Братя Капранови: Ако трябва да се умира, най-добре е с оръжие в ръце
„Автоматът е най-хубавото средство против напрежението.“
В идващите минути ще видите един по-различен поглед върху войната в Украйна – през призмата на уникалното украинско чувство за комизъм. Онова, което говори за оръжието като най-доброто лекарство против напрежението. Следващите ми посетители за писатели, драматурзи и актьори, известни онлайн и в Украйна като братя Капранови. Разговарях с тях по време на станалата всекидневие в Киев въздушна паника. А те ми описаха за живота в Украйна по време на война и за живота в Русия, който дори в спокойно време се е оказал по-тежък за тях. Защо Виталий и Дмитро Капранови смениха перото с автомата –
Тук в България не сме осведомени с вашата работа. Разкажете ни апелирам ви с какво се занимавахте преди войната в Украйна?
Виталий: Ние бяхме писатели, актьори, драматурзи, понякога и музиканти. Основната ни работа въпреки всичко е писането на книги и пиеси. Съпътстващото е музиката, сцената, театърът. С две думи ние сме хора на изкуството. Всъщност сме много известни в Украйна. Имаме огромен канал за историята на Украйна с 600 хиляди почитатели. Често ни разпознават на улицата. Нашата работа е обвързвана с медиите, с обществената активност в областта на изкуството.
Аз персонално ви познавам от страницата ви във Facebook, открих ви в обществената мрежа. И от там видях, че след началото на войната в Украйна, стартирате да качвате фотоси с военни униформи. Защо решихте да участвате в тази война?
Дмитро: Това беше не просто униформа. Това беше униформата на полка „ Азов “. Във втория ден на войната се включихме в „ Азов “ и служихме в батальона до края на киевската защита. След това ние останахме в Киев, а те продължиха на юг. Ние участвахме в цялата киевска биография на полка „ Азов “, в това число и отбраната на Гостомел и Буча.
Виталий: А повода е доста елементарна. Много ясно разбираме какво ще се случи с нас, в случай че недай си Боже врагът влезе в Киев. Ще ни убият. В листата за убийства не сме на първо, само че надалеч не сме и на последно място. Защото ние имаме много патриотична активност, ние сме журналисти, известно описваме за историята и сме доста идеологически заредени. Прекрасно разбираме, че не може да има компромис с окупаторите. Без подозрение бихме били убити. Затова в случай че би трябвало да се умира, то най-добре да го създадем с оръжие в ръце.
Дмитро: Поне би трябвало да вземем някого със себе си. Това е естествена мъжка логичност. Трябва да хванеш оръжието, когато врагът идва при теб.
А по какъв начин мина защитата на Киев? Разкажете ни по какъв начин прекосяваха дните ви тогава.
Дмитро: Както дните в казармата. Ако нямаш излизане за пердах, спиш в казармата и учиш. Хубавото нещо в „ Азов “ беше, че главната работа на всички военнослужещи беше ученето. Учиш, учиш, с цел да преживееш багра, с цел да изпълниш задачата. Най-вече това беше учене, извършване на дежурства и излизане за сражения – това са трите съществени неща.
Виталий: Или си на часовой, или си в наблюдателния пункт, или излизаш за интервенция, или се учиш по какъв начин да боравиш с нова техника. Точно тогава започнаха да ни доставят NLAW и „ Джавелин “, RPG, чешки и шведски гранатомети. Усвоявахме и тактиката на работа във взвода по обезопасяването на града.
Дмитро: Тогава се готвехме за улични боеве, по тази причина всички тези неща бяха значими.
