Проф. Чавдар Добрев: От ада на двайстото столетие до свободата
90 години от рождението на проф. д.изк.н. Чавдар Добрев /биографични бележки/
На 21 август 1933 година в година Ямбол се ражда Чавдар Добрев. Завършва компетентност „ Унгарска лингвистика и публицистика “ в Университета в Будапеща, където негови преподаватели са огромни маджарски учени. Сред тях Дьорд Лукач. Свидетел е на унгарските събити през 1953 година, като най-вероятно оттогава въпросът за свободата и нейното високо (приоритетно) ценностно значение стартира да го занимава. След завръщането си в България стартира работа в Министерство на външните работи. Известно време е преводач от маджарски език. В началото на 60-те години е аспирант по театрознание в Академия на публичните науки към Комунистическа партия на Съветския съюз в Москва, където пази дисертация „ Реализъмът на Вахтангов “. Връщайки се в България се занимава с научна активност и литературна рецензия. Десетилетия работи в Института по изкуствознание на Българска академия на науките. Класически е трудът му " Лирическа драма “, с който пази и огромен докторат. Стотици са неговите рецензии за театрални постановки и режисьори, само че и за модерни български писатели и поети. Бил е зам.-главен редактор на едно от най-модерните списания през 70-те години на ХХ в. - сп. “Съвременник “, основен драматург на Народния спектакъл „ Иван Вазов “ и драматург на Сатирични спектакъл „ Алеко Константинов “. В свои публикации и студии, както и в монографиите си, оповестени преди и след измененията, поредно пази гения, истината и свободата. И преди 1989 година и по-късно наказа догматизма, авторитаризма, политическия нарцисизъм и формите на национално изменничество. След 10 ноември 1989 година е шеф на Българския културен център в Москва, а в интервала 1994-1997 година - депутат от Демократичната левица. Винаги се е самоопределял като ляв социалдемократ. В политически проект споделя концепцията на военачалник Шарл дьо Гол за Европа на отечеството, т.е. за развиването, а не отричането на националните страни. И също, че Европейският съюз има бъдеще в случай че неговите границите се простират от Атлантическия океан до Владивосток, т.е. няма по какъв начин Европа да съществува пълноценно в културен и стопански проект без Русия. Чавдар Добрев има издадени над 60 монографии в региона на литературата и театъра, преводи от маджарски и съветски езици, журналистика, мемоаристика, лирика, разкази.
По мотив 90-годишнината на огромния ерудит, публицист, сценичен, академик и държавник, се спряхме на негова публикация, отдадена на международния стихотворец Никола Вапцаров.
От пъкъла на двайстото столетие до свободата
Днес, от дистанцията на времето, Вапцаровата концепция за свободата, самата задача на бунтуващия се в името на свободата човек изпъкват още по-силно. В избран смисъл може да се каже, че свободата съставлява купола на вселената, наречена Вапцаров. Оттук потеглят нишките на влюбването и разделите, на битката и съпротивата, на сливането на самостоятелна орис със ориста на народа и човечеството. Ето за какво ще засегна по-подробно казуса за свободата и свободния човек, проблем, който има извънредно значение за философията и поетиката на Вапцаров, за виталната му линия на държание.
Отличителното качество на Вапцаров в историята на българската лирика през ХХ век е методът, по който той възприема свободата като присъщ, органичен предпоставен белег на човешката характерност. Свободата е семката в зачатието на индивида. Първият зов на лирическия воин на Вапцаров е зов за независимост, посегателство към другите, към света, само че и към личната легитимация. Свободата не е просто осъзнаване на нужди, сложен развой на проглеждане, ентусиазъм от небесните повели, а е и най-първичен подтик, знак на индивида. В сходен проект Вапцаров се оказва характерен персоналист – преди да направи избора си, личността се показва като такава точно тъй като на подсъзнателно ниво таи пориви към свободата.
В визиите на поета цялата природа е основана за независимост – птиците и камъните, фабриките и машините, моретата и планините. Само индивидът е в положение да оцени степените на свободата във външния свят, в личната си същност и обграждане.
Вапцаров вижда вселенския спор в това, че индивидът, роден за независимост, е заставен да съществува лишен от нея. Показателно е по какъв начин поетът претърпява надълбоко това несъгласие и се наема да го преодолява. Антитезата, съгласно него, е сред скапания живот и откраднатата независимост. Дилемата се концентрира в следното: Как да бъде възвърната на индивида отнетата му независимост! Основната част от стихотворенията разнищва такава антитеза и такова опълчване! Животът „ без маска и без грим “ и стремежът: „ Ще снемем ние/ слънцето при нас. “
Поетът, който възприема свободата като вродено качество, е уверен, че тя може да се реализира оттатък насилието и терзанията на буржоазното отчуждение. Той извежда обществото от личността, само че и личността от обществото. Човекът е поробен, тъй като обществото е несвободно. Но и обществото не би могло да реализира свободата си, в случай че индивидът бъде подложен на колене от обществените му надзиратели.
При Вапцаров следим непримиримо опълчване сред Аза и не-Аза: задачата е личността от въздържан съзерцател да се трансформира в индивид, който преобразува историята на нацията и човечеството./1/ Твърде неуместни са репликите на Вапцаровите съдници, които откриват в „ Предсмъртно “ едно обезсилване на личността пред сляпата историческа воля. Същевременно няма никакви учредения опоетизирането на човешкия акт (на самостоятелното възкресение) в поезията на Вапцаров да се преглежда като противовес на груповите старания. Важно е да се разбере: през целия си живот Вапцаров търси диалектиката и взаимопроникването сред тези две начала – на личностното и общото, при него взаимопреплитането на самостоятелно и групово съставлява излаз от обстановката на отчуждения човек в капитализма, а и изобщо от обстановката на обременения с тествания живот на хората.
В отличие от последователите на „ органичния метод “, във Вапцаровото творчество кристализира визията за креативен (действащия) човек, който трансформира нещата в действителността, не се успокоява в лоното на публичното статукво, намесва се уверено в историческото развиване. Тук моралът е зримо съответен и не преповтаря вкоренени канони за непроменяемостта на света и личността, за божествената природа на несправедливите (несвободни) връзки в социума. Бунтът против откритите и осветени свише порядки въплъщава самочувствието на писателя като човек на съпротивата, който, въодушевен от ренесансовата концепция за централната роля на индивида, работи на процедура, с цел да се ликвидира обезправянето на огромните човешки маси (според идеологията на Вапцаров – на потиснатите трудови маси). По израза на Монтескьо би могло да се каже и по този начин: Вапцаров води война за свободата и правата на бедните, които не престават да бъдат лишавани от властови позиции.
Целият въпрос е, че Вапцаров демонстрира с необикновена активност, заостреност и правота връзките и антигонизмите сред личността и обществото, че разгъва многостранно и внушително образуването на светогледа и мирогледа у индивида, че в неговите стихове не обособената дума и фраза, махленски сленг и съпоставяне, прилика и метафора сами по себе си построяват художествената целокупност, а тяхното образно обрисуване, трагично опълчване и конфликтуване, ненадейното им и вълшебно синхронизиране, новото им синтезиране обосновават погледа на поета към вероятностите на индивида и опциите му да преобразува себе си, обществото и природата. Твърде наивно е обрисуваните в творбите положения да се категоризират като оптимистични или песимистични, като бодро или тъмно звучащи. Неслучайно у Вапцаров е толкоз раздвижена границата сред смислите „ високо “ и „ ниско “, „ близко “ и „ далечно “, „ съответно “ и „ нереално “, „ обществено изобличаващо “ и „ човешки обнадежващо “.
Вапцаров реформира актуалната му лирика и в този подтекст, засилвайки нейната интензивност, внушението, че хората основават себе си и историята. Звучи като абсурд, само че е по този начин: с действеното си отношение към човешкото съществуване и историята Вапцаров съумява да спои активизма и действителността на съответните обстоятелства и условия. В „ История “ поетът изтласква на предно място философията на практиката, характеризираща новото потомство на България, само че в унисон с откриване на претърпяните наследства и нужди, на историята като небе, което виси над индивида и неговата орис.
Свободата е незаместим фактор в самото структуриране на Вапцаровото поетично пространство. Тя показва безпределността на самостоятелния дух, даже и най-тънките извивки на страстта и мисълта. Всичко се подчинява на вътрешните сетива, на тези прояви на натурата, които разкриват същността на достоверната персона. Известно е, че и най-значимите реформатори се придържат относително по-последователно към избрани трендове и естетически школи. В творчеството на огромни модерни поети можем да записваме спецификите на романтизма, реализма, символизма, експресионизма, футуризма, неопозитивизма, подчертаната интелектуалност и прочие и прочие Вапцаров обаче е движен извънредно от своята душа и концепциите, които я вълнуват. Така той разчупва и преодолява границите на обособените естетически придвижвания. Според положението и настроенията в неговите стихотворения преобладават или се преливат вариантността на импресиониста, възвишеността на мечтателя романтик, трезвият разбор на интелектуалеца, строгият реален почерк, увлечението по предметността и натурата, трагичната настървеност като чудачество на експресионизма и други Ето тази духовна подвижност, прераснала в художествени кулминационни точки, схващам като освободеност на поетичните пориви, според конституцията на съответния творящ субект.
