старопланинските проходи. След епичните борби при Стара и Нова Загора Централната османска войска на Сюлейман паша потегля към Стара планина. Целта е да я премине и да се притече на помощ на армията на Осман паша, отбраняваща Плевен. Над 27 000 турски бойци се насочват към Шипченския проход.
Отбраната на прохода е поета от ген. Николай Столетов. В командвания от него Шипченски отряд влизат и 1., 2., 3., 4. и 5. тайфа на Българското опълчение.
Общо 7500 руси и българи заемат позиции на върховете Св. Никола, Орлово гнездо и Шипка. Решителните сражения, едни от най-ожесточените през Освободителната война, се водят от 21 до 26 август 1877 година Защитниците демонстрират извънреден подвиг и отблъскват офанзивите на врага макар огромното му числено предимство, тежките условия и неналичието на задоволително муниции.
Приносът на опълченците за удържането на Шипченския проход потвърждава, че българите заслужават изгряващата си независимост и са подготвени да я бранят до гибел . Войната не е свършила, само че успеха при Шипка накланя везните в интерес на съветската войска и на възраждането на България от пепелищата на петвековното робство.
След края на войната съветското основно командване взема решение за построяването на мемориали в чест на починалите по бойните полета. В писмо на съветския боен министър Милютин се показва, че император Александър II персонално ще субсидира издигането на 11 паметника по местата на най-кръвопролитните борби. Сред тях е Големият съветски монумент, този на починалите от 4. стрелкова бригада, на падналите от 9. пехотна дивизия, надгробни плочи на обособени офицери и знаменосци и други.
Изграждането на българските монументи в чест на отдалите живота си за освобождението стартира по-късно. Първите са издигнати на Шипченския проход през 1910 година по самодейност на Плевенското поборнико-опълченско сдружение. Сред тези десетки свидетелства на човешката смелост, жертвоготовност и признателност Паметникът на свободата има неповторимо място. Той бележи центъра и най-високата точка на Шипченския мемориален комплекс. Идеята за построяването му поражда скоро след края на Освободителната война.
На 13 април 1879 година Петко Каравелов предлага построяването на монумент, въплъщаващ всенародната благодарност към подвига на съветските бойци и българските опълченци на Шипка. Петко Р. Славейков се причислява с думите: " Предлагам при издигането на тоя памятник да одобри присъединяване всичкий българский народ, щото тоя памятник да одобри да служи в бъдеще като пътеводна звезда на Съединението ни. " Въпреки първичния възторг двадесет години по-късно още нищо съответно не е направено. През 1899 година в. " Юнак " жигосва " неоправдателното безгрижие и небрежност " по отношение на реализацията на концепцията. Предложено е до 9 август (историческото начало на Шипченската епопея) на върха да бъде подложен главният камък на бъдещия монумент. Това също остава единствено положително благопожелание.
Към практическото реализиране на концепцията за Паметник на свободата се пристъпва едвам през 1920 година Тогава членове на Централното поборнико-опълченско съдружие дават наставление на държавни институции и родолюбиви сдружения да назначат свои представители за основаване на предприемчив Комитет за въздигане монумент на Възраждането и освобождението на българския народ. Такъв е основан през август 1921 година В устава му е записано, че средствата за паметника ще се събират под формата на " помощи от страната, окръзите, общините и други публични институции, доброволни пожертвувания на частни лица, от представления, концерти, вечеринки, сказки ". В набирането на средствата за бъдещия монумент взе участие с доброволни дарения целият български народ.
На 24 август 1922 година, във връзка 45-годишнината от Шипченската епопея цар Борис III тържествено поставя основите на монумента. Превратът на 9 юни 1923 година и последвалите го бурни политически събития и обществени разтърсвания довеждат до западане на самодейността. Конкурс за план на паметника е разгласен през 1924 година, само че не излъчва победител. Резултатите от втория конкурс са анулирани. През 1925 година се създава още един конкурс, извоюван от арх. Атанас Донков и скулптора Александър Андреев с плана им " Ветеран ".
Започналият през 1926 година градеж е пресечен заради суровите естествени условия, техническите компликации и дефицита на средства. През 1928 година архитектите от сдружение " Циклоп " Иван Данчов и Минчо Заяков повикват строителя Пеньо Атанасов - Бомбето в София. Бащата на Атанасов е вдигал здания с занаятчия Колю Фичето. На неговия наследник е съдено да свърже строителни и военни подвизи от две столетия в монумент за бъдните генерации.