Виталий: Във всичко това имаше един голям плюс. Ние сме хора, забъркани от творчско тесто и прелестно знаем, че най-големият боязън се изпитва, когато седиш и четеш в интернет за това кой къде настава, какви неприятности са се случили. Седиш, притесняваш се и си заработваш инфаркт. В казармата няма време за интернет и си мислиш по този начин: Щом още не са ни вдигнали под паника, значи всичко е наред. А в случай че всичко е наред, значи няма причина за терзание. Значи би трябвало просто да си вършим работата, да изпълняваме дежурства, да излизаме на часовой, да оставаме на позиция и да не си пълним главите с нелепости. Знаете ли, става известно, че автоматът е най-хубавото лекарство против напрежението. Нито една таблетка не оказва помощ по този начин, както оказва помощ автоматът в ръцете ти.
Дмитро: Още повече, че спиш с него. (смеят се)
Разказвате всичко това с усмивка, само че беше ли ви мъчно да промените перото и сцената с автомата?
Виталий: Честно казано не ги заменихме напълно. Паралелно имахме прокет за десакрализация – взехме известни руски песни за войната и направихме от тях версии за днешната война. Там където се популяризират като освободители на Европа в песни като „ Катюша “ и „ Тримата танкисти “, заменяхме текста с действителни разкази за това по какъв начин мародерстват, по какъв начин грабят, по какъв начин приказват с дамите си по телефона за това кой най-добре е ограбил и мародерствал. Имахме си успореден креативен отдушник.
Дмитро: И също така организирахме концерти за нашите голеги в армията. Това беше в допълнение натоварване към ежедневната ни войнишка работа. Ние служихме като почтени бойци, не се стремяхме да ставаме командири. Честно си вършехме работата. Но не се разделяхме и с креативната. Не сменихме нищо с автомата, по-скоро го приобщихме към китарата и по този начин се получи самобитен дует в ръцете ни.
Виталий: Единственият проблем беше, че когато работиш с оръжие, непрекъснато си причиняваш дребни контузии на пръстите. А когато имаш такива, е много мъчно да свириш на китара. Но това, както се споделя, са прищявки. Когато си на война, някак си не е обичайно да обръщаш внимание на дребните контузии на пръстите. Използвахме оръжието като средство за лекомислие и усмиряване на врага. Оказа се, че това е средство с двойно деяние. Пушката успокоява и теб, и врага.
Сега продължавате да се намирате в Киев, а преди да стартираме изявлението ми казахте, че е оповестена въздушна паника. Каква е ситуацията в този момент в украинската столица?
Дмитро: В украинската столица ситуацията е като съвсем като на фронта, само че е релативно умерено. Няма го чувството за блокада, което беше по време на боевете. Но и няма чувство за мир, тъй като въпреки всичко атмосферата не е мирна. Това е място в тила, град в тила, който живее своя живот в тила. Постоянно получаваме вести, хората остават в подготвеност, а ние продължаваме да оказваме помощ на полка „ Азов “, само че към този момент като литератори, журналисти и влогъри. Работата ни с полка продължава, само че към този момент се занимаваме с неща, които са ни по-присъщи.
Виталий: Аз през вчерашния ден бях в Лвов и би трябвало да ви кажа, че разликата с Киев е потресаваща. В Лвов царува нормален живот. Само дето не танцуват по кафенетата. В съпоставяне с Лвов, Киев е град на фронта. Но спрямо Киев, в който живяхме през февруари, днешният си е напряко кротичък град, като се изключи полицейския час.
Дмитро: Остават блок-постовете, полицейският час, опашките по бензиностанциите, въздушните паники. Но към този момент не реагираме по този начин, както първоначално. От време на време се появява по някоя крилата ракета в небето.
Виталий: Виждали сме крилати ракети, които прелитаха над нас. Не е прелестно, само че какво да се прави – не можеш да ги хванеш за опашката. Затова просто би трябвало да свикнеш.
Добре. Когато се готвих за това изявление, прочетох, че няколко години сте живели в Русия. Така ли е?
Виталий: Живяхме в Москва 10 години, в Урал – 3 и още една година в Мурманска област. Имаме значителен стаж живеене в Русия. В Съветския съюз имаше оптималната присъда затвор – 15 години. На процедура тази оптималната присъда я прекарахме в Русия. (смеят се)
Как се отнасяха тогава към украинците в Русия?