Ерго, Вапцаров не се усеща привързан към стиловите определености, заради което свободно избира сред високите и ниските пластове на думите, реализира многообразните връзки сред тях, разрешава си да заобикаля нереалните облици и да насища огромните тематики на живота с компактно и пластически раздвижено наличие. Езикът на улицата се съединява естествено с изтънчено нюансираните положения, дълбоката фамилиарност с плакатната неприкритост и публицистиката. Поразителен е контрастът сред разговорната, „ плебейска “ тирада и самочувствие, и сред грандиозните видения на една нова човешка реалност, която сплотява живота и революцията. Знаменателни са връзките сред личността и присъщите на поезията изображения с любовни, семейно-интимни, местноодухотворени претекстове. У Бодлер, както декларира Лидия Гинсбург, „ красивата движимост се сблъсква със страшната движимост “/2/, до момента в който при Вапцаров конфликтът е сред грозния и красивия свят (не толкоз сред великолепието и уродството на субекта).
Вапцаров възприема редица от борческите смисли и ударения на Ботев, само че ги показва в логиката на своето самостоятелно виждане и кредо. И това се отнася както до силата на страстта и митинга, по този начин и до предизвикателното оттегляне от гръмогласното обявяване на истината. От Яворов възприема трагичната натегнатост на недоволника, оставайки като че ли апатичен по отношение на виртуозната игра на музикалните и изобразителните детайли, вложени в лексикалните единици. Като Дебелянов е гальовен и изповеден, само че всичко туй съпроводено от неочаквани втурвания в делничния обичай или в конфликтно пулсиращите прекарвания.
Това е форма на естетическа освободеност. Както е форма на освободеност и способът, по който диалогизира с етапните феномени в актуалната лирика: разпадащите се „ канонични форми “ на символизма, които Вапцаров подлага на тотална рецензия (доколкото срещаме символизация в творчеството на поета, тя въплъщава значимото в живота); предметността и нейното философско обобщаване, които огромният стихотворец интимизира, само че и актуализира като диалог с днешното време; политическият динамизъм на пролетарската лирика от 30-те години, чиято същина претърпява коренна смяна в стиховете на Вапцаров; новият урбанизъм и скепсис на левите поети от 40-те години, чиято хармония се модифицира под въздействието на самопожертвователното държание и безкористното великодушие.
При организацията на Вапцаровата поетична галактика водеща роля играе ритъмът като отпечатък от диханието на съответната персона. На ритъма са подчинени римата, сравнението и метафората: в никакъв случай банални, макар нефрапантния си изказ; в никакъв случай самоцелни, макар дръзките облици и образни системи; в никакъв случай делнично бледи, макар бликащите гласове от елементарния живот; в никакъв случай тържествено поднесени, макар съществуването на празнична атмосфера. В една посока обаче съществува подчертана причинност! Като блян и положение на личността и обществото, като държание, блян и отговорности свободата непрекъснато озонира климата на стихотворните сезони у поета. Свободата обуславя архитектониката на творбите, с цел да се отрази върху избора на тематиките и проблемите, на героите и техните битки. Свободата повлиява върху обединяването на усещанията и мисловните конструкти. Тя диктува стиловите особености и градежа на стихотворенията като разгърната метафора (а не като символно построение или притча, не и като текст, който се конфронтира с подтекстовата основа). Свободата дава шир за думите и лексикалните съединения, откроява връзките сред нещата и словесните им еквиваленти, драматизма като напрежение, митинг, възторг и пределна конфликтност.
Естествено пътят на модерната лирика на ХХ век не е еднопосочен. През актуалния интервал от историята международната лирика (и българската в огромна степен) прави пробиви в нови сфери на вътрешния личностен свят, тя разкрива непознати области на логиката на психиката, което дава преимущества на аналитичния метод. Прониква в зони на подсъзнателното съществуване, дава образци за дълбочинен разбор на спешните положения на индивида, превзема ни с интровертния си взор към индивида. Нарастват безрадостните констатации, увлеченията по езотеричното и непознатото, полемиките за гибелта като самореализация и независимост, а не толкоз като засвидетелствуване на инстинкта за живот и възкресение. По нов метод се съчетават инцидентните наблюдения с архитиповете на човешкото битие. За първи път толкоз детайлно се разкриват обективните дадености, както и тяхната, стигаща до абстракции, символизация. Постигат се същностни промени в езика на поезията като другарство, съобщаване на информация и разговор с високо образования четец. Върху тази основа се появиха редица огромни създатели на модерната лирика.
В това отношение Вапцаров, който съумява да реализира синтез сред обективното и субективното значение на лириката, е модернист в основаването на лиричен език, който съединява мощното дихание и темп на изменящия се живот със значимите хрумвания и трагичните обстановки на епохата. Той споява напрегнатото изображение на личността и обществото с възторг, който при него е пределно откровен, прочувствен и непредумишлен. Съкращава дистанцията сред обществена драма и екзистенция. Думите и изразите в стихотворенията на Вапцаров не са подложени на рискови деформации. Напротив, те са изковани във всекидневието, само че като „ на мига “ сътворявани, а не като подготвени автоматизирани дадености, пред очите ни се прави тяхното ново действие като книжовен текст. Формата при Вапцаров е динамична, ненадейните аналогии и смелите асоциации не влияят като парадокси, а без принуждение обезпечават справедлива витална информация, само че и връзки сред делничните наблюдения и необикновените, нерядко далечни понятия.
Трудно бихме се добрали до екзотични метафори във Вапцаровото творчество, в подмяна на това прекомерно постоянно цялото стихотворение съставлява една метафора, пронизана от усеща и хрумвания. Поетичните правила при Вапцаров по принцип се нарушават, само че това никога не значи произвол, защото съюзът сред концепция, нюх за темп, знание за действителна реалност, включително и дейната позиция на създателя предизвикат нормата, без да унищожават опита и традицията. Унгарският естетик Тамаш Унгвари твърди: „ Историческият дял на поетиката наподобява на митологията. В една част от формите към този момент не имаме вяра, както не имаме вяра в боговете. Но както митът балсамира в себе си облиците на въображението, по този начин и поетиката съхранява поезията на формите, с помощта на поетическите форми. “/3/
Вапцаров е един от идеолозите на свободния стих, където страстта диша свободно, необременена от обичайните ограничения за строги метрически ограничители и „ верен темп “, където поетът слуша гласа на вътрешните си настроения, а стихотворението е „ свободно дихание по време на диалог “ (Арагон), или по Брехт — подчинено е на „ ритъма на геста “/4/, обвързвано е с логиката на изрече, със градежа на стихотворните редове, с акцентите на мисълта и възприятията, които характеризират света на създателя (неговия съкровен опит и идейни ангажименти).
Казах към този момент, че в пътешествието си към свободата героят на Вапцаров е подложен на тежки инспекции, унижения, трансформации от едно в друго обществено или психическо състояние, че него го въздигат и експлоатират диво, славословят и обругават, че всичко това протича като здравомислещ самоанализ и извираща от душевните глъбини изповед, като подигравка или трагичен разговор, само че и като императив. Това слага същия воин в обстановката на избор — висш избор, когато се постанова да избира сред международното зло и международното положително, сред висшата правдивост и висшата неправда, сред робството и свободата. С този естетически феномен поетът предхожда френските екзистенциалисти, които по време на Втората международна война (и директно след нея) откриват, че персоналният избор, изработен в крайните обстановки на живота, оформя и показва в решителна степен държанието и участта на индивида. Изборът се трансформира в квинтесенция на човешката независимост – той фиксира прехода от самодостатъчност на индивида към историческите му отговорности./5/
Последното може да се пояснява като обогатяване на екзистенциализма с причини на лявата идеология, защото се хвърля мост сред историята на индивида и вътрешните му благоприятни условия да дефинира себе си. Близостта на Вапцаров до екзистенциалистите не е във възприемането на света като самозадоволяващо се напрежение, което извежда до нищото, няма да я открием и в изолираното самопознание и самоусъвършенстване. Тя е в спояването на обществено и нравствено, в концепцията за дейна смяна на обществото, която обуславя свързаността на свободата и човешкия избор. Тази непосредственост у Вапцаров пулсира и като болежка (огромно страдание) поради унижението на индивида, и като горест, породена от чувството за проказата, която „ разяждаше душата “ и „ сплиташе жестоките си мрежи на пустош и мрачна безнадеждност… “. Въпросът е, че Вапцаров не остава в пристана на болката и страданието — той прави скок от констатирането на печалното положение до намирането на отговора, на решението.