Изграждането на паметника към този момент е стартирано от Илия Мъглов, само че заради тежките климатични условия неговите служащи се разбягват. Комитетът за създаване на паметника неколкократно афишира на търг продължаването на градежа, само че без триумф. Тогава Данчов, който познава персонално Пеньо Атанасов, предлага да го поканят да се заеме с построяването.
През април 1928 година Бомбето потегля към върха със събраните от него служащи. Пристигат по здрач, завързват катърите и си вършат небрежно кревати от трева, папрат и черги. Същата нощ излиза мощна стихия. Завивките на хората са засипани с пръст и камъчета. Бурният вятър не стихва, строителите са изплашени. Събират небрежно багажа си и потеглят назад. На върха остава единствено Пеньо Атанасов. Десетина дни са нужни на майстора, с цел да откри нови служащи от Габрово и региона. Първо изкопават землянки и незабавно се залавят да прокарат път към върха. Камъните за паметника доставят с каруци. " За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола ", спомня си Пеньо Атанасов пред журналиста Боян Кръстанов през 1981 година Животните, като теглеха, приклякаха, но изкараха първия кубик. "
Самите каменни блокове са издигани на местата им върху бъдещия монумент с въжета и макари. Едва на втората година от градежа служащите се снабдяват с бензинов мотор за скования от тях елеватор. Атанасов е освен уредник на работата, само че и старши зидар: " Тогава не се употребиха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме значително строителна кръв по зидарията. " Първоначално има огромни компликации с доставянето на нужния за градежа пясък. Качват го на върха в газени тенекии, натоварени на 40 катъра. За да оказват помощ, жителите на Шипка и Шейново уголемяват пътеките към върха на доброволни начала. Това разрешава докарването на пясъка да продължи с волски двуколки. По-късно Бомбето открива в близко дере пълен песъчлив пласт и това улеснява строителните действия. Вода горе няма; за пиянство се носи с буре, натоварено на магаре, а за градежа - в грамадна бъчва на волска каруца. Работниците си готвят на смени. Сред тях има кавалджии и гъдулари, които в почивките веселят всички със свирнята си.
Работата продължава от април до октомври. После строителите се разотиват по родните си места, с цел да се съберат отново на идната пролет. Атанасов помни съвсем всички по име, знае кой от кое място е. Най-възрастният - 75-годишният Христо Михов от Шипка - е превеждал съветските войски през Балкана, а в този момент издига монумент на извоюваната от тях и българските опълченци независимост. На доста места намират снаряди, изравят човешки кости. Събират ги за костницата на паметника. " Хем ни беше ужасно, хем гордо! " - спомнят си служащите. Често по-страшно от пронизаните от патрони и съсечени кости е времето на върха. То е изменчиво, непредвидимо. Грейналото слънце бързо потъва зад гъсти облаци, при стихия земята трепери от гръмотевици, а вятърът е ураганен и яростен.
" Веднъж събори едно от магаретата дружно с дюлгерския товар " - описват строителите. Животното въпреки всичко не умира. Оцелява и ударен от гръмотевица върху скелето на паметника служащ. Една есен пада ранен, само че изобилен сняг. През нощта той затрупва землянките и на сутринта хората не могат да излязат през отварящите се на открито порти. Излизат през покривите - единствено с цел да открият, че магарето им се е отвързало и е изяло всичкия им самун и част от чертежите на паметника!
Иззиждането на монумента е приключено през 1929 година През 1931 последният камък е подложен на върха. Официалното разкриване се състои чак на 26 август 1934 година " Горе никой не ме повика " - спомня си Пеньо Атанасов. " Имаше слово. Раздадоха се и награди - и то на хора, които в никакъв случай не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, елементарния строител, и за другарите ми никой не загатна дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години. "
Старото име на старопланинския връх Шипка (1326 м) - плацдарм на героични сражения, знак на българската независимост - е Свети Никола. През 1951 година е преименуван на Столетов, а през 1977 година - на Шипка. Това основава комплициране, защото на север от основното било и на запад от прохода се издига различен връх със същото наименование, Шипка (1232 м). За да се избегнат недоразумения, по-късно той е назван Малка Шипка. Днес се разисква връщането на остарялото име на заветния връх - Св. Никола.