Дмитро: Знаете ли, в Русия ситуацията е доста нетърпима към по този начин наречените етнически малцинства. Ако ти имаш самосъзнанието на украинец и те видят това, ще се отнасят към теб зле. Откровено неприятно. Наричат ни „ хохли “, от време на време се държат покровителствено и дори може да се пошегуват с думите „ е, най-малко не са белоруси “. Битовата ксенофобия, битовият нацизъм при руснаците са доста мощно изразени.
Виталий: Работата е там, че ние израснахме в Одеска област. В ранното ни детство живяхме в българско село. Знаете, в Болградския регион има доста българи. За нас българският език е нещо от детството, въпреки и този български, който ние сме чували, да е малко по-различен от този, който говорите в България. Свикнали сме доста и с българските национални носии, и с българските сватби. Израснахме в среда, в която имаше украинци, българи, молдовци, гагаузи и всички ние живеехме обикновено дружно. А когато попаднахме в Русия, внезапно разбрахме, че в случай че не си руснак или най-малко не се чувстваш руснак, значи става известно, това е неприятно. Такова нещо в никакъв случай не сме си и помисляли, че е допустимо. Винаги сме мислели, че в случай че си украинец, би трябвало да имаш правото да си подобен, без никой да ти пречи. Оказа се, че е доста мъчно да не си руснак в Русия. Тогава се сблъскахме с това и все пак живяхме в Москва 10 години. Занимавахме се с бизнес и си докарвахме доста положителни пари. Когато си млад, такива неща са ти забавни, още повече, че това беше през 90-те години. Беше и много комплицирано – имаше и бандити, преживяхме два пуча. Но когато нещата се успокоиха и започнахме да мислим за бъдещето, разбрахме, че в Москва или ставаш руснак, или би трябвало да бягаш. Затова захвърлихме всичко, заминахме за Киев и станахме такива, каквито сме.
Дмитро: Работата е там, че Русия ни трансформира в украински националисти. Преди да заживеем там не обръщахме изключително внимание на въпроса за националностите, само че попадайки в тази ксенофобска среда, ние доста…
Виталий: … остро възприехме това, че не харесват без да има причина за това. Че какво съм ти направил, за какво не ме харесваш?! И отговорът е, че не ни харесват, тъй като не сме като тях. Това обостри националните усеща у нас и в Киев се върнахме към този момент приключени националисти.
Попаднах на информация, че сте имали среща в Путин. Вярно ли е това?
(Смеят се)
Дмитро: Знаете ли какво се случи? Видяхме кого са избрали за президент на Русия и си казахме: „ О, този съм го виждал! “
Виталий: Някога, когато той беше клакьор на кмета на Петербург Анатолий Собчак, си стиснахме ръцете един път. Външният му тип е много запаметяващ се и когато го видяхме като президент, си казахме „ О, та това е нашият остарял другар! “
А по какъв начин ви се стори той тогава?
Дмитро: Никак! Дори внимание не му обърнахме. Просто като го видяхме като нов президент възкликнахме „ Господи, боже мой! “. Беше много неугледен, незабележим…
Виталий: Беше някакъв клакьор, сива мишка… и внезапно той става министър председател, а на нас ни настръхнаха косите. Защото толкоз не подхожда постът му дори на външния му тип, да не приказваме за държанието, че не можехме да повярваме. Тогава още не бяхме привикнали, че наши познати стават президенти. А в този момент всички са в случай че не президент, то консултант.
Познавате ли се с президента Зеленски?
Виталий: И с Порошенко се познаваме, и с Юшченко.
Дмитро: … И с Кравчук, безконечна му памет се познавахме. Единственият, с който не се познаваме, е Янукович. Там някак си не се получиха нещата.
Да, разбирам Ви. А очаквате ли нова офанзива против Киев?