Отговорът на поета го откриваме в неговите стихотворения, само че и в виталния му повиг на революционер-антифашист. Няколко години по-късно Жан Пол Сартър, в присъщия си моралистичен жанр, ще съобщи същото или съвсем същото: „ Човекът е наказан на независимост “. Той е виновен за всяка своя постъпка — дейностите му са стимулирани от виждане (проект) за бъдещето, не са обречени да остават празна заблуда. Това схващане на френския мъдрец е симптоматично като еволюция на европейския екзистенциализъм (Киркегор, Ясперс, Хайдегер), само че и като разширение на размерите на индивида до действителни отговорности и контакти с другия, с останалите хора.
Поезията на Вапцаров е наситена с нови аспекти на самостоятелната човешка покруса в благозвучие с вероятностите пред обществото. Тя уравновесява субективните пориви посредством волеви актове за постигането на общочовешка независимост и правдивост. В този подтекст — в придвижването от самостоятелна към обществена орис – се обрисува още една специфичност на Вапцаровото светоразбиране и хармония. Тук изборът се прави в съответна историческа обстановка (а не на равнище съзнание), постанова се избраният избор. Нещо повече – субективният избор е като че ли съдбоносен, възпроизвежда се като първична даденост (с цялата неповторимост на психическите реакции и моралните доводи). Отново личи, че източниците на сходно влечение се крият в марксическия светоглед, съгласно който дългът да се жертваш в името на останалите хора е нравствена норма. Така се обосновава непоклатимата („ неклиширана “, както написа Вапцаров в рецензията си за „ Повратки на село “ от Н. Марангозов) религия, която бива проверявана в остра дискусия и в недопечен човешки дуел, в сравнение с да бъде подлагана на горчиво подозрение. Вярата на Вапцаров, която полемизира с „ героическата безизходност “ в неуместния свят, оповестена от Камю в неговия „ Митът за Сизиф “.
Да обобщим. Вапцаров счита, че отнемането на човешката независимост стартира с материалното подчиняване на личността и народа. Затова свързва идеала си за независимост с отвоюването на обществената правдивост, което изостря обществената му сензитивност, натрупва в него силите за битка. Нерядко възмущението му от изискванията за живот съчетава в себе си яростта на Иван Карамазов от несправедливото устройство на обществото с яростта на богобоязливия Альоша Карамазов, който другояче приканва за смирение пред небесното господство.
По натурален път става прекосяването на Вапцаров от импровизиран съперник на обществената какофония към позицията на умишлен противник на класовото буржоазно общество. Вапцаров е уверен: в случай че буржоазното общество бъде отстранено, изгледите за хармонично развиване на индивида ще пораснат в геометрични пропорции. Заради свободата се изисква от индивида да прояви волева непреклонност – религия в бъдещето! Мнозина се учудват на неимоверната отбрана на вярата от страна на Вапцаров, а не желаят да проумеят, че за него тя е необикновен израз на свободата.
Свободата при Вапцаров доста постоянно отбелязва отдалечени величини – безкрая на морето, величествеността на планината, пространствата на небето. В благозвучие с тези естествени сили изпъкват тези човешки свойства, които са нужни за свободата – честността и биологическата, в действителност, духовната нужда от хляба. В „ Моторни песни “ Вапцаров използва по-системно словото: независимост. В стихотворенията, написани по-късно, за свободата се приказва по-рядко (вероятно тъй като и решетките на пандиза стават по-яки и по-непроницаеми). Свободата се асоциира нерядко със „ слънцето “, с летежа на небесните машини, с революционния пердах, със гибелта като венец пред олтара на свободното човешко творчество.
Невинаги директното наименуване на свободата е с по-голям заряд от подтекстовото изложение на същата духовна големина. Свободата може да бъде „ пролет “, която разпръсква мрака на „ легналата прозаичност “. Може да бъде съюз на „ труд и независимост “, тя кара издъхващото момче от Парижката укрепление да отрони: „ Liberté chérie “, или както в „ Хайдушка “ да повтаря Ботевата всеотдайност: „ В къщите протекоха стрехите,/ плевел нивите души, войводо!/ Стреляй горе, стреляй към звездите!/ Нека паднем почтени и свободни. “ В цикъла „ Песни за една страна “ свободата е основна дума: в „ Испания “ битката се води за независимост, а в „ Песен на дамата “ свободата е онази магия, която „ те увлече така безумно “.
Това че над всеки идеал на поета стои знакът на свободата е реалност, безспорен за лириката на Вапцаров. Навсякъде, където има разбуждане в творбите, вик за борба и опозиция, там изпъква и признакът на свободата. Специално за Вапцаров е особено, че свободата се отбелязва като тон, звук от ария, свободата във Вапцаровите стихове най-често „ пее “. Примерите са доста и те удостоверяват, че поетът свързва свободата с волността в природата и човешкото битие, с просторния грохот на непоробеното съществуване. Като синоними на свободата с названието „ Песен “ Вапцаров дефинира редица от циклите си: „ Песен за индивида “, „ Песни за родината “, „ Песни “, „ Песни за една страна “, а самата стихосбирка носи името „ Моторни песни “. В „ Пролет в завода “ „ внезапно запя една машина “. В „ Писмо “ възкресението на милионите е „ ария “. Творбата, в която поетът спори с въпросната дама, по този начин се и назовава: „ Песен за индивида “. В „ Родина “ свободният живот трансформира родината в „ ария “. В „ Пролет “ една от метаморфозите на свободата са птиците, които „ пеят “ в житата. В Русия (поетът я разкрива като олицетворение на свободата) има задоволително аргументи, с цел да се види от кое място „ извира песента “.
И по този начин, свободата у Вапцаров има етапи на развиване в индивида.
Първо, тя се появява като вродено качество, като неотменна същина на индивида.
Второ, изплува като отдалечен блян (бъдеще), защото индивидът, вместо да принадлежи на най-естественото си качество, бива пленен, отчужден, изолиран.
Трето, опълчването сред действителности и независимост слага личността пред избор. Този избор е от обществен темперамент, само че е и морална инспекция. Според Вапцаров индивидът в един миг от развиването си схваща, че самичък не би могъл да възвърне свободата си и по тази причина се сдружава с останалите хора („ милионите “), които също са лишени от независимост, ограбени и експлоатирани от поробителите на обществото.
Четвърто, изборът като връхна точка се концентрира в посвещаването на революцията и антифашизма, на битката срещу буржоазния ред. Така носещото начало на Вапцаровата лирика – концепцията за свободния човек – се споява с концепцията за обществената правдивост като подстъп към свободата. Това разграничава значително възгледа на поета от практиката на социализма през ХХ век. При този социализъм се акцентуваше върху обществената правдивост, като свободата се поставяше в подчинено състояние. Вапцаров мисли иначе. За него висшата полезност е свободата, а средство – най-важно! – за нейното реализиране е битката за обществена правдивост. Свободата се трансформира в самоцел и в последна вероятност на развиването. И това е по този начин, с помощта на изначалната й принадлежност към закона на природата и човешкия жанр. В този проект свободата е присъщ инстинкт за живот без вериги и за честност към вътрешния нюх за морал. Не е допустимо, съгласно Вапцаров, безнравственият човек да реализира идеала на свободата!
Оказва се: неуместно е грешките на зрелия социализъм (реализиран след гибелта на поета) да се свързват и изясняват с етиката и идеалите, които живеят у Вапцаров. Копнежът на огромния ни създател по страната на Съветите би трябвало да се възприема като поклонение пред страната на бедните, сложила си за задача да преодолее нищетата на духа и да направи удовлетворителен живота на бедните хора, да отхвърли масивите на буржоазното отчуждение. Вапцаров, по този начин както е роден и учтив, каквито са неговите душевни тръпки и нравствени летежи, не би могъл да е покровител на всеобщото Сталиново принуждение, на преобразуването на националната трудова партия в тоталитарна (Грамши твърди, че всяка партия, възприела образа на тоталитарна, се подчинява прекомерно на центъра, човешката маса „ тук служи, в действителност, за „ маневрена мощ “, тя бива занимавана с морални директиви, сантиментални внушения, месиански легенди за настъпването на именитата ера, през времето на която ще бъдат решени всички бедствия, ще бъдат отстранени всички несъгласия на съвременността “/6/. Вапцаров не би могъл да приветства и бюрократизирането на пролетарската страна, последователното възобновяване на пирамидалното устройство на обществото.