Първите сражения на Шипка по време на Освободителната войната се водят през юли 1877 година, когато Предният отряд на ген. Й. В. Гурко и Габровският отряд на ген. Дерожински овладяват старопланинските проходи. След епичните борби при Стара и Нова Загора Централната османска войска на Сюлейман паша потегля към Стара планина. Целта е да я премине и да се притече на помощ на армията на Осман паша, отбраняваща Плевен. Над 27 000 турски бойци се насочват към Шипченския проход.
Отбраната на прохода е поета от ген. Николай Столетов. В командвания от него Шипченски отряд влизат и 1., 2., 3., 4. и 5. тайфа на Българското опълчение.
Общо 7500 руси и българи заемат позиции на върховете Св. Никола, Орлово гнездо и Шипка. Решителните сражения, едни от най-ожесточените през Освободителната война, се водят от 21 до 26 август 1877 година Защитниците демонстрират извънреден подвиг и отблъскват офанзивите на врага макар огромното му числено предимство, тежките условия и неналичието на задоволително муниции.
Приносът на опълченците за удържането на Шипченския проход потвърждава, че българите заслужават изгряващата си независимост и са подготвени да я бранят до гибел . Войната не е свършила, само че успеха при Шипка накланя везните в интерес на съветската войска и на възраждането на България от пепелищата на петвековното робство.
След края на войната съветското основно командване взема решение за построяването на мемориали в чест на починалите по бойните полета. В писмо на съветския боен министър Милютин се показва, че император Александър II персонално ще субсидира издигането на 11 паметника по местата на най-кръвопролитните борби. Сред тях е Големият съветски монумент, този на починалите от 4. стрелкова бригада, на падналите от 9. пехотна дивизия, надгробни плочи на обособени офицери и знаменосци и други.
Изграждането на българските монументи в чест на отдалите живота си за освобождението стартира по-късно. Първите са издигнати на Шипченския проход през 1910 година по самодейност на Плевенското поборнико-опълченско сдружение. Сред тези десетки свидетелства на човешката смелост, жертвоготовност и признателност Паметникът на свободата има неповторимо място. Той бележи центъра и най-високата точка на Шипченския мемориален комплекс. Идеята за построяването му поражда скоро след края на Освободителната война.
На 13 април 1879 година Петко Каравелов предлага построяването на монумент, въплъщаващ всенародната благодарност към подвига на съветските бойци и българските опълченци на Шипка. Петко Р. Славейков се причислява с думите: " Предлагам при издигането на тоя памятник да одобри присъединяване всичкий българский народ, щото тоя памятник да одобри да служи в бъдеще като пътеводна звезда на Съединението ни. " Въпреки първичния възторг двадесет години по-късно още нищо съответно не е направено. През 1899 година в. " Юнак " жигосва " неоправдателното безгрижие и небрежност " по отношение на реализацията на концепцията. Предложено е до 9 август (историческото начало на Шипченската епопея) на върха да бъде подложен главният камък на бъдещия монумент. Това също остава единствено положително благопожелание.
Към практическото реализиране на концепцията за Паметник на свободата се пристъпва едвам през 1920 година Тогава членове на Централното поборнико-опълченско съдружие дават наставление на държавни институции и родолюбиви сдружения да назначат свои представители за основаване на предприемчив Комитет за въздигане монумент на Възраждането и освобождението на българския народ. Такъв е основан през август 1921 година В устава му е записано, че средствата за паметника ще се събират под формата на " помощи от страната, окръзите, общините и други публични институции, доброволни пожертвувания на частни лица, от представления, концерти, вечеринки, сказки ". В набирането на средствата за бъдещия монумент взе участие с доброволни дарения целият български народ.
На 24 август 1922 година, във връзка 45-годишнината от Шипченската епопея цар Борис III тържествено поставя основите на монумента. Превратът на 9 юни 1923 година и последвалите го бурни политически събития и обществени разтърсвания довеждат до западане на самодейността. Конкурс за план на паметника е разгласен през 1924 година, само че не излъчва победител. Резултатите от втория конкурс са анулирани. През 1925 година се създава още един конкурс, извоюван от арх. Атанас Донков и скулптора Александър Андреев с плана им " Ветеран ".