Виталий: Не, несъмнено. Трябва да сме подготвени, само че би трябвало и да разбираме, че те нямат сили да създадат каквото и да е даже в Донбас. Могат само да хвърлят бомби. Има един остарял принцип – в случай че искаш мир, готви се за война. Затова, несъмнено, би трябвало да се готвим да пазиме Киев. Допреди 24 февруари не се готвехме за война. Нашето управление споделяше, че няма да има война и би трябвало да строим пътища. Изглеждахме слаби в очите на врага, показахме, че не сме подготвени за война и той ни атакува. Ако бяхме готвили за война, в случай че формирахме военни защитни линии, в случай че бяхме провели частична готовност, нямаше да ни атакуван.
В края на диалога ни бих желала да ви помоля да се обърнете към онази част от хората в България, които към момента имат вяра на Путин, че на власт в Украйна са нацисти, че това е специфична военна интервенция.
Дмитро: Ами очевидно съгласно тях и ние сме нацисти, тъй като сме част от полк „ Азов “.
Виталий: Ние сме такива нацисти, които са израснали в българско село. Които в детството си танцуваха на български сватби. За които българското вино е като водата, която пиехме като деца. Горе-долу колкото ние сме нацисти, са нацисти и всички останали тук. И до момента си сътрудничим с „ Азов “.
Дмитро: В „ Азов “ има и роми, и евреи, и гагаузи, и българи, и украинци, и руснаци даже. В полк „ Азов “ служат руснаци! А за белорусите има дори обособен полк, тъй като има извънредно доста хора от Беларус, които желаят да водят война – да пазят Украйна, само че и Беларус.
Виталий: Затова желая да се обърна към българите с едно просто известие. Вие доста добре го знаете, само че аз просто ще ви припомня. Украйна и България са приятелски страни, приятелски нации. Сами можете да ми разкажете каква част от вашия хайлайф през 19-ти век е приключил Университета в Одеса. Там на процедура е бил квалифициран новият хайлайф на България. Вие го знаете по-добре от мен, по тази причина няма да ви го описвам. Но би трябвало да ви кажа, че Одеса не е в Русия. Това е Украйна. Всички тези приятелски усеща, които учейки история стартирате да изпитвате към Русия, в действителност не са ориентирани към Русия. А тъкмо към Украйна. И българите са изпращали децата си на украинска земя – и в Одеска област, и в Запорожска, и в Днепропетровска. Това не е Русия.
Много ви благодаря за това изявление!
В идващите минути ще видите един по-различен поглед върху войната в Украйна – през призмата на уникалното украинско чувство за комизъм. Онова, което говори за оръжието като най-доброто лекарство против напрежението. Следващите ми посетители за писатели, драматурзи и актьори, известни онлайн и в Украйна като братя Капранови. Разговарях с тях по време на станалата всекидневие в Киев въздушна паника. А те ми описаха за живота в Украйна по време на война и за живота в Русия, който дори в спокойно време се е оказал по-тежък за тях. Защо Виталий и Дмитро Капранови смениха перото с автомата –
Тук в България не сме осведомени с вашата работа. Разкажете ни апелирам ви с какво се занимавахте преди войната в Украйна?
Виталий: Ние бяхме писатели, актьори, драматурзи, понякога и музиканти. Основната ни работа въпреки всичко е писането на книги и пиеси. Съпътстващото е музиката, сцената, театърът. С две думи ние сме хора на изкуството. Всъщност сме много известни в Украйна. Имаме огромен канал за историята на Украйна с 600 хиляди почитатели. Често ни разпознават на улицата. Нашата работа е обвързвана с медиите, с обществената активност в областта на изкуството.
Аз персонално ви познавам от страницата ви във Facebook, открих ви в обществената мрежа. И от там видях, че след началото на войната в Украйна, стартирате да качвате фотоси с военни униформи. Защо решихте да участвате в тази война?
Дмитро: Това беше не просто униформа. Това беше униформата на полка „ Азов “. Във втория ден на войната се включихме в „ Азов “ и служихме в батальона до края на киевската защита. След това ние останахме в Киев, а те продължиха на юг. Ние участвахме в цялата киевска биография на полка „ Азов “, в това число и отбраната на Гостомел и Буча.