Но Вапцаров е в положение да кипи от наслада, че довчерашните плебеи на труда разбират „ химна въодушевен “, че волята им за напредък е „ желязна “, че към този момент се употребяват от безплатното опазване на здравето и обучение, че трансформират образа на страната си, че техните ръце и разум строят заводите, електроцентралите, транспортните връзки, че „ с антени замрежват небето “, че освобождават жертвите на капитализма от неизбежност. Крайно предумишлено е Вапцаров да се трансформира във провинен за стадиите на публичното развиване у нас след 1944 година, както е неуместно да бъде отчуждаван от икономическите, обществените, хуманистичните достижения на социалистическия интервал.
Би трябвало да се помни още, че настроенията, които владеят нашия стихотворец, не са нещо извънредно за Европа през това време на 30-те и 40-те години. Напротив, европейската интелигенция в огромното си болшинство тогава е ляво настроена, значително създатели членуват в родните си компартии, включват се ефективно в антифашистката опозиция, показват положително отношение към Съюз на съветските социалистически републики и обществения напредък.
Обречени са опитите на днешното вапцарознание да употребява наследството на Вапцаров за личното си адаптиране към буржоазния ред. По-скоро Вапцаров –с разбирането си за индивида като център на вселената, за органичната връзка сред личността и обществото, за историческите антагонизми на капитализма, за свободата като ядро в ценностната система на социализма и лявото придвижване – се явява предтеча на новите леви социалистически придвижвания, партии и общества през XXI век. Предтеча освен върху морална основа, а и като философско, само че и политическо разбиране на историческия развой.
Такъв е фундаментът на Вапцаровата новост, такава е неговата философия на практиката, духовната му безкомпромисност и алтруизъм (те нерядко тласкат въображението към паралели с християнската религиозност). Такова е разбирането му и за социалистическата гражданска война, която не би могла да обслужва неблагородни, антихуманни задания.
В борбата за свободния и обективен свят Вапцаров още в пиесата си „ Вълната, която бучи “ позволява потреблението на насилието като средство за решение на историческите несъгласия. Но факт е също, че самият той като персона се ангажира с теорията и практиката на насилието не в предходния стадий на класовото конфликтуване, а в интервала на антифашистката опозиция. Насилието на фашизма в Европа и света подтиква огромния ни стихотворец да оглави въоръжената съпротивителна битка и да стане изкупителна жертва, заплащайки със личния си живот.
През тези времена на революционен напредък Вапцаров е уверен, че насилието в страната на пролетариата се появява като отговор на насилието, което упражняват обединените сили на вътрешната и интернационалната класа на капиталистите. Той съпреживява опитите на първата общественост на обществено онеправданите да оцелее, да се опълчи на интервенцията и диверсиите, на подготвяната нова война от Хитлерова Германия. Не се и съмнява, че стремглавата индустриализация и коопериране в Страната на препоръките съставляват подсилване на нужна мощност пред настъпващите исторически тествания. По образеца на западните социалисти и комунисти, и Вапцаров приканва за взаимност със руските братя, за поддръжка на свободния служащ, който „ твори една ера “. Това мислене на Вапцаров не значи, че той поначало възприема индивида като неприспособим за свободата, нито пък че за свободата са подготвени единствено малцината определени (в Легендата за Великия инквизитор в „ Братя Карамазови “ – „ от всяко коляно по 12 хиляди “). Напротив, Вапцаров твърди, че значимото е да спасиш индивида от иго, да го освободиш от скотската му орис под напора на голямата си пристрастеност в него и неговия нравствен капацитет. Насилието като противопоставяне на другото, към този момент упражнено принуждение, като прийом за битие на едно заслужено общество, въпреки и да се позволява от Вапцаров, не е ядро на светоразбирането му, на етическото му държание. Не съставлява максима, съгласно която индивидът не е заслужен за свободата си.
Вапцаров е неповторимо събитие в българската и международна лирика като страдалец и артист на човешката независимост. Толкова от вътрешната страна, толкоз ангажирано и толкоз беззаветно отстояване на свободата е по силите на поетите от ранга на Вапцаров. Вапцаров, който със съдбовна решителност възприема и оповестява проблемите на свободното човешко битие, на свободния човешки избор, на свободата като последна станция на напредъка.
Възможно е да се потърси и по-непосредствена връзка сред Вапцаровия блян за свободата и обществената правдивост./7/ По сходство на други огромни революционни поети Вапцаров намира синтеза в категорията „ благополучие “, която сплотява интимните с публичните, обществените с моралните въжделения на индивида. Далечният блян не просто се снема на земята, само че и заживява като екзистенция на личността. Обикновено революционните създатели основават две основни проекции на щастието: визията за щастието като прииждащи талази на човешкото благополучие и естетика (нов Ханаан за до момента поробваните хора) и визията за щастието като пожелана гибел в революционната борба. Тези две проекции на щастието ги намираме в творчеството на Вапцаров. И той чертае картините на всеобщата любов и напредък, и той строи кристалните дворци на бъдещето, и той дава обещание, че „ ще строим цех на живота “, че „ животът ще пристигна по-хубав от ария “, че настава новото, „ което ме възпира да не пробия своя слепоочник “. А ето по какъв начин Шандор Петьофи още в средата на XIX век основава подобен облик на човешкото благополучие:
Когато всеки цялостен дял
от благополучие човешко има
и пред закона възсиял
индивидът гостенин обичан е,
и слънцето на мисълта
над всеки дом когато блесне,
ще кажем: ето Ханаан,
пристигнали са времена чудесни!
(„ Към поетите на XIX век “)
За втората проекция на щастието – тази на пожеланата гибел – към този момент стана дума. Типично за Вапцаров е, че до момента в който за общочовешкото благоденствие приказва с висок глас (с нюх за мащабност), за гибелта си на борческа персона споделя с покъртителни интимни тонове, само че и с увереност, която потриса. Конфуцианците споделят: „ Целеустременият човек и човеколюбивият човек отиват на гибел, в случай че на човеколюбието се нанася ущърб; те жертват своя живот, само че не се отхвърлят от човеколюбието “./8/
Днес у нас господства друга естетическа и философска интерпретация на свободата. Главното умозаключение е, че свободата или е привнесена в индивида, или е дефинитивно захласната от отчуждените сили. И по тази причина на съвременника не му остава нищо друго, с изключение на да разисква в профил казуса, да го иронизира или да страда безутешно заради изгубването на свободния субект. По подобен метод Вапцаровата религия се подлага на присмиване и дисекция, лишава се от съображение и духовни валенции.
Вапцаров живее в съответно време и той ангажира концепцията на свободата със съпротивата срещу фашизма и капитализма. Не си е поставял за цел да узнае какви трудности могат да пораждат пред култа му към свободата, какви превратности и деформации може да претърпи светостта на идеала му, доколко човешката природа би могла да бъде превзета от сили, които конфликтуват със свободата – робския нагон, конформизма, израждането на естествените достолепия, съществуването на „ животинска лакомия “ в личността, на обществени катаклизми и контрапродуктивни процеси. Да се вини за това поета, е ненужно и подло! Научно казано – антиисторично е! Пък и ясно е: Вапцаров залага на божествената искра, а не на животинската природа у индивида. Предпочита да съпреживее участта на бедния Лазар, без да чака за компенсация лично възкресение.
Въпросите, които биха могли да бъдат заложени на Вапцаров, се разделят в две групи: въпроси, повдигани от недоброжелатели и обществени съперници на поета, от приспособленци и врагове на неговата нравственос, и въпроси, отправяни към него от хората, които не престават да имат вяра в пътеводната звезда на поета, във фундамента на човеколюбивата му концепция.
В края на 70-те години написах стихотворна творба, отдадена на Вапцаров. Опитах се да сложа цветя пред нетленния монумент на великия стихотворец, само че и да изразя своите безпокойства от нравствения маразъм и от тежките катаклизми, които се задаваха в публичния процес. Струва ми се, че въпросите, които отправях към Вапцаров, и през днешния ден са настоящи, ето за какво ще допълня последните си съждения с текста на „ Защото въпреки всичко знам… “:
Другарю Вапцаров,
стохиляднико на инквизиторското изкуство.
Интересува ме не Вашата гибел,
мъката – още по-малко,
тъй като въпреки всичко знам…
Кажете ми откровено —
какъв брой религия Ви беше нужна,
с цел да сломите офанзивите на стенещата си плът
и да останете верен…
Не ви ли е минавало през разум –
крадецът невсякога попада на хора;
пролетта, скована от студове, закъснява,
умората заразява даже оптимиста.