Започналият през 1926 година градеж е пресечен заради суровите естествени условия, техническите компликации и дефицита на средства. През 1928 година архитектите от сдружение " Циклоп " Иван Данчов и Минчо Заяков повикват строителя Пеньо Атанасов - Бомбето в София. Бащата на Атанасов е вдигал здания с занаятчия Колю Фичето. На неговия наследник е съдено да свърже строителни и военни подвизи от две столетия в монумент за бъдните генерации.
Изграждането на паметника към този момент е стартирано от Илия Мъглов, само че заради тежките климатични условия неговите служащи се разбягват. Комитетът за създаване на паметника неколкократно афишира на търг продължаването на градежа, само че без триумф. Тогава Данчов, който познава персонално Пеньо Атанасов, предлага да го поканят да се заеме с построяването.
През април 1928 година Бомбето потегля към върха със събраните от него служащи. Пристигат по здрач, завързват катърите и си вършат небрежно кревати от трева, папрат и черги. Същата нощ излиза мощна стихия. Завивките на хората са засипани с пръст и камъчета. Бурният вятър не стихва, строителите са изплашени. Събират небрежно багажа си и потеглят назад. На върха остава единствено Пеньо Атанасов. Десетина дни са нужни на майстора, с цел да откри нови служащи от Габрово и региона. Първо изкопават землянки и незабавно се залавят да прокарат път към върха. Камъните за паметника доставят с каруци. " За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола ", спомня си Пеньо Атанасов пред журналиста Боян Кръстанов през 1981 година Животните, като теглеха, приклякаха, но изкараха първия кубик. "
Самите каменни блокове са издигани на местата им върху бъдещия монумент с въжета и макари. Едва на втората година от градежа служащите се снабдяват с бензинов мотор за скования от тях елеватор. Атанасов е освен уредник на работата, само че и старши зидар: " Тогава не се употребиха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме значително строителна кръв по зидарията. " Първоначално има огромни компликации с доставянето на нужния за градежа пясък. Качват го на върха в газени тенекии, натоварени на 40 катъра. За да оказват помощ, жителите на Шипка и Шейново уголемяват пътеките към върха на доброволни начала. Това разрешава докарването на пясъка да продължи с волски двуколки. По-късно Бомбето открива в близко дере пълен песъчлив пласт и това улеснява строителните действия. Вода горе няма; за пиянство се носи с буре, натоварено на магаре, а за градежа - в грамадна бъчва на волска каруца. Работниците си готвят на смени. Сред тях има кавалджии и гъдулари, които в почивките веселят всички със свирнята си.
Работата продължава от април до октомври. После строителите се разотиват по родните си места, с цел да се съберат отново на идната пролет. Атанасов помни съвсем всички по име, знае кой от кое място е. Най-възрастният - 75-годишният Христо Михов от Шипка - е превеждал съветските войски през Балкана, а в този момент издига монумент на извоюваната от тях и българските опълченци независимост. На доста места намират снаряди, изравят човешки кости. Събират ги за костницата на паметника. " Хем ни беше ужасно, хем гордо! " - спомнят си служащите. Често по-страшно от пронизаните от патрони и съсечени кости е времето на върха. То е изменчиво, непредвидимо. Грейналото слънце бързо потъва зад гъсти облаци, при стихия земята трепери от гръмотевици, а вятърът е ураганен и яростен.
" Веднъж събори едно от магаретата дружно с дюлгерския товар " - описват строителите. Животното въпреки всичко не умира. Оцелява и ударен от гръмотевица върху скелето на паметника служащ. Една есен пада ранен, само че изобилен сняг. През нощта той затрупва землянките и на сутринта хората не могат да излязат през отварящите се на открито порти. Излизат през покривите - единствено с цел да открият, че магарето им се е отвързало и е изяло всичкия им самун и част от чертежите на паметника!
Иззиждането на монумента е приключено през 1929 година През 1931 последният камък е подложен на върха. Официалното разкриване се състои чак на 26 август 1934 година " Горе никой не ме повика " - спомня си Пеньо Атанасов. " Имаше слово. Раздадоха се и награди - и то на хора, които в никакъв случай не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, елементарния строител, и за другарите ми никой не загатна дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години. "
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