Виталий: А повода е доста елементарна. Много ясно разбираме какво ще се случи с нас, в случай че недай си Боже врагът влезе в Киев. Ще ни убият. В листата за убийства не сме на първо, само че надалеч не сме и на последно място. Защото ние имаме много патриотична активност, ние сме журналисти, известно описваме за историята и сме доста идеологически заредени. Прекрасно разбираме, че не може да има компромис с окупаторите. Без подозрение бихме били убити. Затова в случай че би трябвало да се умира, то най-добре да го създадем с оръжие в ръце.
Дмитро: Поне би трябвало да вземем някого със себе си. Това е естествена мъжка логичност. Трябва да хванеш оръжието, когато врагът идва при теб.
А по какъв начин мина защитата на Киев? Разкажете ни по какъв начин прекосяваха дните ви тогава.
Дмитро: Както дните в казармата. Ако нямаш излизане за пердах, спиш в казармата и учиш. Хубавото нещо в „ Азов “ беше, че главната работа на всички военнослужещи беше ученето. Учиш, учиш, с цел да преживееш багра, с цел да изпълниш задачата. Най-вече това беше учене, извършване на дежурства и излизане за сражения – това са трите съществени неща.
Виталий: Или си на часовой, или си в наблюдателния пункт, или излизаш за интервенция, или се учиш по какъв начин да боравиш с нова техника. Точно тогава започнаха да ни доставят NLAW и „ Джавелин “, RPG, чешки и шведски гранатомети. Усвоявахме и тактиката на работа във взвода по обезопасяването на града.
Дмитро: Тогава се готвехме за улични боеве, по тази причина всички тези неща бяха значими.
Виталий: Във всичко това имаше един голям плюс. Ние сме хора, забъркани от творчско тесто и прелестно знаем, че най-големият боязън се изпитва, когато седиш и четеш в интернет за това кой къде настава, какви неприятности са се случили. Седиш, притесняваш се и си заработваш инфаркт. В казармата няма време за интернет и си мислиш по този начин: Щом още не са ни вдигнали под паника, значи всичко е наред. А в случай че всичко е наред, значи няма причина за терзание. Значи би трябвало просто да си вършим работата, да изпълняваме дежурства, да излизаме на часовой, да оставаме на позиция и да не си пълним главите с нелепости. Знаете ли, става известно, че автоматът е най-хубавото лекарство против напрежението. Нито една таблетка не оказва помощ по този начин, както оказва помощ автоматът в ръцете ти.
Дмитро: Още повече, че спиш с него. (смеят се)
Разказвате всичко това с усмивка, само че беше ли ви мъчно да промените перото и сцената с автомата?
Виталий: Честно казано не ги заменихме напълно. Паралелно имахме прокет за десакрализация – взехме известни руски песни за войната и направихме от тях версии за днешната война. Там където се популяризират като освободители на Европа в песни като „ Катюша “ и „ Тримата танкисти “, заменяхме текста с действителни разкази за това по какъв начин мародерстват, по какъв начин грабят, по какъв начин приказват с дамите си по телефона за това кой най-добре е ограбил и мародерствал. Имахме си успореден креативен отдушник.
Дмитро: И също така организирахме концерти за нашите голеги в армията. Това беше в допълнение натоварване към ежедневната ни войнишка работа. Ние служихме като почтени бойци, не се стремяхме да ставаме командири. Честно си вършехме работата. Но не се разделяхме и с креативната. Не сменихме нищо с автомата, по-скоро го приобщихме към китарата и по този начин се получи самобитен дует в ръцете ни.
Виталий: Единственият проблем беше, че когато работиш с оръжие, непрекъснато си причиняваш дребни контузии на пръстите. А когато имаш такива, е много мъчно да свириш на китара. Но това, както се споделя, са прищявки. Когато си на война, някак си не е обичайно да обръщаш внимание на дребните контузии на пръстите. Използвахме оръжието като средство за лекомислие и усмиряване на врага. Оказа се, че това е средство с двойно деяние. Пушката успокоява и теб, и врага.