Защо отминавахте с нехаен жест
животинската лакомия?
Тревожеше л
На 21 август 1933 година в година Ямбол се ражда Чавдар Добрев. Завършва компетентност „ Унгарска лингвистика и публицистика “ в Университета в Будапеща, където негови преподаватели са огромни маджарски учени. Сред тях Дьорд Лукач. Свидетел е на унгарските събити през 1953 година, като най-вероятно оттогава въпросът за свободата и нейното високо (приоритетно) ценностно значение стартира да го занимава. След завръщането си в България стартира работа в Министерство на външните работи. Известно време е преводач от маджарски език. В началото на 60-те години е аспирант по театрознание в Академия на публичните науки към Комунистическа партия на Съветския съюз в Москва, където пази дисертация „ Реализъмът на Вахтангов “. Връщайки се в България се занимава с научна активност и литературна рецензия. Десетилетия работи в Института по изкуствознание на Българска академия на науките. Класически е трудът му " Лирическа драма “, с който пази и огромен докторат. Стотици са неговите рецензии за театрални постановки и режисьори, само че и за модерни български писатели и поети. Бил е зам.-главен редактор на едно от най-модерните списания през 70-те години на ХХ в. - сп. “Съвременник “, основен драматург на Народния спектакъл „ Иван Вазов “ и драматург на Сатирични спектакъл „ Алеко Константинов “. В свои публикации и студии, както и в монографиите си, оповестени преди и след измененията, поредно пази гения, истината и свободата. И преди 1989 година и по-късно наказа догматизма, авторитаризма, политическия нарцисизъм и формите на национално изменничество. След 10 ноември 1989 година е шеф на Българския културен център в Москва, а в интервала 1994-1997 година - депутат от Демократичната левица. Винаги се е самоопределял като ляв социалдемократ. В политически проект споделя концепцията на военачалник Шарл дьо Гол за Европа на отечеството, т.е. за развиването, а не отричането на националните страни. И също, че Европейският съюз има бъдеще в случай че неговите границите се простират от Атлантическия океан до Владивосток, т.е. няма по какъв начин Европа да съществува пълноценно в културен и стопански проект без Русия. Чавдар Добрев има издадени над 60 монографии в региона на литературата и театъра, преводи от маджарски и съветски езици, журналистика, мемоаристика, лирика, разкази.
По мотив 90-годишнината на огромния ерудит, публицист, сценичен, академик и държавник, се спряхме на негова публикация, отдадена на международния стихотворец Никола Вапцаров.
От пъкъла на двайстото столетие до свободата
Днес, от дистанцията на времето, Вапцаровата концепция за свободата, самата задача на бунтуващия се в името на свободата човек изпъкват още по-силно. В избран смисъл може да се каже, че свободата съставлява купола на вселената, наречена Вапцаров. Оттук потеглят нишките на влюбването и разделите, на битката и съпротивата, на сливането на самостоятелна орис със ориста на народа и човечеството. Ето за какво ще засегна по-подробно казуса за свободата и свободния човек, проблем, който има извънредно значение за философията и поетиката на Вапцаров, за виталната му линия на държание.
Отличителното качество на Вапцаров в историята на българската лирика през ХХ век е методът, по който той възприема свободата като присъщ, органичен предпоставен белег на човешката характерност. Свободата е семката в зачатието на индивида. Първият зов на лирическия воин на Вапцаров е зов за независимост, посегателство към другите, към света, само че и към личната легитимация. Свободата не е просто осъзнаване на нужди, сложен развой на проглеждане, ентусиазъм от небесните повели, а е и най-първичен подтик, знак на индивида. В сходен проект Вапцаров се оказва характерен персоналист – преди да направи избора си, личността се показва като такава точно тъй като на подсъзнателно ниво таи пориви към свободата.
В визиите на поета цялата природа е основана за независимост – птиците и камъните, фабриките и машините, моретата и планините. Само индивидът е в положение да оцени степените на свободата във външния свят, в личната си същност и обграждане.
Вапцаров вижда вселенския спор в това, че индивидът, роден за независимост, е заставен да съществува лишен от нея. Показателно е по какъв начин поетът претърпява надълбоко това несъгласие и се наема да го преодолява. Антитезата, съгласно него, е сред скапания живот и откраднатата независимост. Дилемата се концентрира в следното: Как да бъде възвърната на индивида отнетата му независимост! Основната част от стихотворенията разнищва такава антитеза и такова опълчване! Животът „ без маска и без грим “ и стремежът: „ Ще снемем ние/ слънцето при нас. “
Поетът, който възприема свободата като вродено качество, е уверен, че тя може да се реализира оттатък насилието и терзанията на буржоазното отчуждение. Той извежда обществото от личността, само че и личността от обществото. Човекът е поробен, тъй като обществото е несвободно. Но и обществото не би могло да реализира свободата си, в случай че индивидът бъде подложен на колене от обществените му надзиратели.
При Вапцаров следим непримиримо опълчване сред Аза и не-Аза: задачата е личността от въздържан съзерцател да се трансформира в индивид, който преобразува историята на нацията и човечеството./1/ Твърде неуместни са репликите на Вапцаровите съдници, които откриват в „ Предсмъртно “ едно обезсилване на личността пред сляпата историческа воля. Същевременно няма никакви учредения опоетизирането на човешкия акт (на самостоятелното възкресение) в поезията на Вапцаров да се преглежда като противовес на груповите старания. Важно е да се разбере: през целия си живот Вапцаров търси диалектиката и взаимопроникването сред тези две начала – на личностното и общото, при него взаимопреплитането на самостоятелно и групово съставлява излаз от обстановката на отчуждения човек в капитализма, а и изобщо от обстановката на обременения с тествания живот на хората.
В отличие от последователите на „ органичния метод “, във Вапцаровото творчество кристализира визията за креативен (действащия) човек, който трансформира нещата в действителността, не се успокоява в лоното на публичното статукво, намесва се уверено в историческото развиване. Тук моралът е зримо съответен и не преповтаря вкоренени канони за непроменяемостта на света и личността, за божествената природа на несправедливите (несвободни) връзки в социума. Бунтът против откритите и осветени свише порядки въплъщава самочувствието на писателя като човек на съпротивата, който, въодушевен от ренесансовата концепция за централната роля на индивида, работи на процедура, с цел да се ликвидира обезправянето на огромните човешки маси (според идеологията на Вапцаров – на потиснатите трудови маси). По израза на Монтескьо би могло да се каже и по този начин: Вапцаров води война за свободата и правата на бедните, които не престават да бъдат лишавани от властови позиции.
Целият въпрос е, че Вапцаров демонстрира с необикновена активност, заостреност и правота връзките и антигонизмите сред личността и обществото, че разгъва многостранно и внушително образуването на светогледа и мирогледа у индивида, че в неговите стихове не обособената дума и фраза, махленски сленг и съпоставяне, прилика и метафора сами по себе си построяват художествената целокупност, а тяхното образно обрисуване, трагично опълчване и конфликтуване, ненадейното им и вълшебно синхронизиране, новото им синтезиране обосновават погледа на поета към вероятностите на индивида и опциите му да преобразува себе си, обществото и природата. Твърде наивно е обрисуваните в творбите положения да се категоризират като оптимистични или песимистични, като бодро или тъмно звучащи. Неслучайно у Вапцаров е толкоз раздвижена границата сред смислите „ високо “ и „ ниско “, „ близко “ и „ далечно “, „ съответно “ и „ нереално “, „ обществено изобличаващо “ и „ човешки обнадежващо “.
Вапцаров реформира актуалната му лирика и в този подтекст, засилвайки нейната интензивност, внушението, че хората основават себе си и историята. Звучи като абсурд, само че е по този начин: с действеното си отношение към човешкото съществуване и историята Вапцаров съумява да спои активизма и действителността на съответните обстоятелства и условия. В „ История “ поетът изтласква на предно място философията на практиката, характеризираща новото потомство на България, само че в унисон с откриване на претърпяните наследства и нужди, на историята като небе, което виси над индивида и неговата орис.
Свободата е незаместим фактор в самото структуриране на Вапцаровото поетично пространство. Тя показва безпределността на самостоятелния дух, даже и най-тънките извивки на страстта и мисълта. Всичко се подчинява на вътрешните сетива, на тези прояви на натурата, които разкриват същността на достоверната персона. Известно е, че и най-значимите реформатори се придържат относително по-последователно към избрани трендове и естетически школи. В творчеството на огромни модерни поети можем да записваме спецификите на романтизма, реализма, символизма, експресионизма, футуризма, неопозитивизма, подчертаната интелектуалност и прочие и прочие Вапцаров обаче е движен извънредно от своята душа и концепциите, които я вълнуват. Така той разчупва и преодолява границите на обособените естетически придвижвания. Според положението и настроенията в неговите стихотворения преобладават или се преливат вариантността на импресиониста, възвишеността на мечтателя романтик, трезвият разбор на интелектуалеца, строгият реален почерк, увлечението по предметността и натурата, трагичната настървеност като чудачество на експресионизма и други Ето тази духовна подвижност, прераснала в художествени кулминационни точки, схващам като освободеност на поетичните пориви, според конституцията на съответния творящ субект.
Ерго, Вапцаров не се усеща привързан към стиловите определености, заради което свободно избира сред високите и ниските пластове на думите, реализира многообразните връзки сред тях, разрешава си да заобикаля нереалните облици и да насища огромните тематики на живота с компактно и пластически раздвижено наличие. Езикът на улицата се съединява естествено с изтънчено нюансираните положения, дълбоката фамилиарност с плакатната неприкритост и публицистиката. Поразителен е контрастът сред разговорната, „ плебейска “ тирада и самочувствие, и сред грандиозните видения на една нова човешка реалност, която сплотява живота и революцията. Знаменателни са връзките сред личността и присъщите на поезията изображения с любовни, семейно-интимни, местноодухотворени претекстове. У Бодлер, както декларира Лидия Гинсбург, „ красивата движимост се сблъсква със страшната движимост “/2/, до момента в който при Вапцаров конфликтът е сред грозния и красивия свят (не толкоз сред великолепието и уродството на субекта).
Вапцаров възприема редица от борческите смисли и ударения на Ботев, само че ги показва в логиката на своето самостоятелно виждане и кредо. И това се отнася както до силата на страстта и митинга, по този начин и до предизвикателното оттегляне от гръмогласното обявяване на истината. От Яворов възприема трагичната натегнатост на недоволника, оставайки като че ли апатичен по отношение на виртуозната игра на музикалните и изобразителните детайли, вложени в лексикалните единици. Като Дебелянов е гальовен и изповеден, само че всичко туй съпроводено от неочаквани втурвания в делничния обичай или в конфликтно пулсиращите прекарвания.
Това е форма на естетическа освободеност. Както е форма на освободеност и способът, по който диалогизира с етапните феномени в актуалната лирика: разпадащите се „ канонични форми “ на символизма, които Вапцаров подлага на тотална рецензия (доколкото срещаме символизация в творчеството на поета, тя въплъщава значимото в живота); предметността и нейното философско обобщаване, които огромният стихотворец интимизира, само че и актуализира като диалог с днешното време; политическият динамизъм на пролетарската лирика от 30-те години, чиято същина претърпява коренна смяна в стиховете на Вапцаров; новият урбанизъм и скепсис на левите поети от 40-те години, чиято хармония се модифицира под въздействието на самопожертвователното държание и безкористното великодушие.
При организацията на Вапцаровата поетична галактика водеща роля играе ритъмът като отпечатък от диханието на съответната персона. На ритъма са подчинени римата, сравнението и метафората: в никакъв случай банални, макар нефрапантния си изказ; в никакъв случай самоцелни, макар дръзките облици и образни системи; в никакъв случай делнично бледи, макар бликащите гласове от елементарния живот; в никакъв случай тържествено поднесени, макар съществуването на празнична атмосфера. В една посока обаче съществува подчертана причинност! Като блян и положение на личността и обществото, като държание, блян и отговорности свободата непрекъснато озонира климата на стихотворните сезони у поета. Свободата обуславя архитектониката на творбите, с цел да се отрази върху избора на тематиките и проблемите, на героите и техните битки. Свободата повлиява върху обединяването на усещанията и мисловните конструкти. Тя диктува стиловите особености и градежа на стихотворенията като разгърната метафора (а не като символно построение или притча, не и като текст, който се конфронтира с подтекстовата основа). Свободата дава шир за думите и лексикалните съединения, откроява връзките сред нещата и словесните им еквиваленти, драматизма като напрежение, митинг, възторг и пределна конфликтност.
Естествено пътят на модерната лирика на ХХ век не е еднопосочен. През актуалния интервал от историята международната лирика (и българската в огромна степен) прави пробиви в нови сфери на вътрешния личностен свят, тя разкрива непознати области на логиката на психиката, което дава преимущества на аналитичния метод. Прониква в зони на подсъзнателното съществуване, дава образци за дълбочинен разбор на спешните положения на индивида, превзема ни с интровертния си взор към индивида. Нарастват безрадостните констатации, увлеченията по езотеричното и непознатото, полемиките за гибелта като самореализация и независимост, а не толкоз като засвидетелствуване на инстинкта за живот и възкресение. По нов метод се съчетават инцидентните наблюдения с архитиповете на човешкото битие. За първи път толкоз детайлно се разкриват обективните дадености, както и тяхната, стигаща до абстракции, символизация. Постигат се същностни промени в езика на поезията като другарство, съобщаване на информация и разговор с високо образования четец. Върху тази основа се появиха редица огромни създатели на модерната лирика.
В това отношение Вапцаров, който съумява да реализира синтез сред обективното и субективното значение на лириката, е модернист в основаването на лиричен език, който съединява мощното дихание и темп на изменящия се живот със значимите хрумвания и трагичните обстановки на епохата. Той споява напрегнатото изображение на личността и обществото с възторг, който при него е пределно откровен, прочувствен и непредумишлен. Съкращава дистанцията сред обществена драма и екзистенция. Думите и изразите в стихотворенията на Вапцаров не са подложени на рискови деформации. Напротив, те са изковани във всекидневието, само че като „ на мига “ сътворявани, а не като подготвени автоматизирани дадености, пред очите ни се прави тяхното ново действие като книжовен текст. Формата при Вапцаров е динамична, ненадейните аналогии и смелите асоциации не влияят като парадокси, а без принуждение обезпечават справедлива витална информация, само че и връзки сред делничните наблюдения и необикновените, нерядко далечни понятия.
Трудно бихме се добрали до екзотични метафори във Вапцаровото творчество, в подмяна на това прекомерно постоянно цялото стихотворение съставлява една метафора, пронизана от усеща и хрумвания. Поетичните правила при Вапцаров по принцип се нарушават, само че това никога не значи произвол, защото съюзът сред концепция, нюх за темп, знание за действителна реалност, включително и дейната позиция на създателя предизвикат нормата, без да унищожават опита и традицията. Унгарският естетик Тамаш Унгвари твърди: „ Историческият дял на поетиката наподобява на митологията. В една част от формите към този момент не имаме вяра, както не имаме вяра в боговете. Но както митът балсамира в себе си облиците на въображението, по този начин и поетиката съхранява поезията на формите, с помощта на поетическите форми. “/3/
Вапцаров е един от идеолозите на свободния стих, където страстта диша свободно, необременена от обичайните ограничения за строги метрически ограничители и „ верен темп “, където поетът слуша гласа на вътрешните си настроения, а стихотворението е „ свободно дихание по време на диалог “ (Арагон), или по Брехт — подчинено е на „ ритъма на геста “/4/, обвързвано е с логиката на изрече, със градежа на стихотворните редове, с акцентите на мисълта и възприятията, които характеризират света на създателя (неговия съкровен опит и идейни ангажименти).
Казах към този момент, че в пътешествието си към свободата героят на Вапцаров е подложен на тежки инспекции, унижения, трансформации от едно в друго обществено или психическо състояние, че него го въздигат и експлоатират диво, славословят и обругават, че всичко това протича като здравомислещ самоанализ и извираща от душевните глъбини изповед, като подигравка или трагичен разговор, само че и като императив. Това слага същия воин в обстановката на избор — висш избор, когато се постанова да избира сред международното зло и международното положително, сред висшата правдивост и висшата неправда, сред робството и свободата. С този естетически феномен поетът предхожда френските екзистенциалисти, които по време на Втората международна война (и директно след нея) откриват, че персоналният избор, изработен в крайните обстановки на живота, оформя и показва в решителна степен държанието и участта на индивида. Изборът се трансформира в квинтесенция на човешката независимост – той фиксира прехода от самодостатъчност на индивида към историческите му отговорности./5/
Последното може да се пояснява като обогатяване на екзистенциализма с причини на лявата идеология, защото се хвърля мост сред историята на индивида и вътрешните му благоприятни условия да дефинира себе си. Близостта на Вапцаров до екзистенциалистите не е във възприемането на света като самозадоволяващо се напрежение, което извежда до нищото, няма да я открием и в изолираното самопознание и самоусъвършенстване. Тя е в спояването на обществено и нравствено, в концепцията за дейна смяна на обществото, която обуславя свързаността на свободата и човешкия избор. Тази непосредственост у Вапцаров пулсира и като болежка (огромно страдание) поради унижението на индивида, и като горест, породена от чувството за проказата, която „ разяждаше душата “ и „ сплиташе жестоките си мрежи на пустош и мрачна безнадеждност… “. Въпросът е, че Вапцаров не остава в пристана на болката и страданието — той прави скок от констатирането на печалното положение до намирането на отговора, на решението.
Отговорът на поета го откриваме в неговите стихотворения, само че и в виталния му повиг на революционер-антифашист. Няколко години по-късно Жан Пол Сартър, в присъщия си моралистичен жанр, ще съобщи същото или съвсем същото: „ Човекът е наказан на независимост “. Той е виновен за всяка своя постъпка — дейностите му са стимулирани от виждане (проект) за бъдещето, не са обречени да остават празна заблуда. Това схващане на френския мъдрец е симптоматично като еволюция на европейския екзистенциализъм (Киркегор, Ясперс, Хайдегер), само че и като разширение на размерите на индивида до действителни отговорности и контакти с другия, с останалите хора.
Поезията на Вапцаров е наситена с нови аспекти на самостоятелната човешка покруса в благозвучие с вероятностите пред обществото. Тя уравновесява субективните пориви посредством волеви актове за постигането на общочовешка независимост и правдивост. В този подтекст — в придвижването от самостоятелна към обществена орис – се обрисува още една специфичност на Вапцаровото светоразбиране и хармония. Тук изборът се прави в съответна историческа обстановка (а не на равнище съзнание), постанова се избраният избор. Нещо повече – субективният избор е като че ли съдбоносен, възпроизвежда се като първична даденост (с цялата неповторимост на психическите реакции и моралните доводи). Отново личи, че източниците на сходно влечение се крият в марксическия светоглед, съгласно който дългът да се жертваш в името на останалите хора е нравствена норма. Така се обосновава непоклатимата („ неклиширана “, както написа Вапцаров в рецензията си за „ Повратки на село “ от Н. Марангозов) религия, която бива проверявана в остра дискусия и в недопечен човешки дуел, в сравнение с да бъде подлагана на горчиво подозрение. Вярата на Вапцаров, която полемизира с „ героическата безизходност “ в неуместния свят, оповестена от Камю в неговия „ Митът за Сизиф “.
Да обобщим. Вапцаров счита, че отнемането на човешката независимост стартира с материалното подчиняване на личността и народа. Затова свързва идеала си за независимост с отвоюването на обществената правдивост, което изостря обществената му сензитивност, натрупва в него силите за битка. Нерядко възмущението му от изискванията за живот съчетава в себе си яростта на Иван Карамазов от несправедливото устройство на обществото с яростта на богобоязливия Альоша Карамазов, който другояче приканва за смирение пред небесното господство.
По натурален път става прекосяването на Вапцаров от импровизиран съперник на обществената какофония към позицията на умишлен противник на класовото буржоазно общество. Вапцаров е уверен: в случай че буржоазното общество бъде отстранено, изгледите за хармонично развиване на индивида ще пораснат в геометрични пропорции. Заради свободата се изисква от индивида да прояви волева непреклонност – религия в бъдещето! Мнозина се учудват на неимоверната отбрана на вярата от страна на Вапцаров, а не желаят да проумеят, че за него тя е необикновен израз на свободата.
Свободата при Вапцаров доста постоянно отбелязва отдалечени величини – безкрая на морето, величествеността на планината, пространствата на небето. В благозвучие с тези естествени сили изпъкват тези човешки свойства, които са нужни за свободата – честността и биологическата, в действителност, духовната нужда от хляба. В „ Моторни песни “ Вапцаров използва по-системно словото: независимост. В стихотворенията, написани по-късно, за свободата се приказва по-рядко (вероятно тъй като и решетките на пандиза стават по-яки и по-непроницаеми). Свободата се асоциира нерядко със „ слънцето “, с летежа на небесните машини, с революционния пердах, със гибелта като венец пред олтара на свободното човешко творчество.
Невинаги директното наименуване на свободата е с по-голям заряд от подтекстовото изложение на същата духовна големина. Свободата може да бъде „ пролет “, която разпръсква мрака на „ легналата прозаичност “. Може да бъде съюз на „ труд и независимост “, тя кара издъхващото момче от Парижката укрепление да отрони: „ Liberté chérie “, или както в „ Хайдушка “ да повтаря Ботевата всеотдайност: „ В къщите протекоха стрехите,/ плевел нивите души, войводо!/ Стреляй горе, стреляй към звездите!/ Нека паднем почтени и свободни. “ В цикъла „ Песни за една страна “ свободата е основна дума: в „ Испания “ битката се води за независимост, а в „ Песен на дамата “ свободата е онази магия, която „ те увлече така безумно “.
Това че над всеки идеал на поета стои знакът на свободата е реалност, безспорен за лириката на Вапцаров. Навсякъде, където има разбуждане в творбите, вик за борба и опозиция, там изпъква и признакът на свободата. Специално за Вапцаров е особено, че свободата се отбелязва като тон, звук от ария, свободата във Вапцаровите стихове най-често „ пее “. Примерите са доста и те удостоверяват, че поетът свързва свободата с волността в природата и човешкото битие, с просторния грохот на непоробеното съществуване. Като синоними на свободата с названието „ Песен “ Вапцаров дефинира редица от циклите си: „ Песен за индивида “, „ Песни за родината “, „ Песни “, „ Песни за една страна “, а самата стихосбирка носи името „ Моторни песни “. В „ Пролет в завода “ „ внезапно запя една машина “. В „ Писмо “ възкресението на милионите е „ ария “. Творбата, в която поетът спори с въпросната дама, по този начин се и назовава: „ Песен за индивида “. В „ Родина “ свободният живот трансформира родината в „ ария “. В „ Пролет “ една от метаморфозите на свободата са птиците, които „ пеят “ в житата. В Русия (поетът я разкрива като олицетворение на свободата) има задоволително аргументи, с цел да се види от кое място „ извира песента “.
И по този начин, свободата у Вапцаров има етапи на развиване в индивида.
Първо, тя се появява като вродено качество, като неотменна същина на индивида.
Второ, изплува като отдалечен блян (бъдеще), защото индивидът, вместо да принадлежи на най-естественото си качество, бива пленен, отчужден, изолиран.
Трето, опълчването сред действителности и независимост слага личността пред избор. Този избор е от обществен темперамент, само че е и морална инспекция. Според Вапцаров индивидът в един миг от развиването си схваща, че самичък не би могъл да възвърне свободата си и по тази причина се сдружава с останалите хора („ милионите “), които също са лишени от независимост, ограбени и експлоатирани от поробителите на обществото.
Четвърто, изборът като връхна точка се концентрира в посвещаването на революцията и антифашизма, на битката срещу буржоазния ред. Така носещото начало на Вапцаровата лирика – концепцията за свободния човек – се споява с концепцията за обществената правдивост като подстъп към свободата. Това разграничава значително възгледа на поета от практиката на социализма през ХХ век. При този социализъм се акцентуваше върху обществената правдивост, като свободата се поставяше в подчинено състояние. Вапцаров мисли иначе. За него висшата полезност е свободата, а средство – най-важно! – за нейното реализиране е битката за обществена правдивост. Свободата се трансформира в самоцел и в последна вероятност на развиването. И това е по този начин, с помощта на изначалната й принадлежност към закона на природата и човешкия жанр. В този проект свободата е присъщ инстинкт за живот без вериги и за честност към вътрешния нюх за морал. Не е допустимо, съгласно Вапцаров, безнравственият човек да реализира идеала на свободата!
Оказва се: неуместно е грешките на зрелия социализъм (реализиран след гибелта на поета) да се свързват и изясняват с етиката и идеалите, които живеят у Вапцаров. Копнежът на огромния ни създател по страната на Съветите би трябвало да се възприема като поклонение пред страната на бедните, сложила си за задача да преодолее нищетата на духа и да направи удовлетворителен живота на бедните хора, да отхвърли масивите на буржоазното отчуждение. Вапцаров, по този начин както е роден и учтив, каквито са неговите душевни тръпки и нравствени летежи, не би могъл да е покровител на всеобщото Сталиново принуждение, на преобразуването на националната трудова партия в тоталитарна (Грамши твърди, че всяка партия, възприела образа на тоталитарна, се подчинява прекомерно на центъра, човешката маса „ тук служи, в действителност, за „ маневрена мощ “, тя бива занимавана с морални директиви, сантиментални внушения, месиански легенди за настъпването на именитата ера, през времето на която ще бъдат решени всички бедствия, ще бъдат отстранени всички несъгласия на съвременността “/6/. Вапцаров не би могъл да приветства и бюрократизирането на пролетарската страна, последователното възобновяване на пирамидалното устройство на обществото.
Но Вапцаров е в положение да кипи от наслада, че довчерашните плебеи на труда разбират „ химна въодушевен “, че волята им за напредък е „ желязна “, че към този момент се употребяват от безплатното опазване на здравето и обучение, че трансформират образа на страната си, че техните ръце и разум строят заводите, електроцентралите, транспортните връзки, че „ с антени замрежват небето “, че освобождават жертвите на капитализма от неизбежност. Крайно предумишлено е Вапцаров да се трансформира във провинен за стадиите на публичното развиване у нас след 1944 година, както е неуместно да бъде отчуждаван от икономическите, обществените, хуманистичните достижения на социалистическия интервал.
Би трябвало да се помни още, че настроенията, които владеят нашия стихотворец, не са нещо извънредно за Европа през това време на 30-те и 40-те години. Напротив, европейската интелигенция в огромното си болшинство тогава е ляво настроена, значително създатели членуват в родните си компартии, включват се ефективно в антифашистката опозиция, показват положително отношение към Съюз на съветските социалистически републики и обществения напредък.
Обречени са опитите на днешното вапцарознание да употребява наследството на Вапцаров за личното си адаптиране към буржоазния ред. По-скоро Вапцаров –с разбирането си за индивида като център на вселената, за органичната връзка сред личността и обществото, за историческите антагонизми на капитализма, за свободата като ядро в ценностната система на социализма и лявото придвижване – се явява предтеча на новите леви социалистически придвижвания, партии и общества през XXI век. Предтеча освен върху морална основа, а и като философско, само че и политическо разбиране на историческия развой.
Такъв е фундаментът на Вапцаровата новост, такава е неговата философия на практиката, духовната му безкомпромисност и алтруизъм (те нерядко тласкат въображението към паралели с християнската религиозност). Такова е разбирането му и за социалистическата гражданска война, която не би могла да обслужва неблагородни, антихуманни задания.
В борбата за свободния и обективен свят Вапцаров още в пиесата си „ Вълната, която бучи “ позволява потреблението на насилието като средство за решение на историческите несъгласия. Но факт е също, че самият той като персона се ангажира с теорията и практиката на насилието не в предходния стадий на класовото конфликтуване, а в интервала на антифашистката опозиция. Насилието на фашизма в Европа и света подтиква огромния ни стихотворец да оглави въоръжената съпротивителна битка и да стане изкупителна жертва, заплащайки със личния си живот.
През тези времена на революционен напредък Вапцаров е уверен, че насилието в страната на пролетариата се появява като отговор на насилието, което упражняват обединените сили на вътрешната и интернационалната класа на капиталистите. Той съпреживява опитите на първата общественост на обществено онеправданите да оцелее, да се опълчи на интервенцията и диверсиите, на подготвяната нова война от Хитлерова Германия. Не се и съмнява, че стремглавата индустриализация и коопериране в Страната на препоръките съставляват подсилване на нужна мощност пред настъпващите исторически тествания. По образеца на западните социалисти и комунисти, и Вапцаров приканва за взаимност със руските братя, за поддръжка на свободния служащ, който „ твори една ера “. Това мислене на Вапцаров не значи, че той поначало възприема индивида като неприспособим за свободата, нито пък че за свободата са подготвени единствено малцината определени (в Легендата за Великия инквизитор в „ Братя Карамазови “ – „ от всяко коляно по 12 хиляди “). Напротив, Вапцаров твърди, че значимото е да спасиш индивида от иго, да го освободиш от скотската му орис под напора на голямата си пристрастеност в него и неговия нравствен капацитет. Насилието като противопоставяне на другото, към този момент упражнено принуждение, като прийом за битие на едно заслужено общество, въпреки и да се позволява от Вапцаров, не е ядро на светоразбирането му, на етическото му държание. Не съставлява максима, съгласно която индивидът не е заслужен за свободата си.
Вапцаров е неповторимо събитие в българската и международна лирика като страдалец и артист на човешката независимост. Толкова от вътрешната страна, толкоз ангажирано и толкоз беззаветно отстояване на свободата е по силите на поетите от ранга на Вапцаров. Вапцаров, който със съдбовна решителност възприема и оповестява проблемите на свободното човешко битие, на свободния човешки избор, на свободата като последна станция на напредъка.
Възможно е да се потърси и по-непосредствена връзка сред Вапцаровия блян за свободата и обществената правдивост./7/ По сходство на други огромни революционни поети Вапцаров намира синтеза в категорията „ благополучие “, която сплотява интимните с публичните, обществените с моралните въжделения на индивида. Далечният блян не просто се снема на земята, само че и заживява като екзистенция на личността. Обикновено революционните създатели основават две основни проекции на щастието: визията за щастието като прииждащи талази на човешкото благополучие и естетика (нов Ханаан за до момента поробваните хора) и визията за щастието като пожелана гибел в революционната борба. Тези две проекции на щастието ги намираме в творчеството на Вапцаров. И той чертае картините на всеобщата любов и напредък, и той строи кристалните дворци на бъдещето, и той дава обещание, че „ ще строим цех на живота “, че „ животът ще пристигна по-хубав от ария “, че настава новото, „ което ме възпира да не пробия своя слепоочник “. А ето по какъв начин Шандор Петьофи още в средата на XIX век основава подобен облик на човешкото благополучие:
Когато всеки цялостен дял
от благополучие човешко има
и пред закона възсиял
индивидът гостенин обичан е,
и слънцето на мисълта
над всеки дом когато блесне,
ще кажем: ето Ханаан,
пристигнали са времена чудесни!
(„ Към поетите на XIX век “)
За втората проекция на щастието – тази на пожеланата гибел – към този момент стана дума. Типично за Вапцаров е, че до момента в който за общочовешкото благоденствие приказва с висок глас (с нюх за мащабност), за гибелта си на борческа персона споделя с покъртителни интимни тонове, само че и с увереност, която потриса. Конфуцианците споделят: „ Целеустременият човек и човеколюбивият човек отиват на гибел, в случай че на човеколюбието се нанася ущърб; те жертват своя живот, само че не се отхвърлят от човеколюбието “./8/
Днес у нас господства друга естетическа и философска интерпретация на свободата. Главното умозаключение е, че свободата или е привнесена в индивида, или е дефинитивно захласната от отчуждените сили. И по тази причина на съвременника не му остава нищо друго, с изключение на да разисква в профил казуса, да го иронизира или да страда безутешно заради изгубването на свободния субект. По подобен метод Вапцаровата религия се подлага на присмиване и дисекция, лишава се от съображение и духовни валенции.
Вапцаров живее в съответно време и той ангажира концепцията на свободата със съпротивата срещу фашизма и капитализма. Не си е поставял за цел да узнае какви трудности могат да пораждат пред култа му към свободата, какви превратности и деформации може да претърпи светостта на идеала му, доколко човешката природа би могла да бъде превзета от сили, които конфликтуват със свободата – робския нагон, конформизма, израждането на естествените достолепия, съществуването на „ животинска лакомия “ в личността, на обществени катаклизми и контрапродуктивни процеси. Да се вини за това поета, е ненужно и подло! Научно казано – антиисторично е! Пък и ясно е: Вапцаров залага на божествената искра, а не на животинската природа у индивида. Предпочита да съпреживее участта на бедния Лазар, без да чака за компенсация лично възкресение.
Въпросите, които биха могли да бъдат заложени на Вапцаров, се разделят в две групи: въпроси, повдигани от недоброжелатели и обществени съперници на поета, от приспособленци и врагове на неговата нравственос, и въпроси, отправяни към него от хората, които не престават да имат вяра в пътеводната звезда на поета, във фундамента на човеколюбивата му концепция.
В края на 70-те години написах стихотворна творба, отдадена на Вапцаров. Опитах се да сложа цветя пред нетленния монумент на великия стихотворец, само че и да изразя своите безпокойства от нравствения маразъм и от тежките катаклизми, които се задаваха в публичния процес. Струва ми се, че въпросите, които отправях към Вапцаров, и през днешния ден са настоящи, ето за какво ще допълня последните си съждения с текста на „ Защото въпреки всичко знам… “:
Другарю Вапцаров,
стохиляднико на инквизиторското изкуство.
Интересува ме не Вашата гибел,
мъката – още по-малко,
тъй като въпреки всичко знам…
Кажете ми откровено —
какъв брой религия Ви беше нужна,
с цел да сломите офанзивите на стенещата си плът
и да останете верен…
Не ви ли е минавало през разум –
крадецът невсякога попада на хора;
пролетта, скована от студове, закъснява,
умората заразява даже оптимиста.
Защо отминавахте с нехаен жест
животинската лакомия?
Тревожеше л
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