Сега продължавате да се намирате в Киев, а преди да стартираме изявлението ми казахте, че е оповестена въздушна паника. Каква е ситуацията в този момент в украинската столица?
Дмитро: В украинската столица ситуацията е като съвсем като на фронта, само че е релативно умерено. Няма го чувството за блокада, което беше по време на боевете. Но и няма чувство за мир, тъй като въпреки всичко атмосферата не е мирна. Това е място в тила, град в тила, който живее своя живот в тила. Постоянно получаваме вести, хората остават в подготвеност, а ние продължаваме да оказваме помощ на полка „ Азов “, само че към този момент като литератори, журналисти и влогъри. Работата ни с полка продължава, само че към този момент се занимаваме с неща, които са ни по-присъщи.
Виталий: Аз през вчерашния ден бях в Лвов и би трябвало да ви кажа, че разликата с Киев е потресаваща. В Лвов царува нормален живот. Само дето не танцуват по кафенетата. В съпоставяне с Лвов, Киев е град на фронта. Но спрямо Киев, в който живяхме през февруари, днешният си е напряко кротичък град, като се изключи полицейския час.
Дмитро: Остават блок-постовете, полицейският час, опашките по бензиностанциите, въздушните паники. Но към този момент не реагираме по този начин, както първоначално. От време на време се появява по някоя крилата ракета в небето.
Виталий: Виждали сме крилати ракети, които прелитаха над нас. Не е прелестно, само че какво да се прави – не можеш да ги хванеш за опашката. Затова просто би трябвало да свикнеш.
Добре. Когато се готвих за това изявление, прочетох, че няколко години сте живели в Русия. Така ли е?
Виталий: Живяхме в Москва 10 години, в Урал – 3 и още една година в Мурманска област. Имаме значителен стаж живеене в Русия. В Съветския съюз имаше оптималната присъда затвор – 15 години. На процедура тази оптималната присъда я прекарахме в Русия. (смеят се)
Как се отнасяха тогава към украинците в Русия?
Дмитро: Знаете ли, в Русия ситуацията е доста нетърпима към по този начин наречените етнически малцинства. Ако ти имаш самосъзнанието на украинец и те видят това, ще се отнасят към теб зле. Откровено неприятно. Наричат ни „ хохли “, от време на време се държат покровителствено и дори може да се пошегуват с думите „ е, най-малко не са белоруси “. Битовата ксенофобия, битовият нацизъм при руснаците са доста мощно изразени.
Виталий: Работата е там, че ние израснахме в Одеска област. В ранното ни детство живяхме в българско село. Знаете, в Болградския регион има доста българи. За нас българският език е нещо от детството, въпреки и този български, който ние сме чували, да е малко по-различен от този, който говорите в България. Свикнали сме доста и с българските национални носии, и с българските сватби. Израснахме в среда, в която имаше украинци, българи, молдовци, гагаузи и всички ние живеехме обикновено дружно. А когато попаднахме в Русия, внезапно разбрахме, че в случай че не си руснак или най-малко не се чувстваш руснак, значи става известно, това е неприятно. Такова нещо в никакъв случай не сме си и помисляли, че е допустимо. Винаги сме мислели, че в случай че си украинец, би трябвало да имаш правото да си подобен, без никой да ти пречи. Оказа се, че е доста мъчно да не си руснак в Русия. Тогава се сблъскахме с това и все пак живяхме в Москва 10 години. Занимавахме се с бизнес и си докарвахме доста положителни пари. Когато си млад, такива неща са ти забавни, още повече, че това беше през 90-те години. Беше и много комплицирано – имаше и бандити, преживяхме два пуча. Но когато нещата се успокоиха и започнахме да мислим за бъдещето, разбрахме, че в Москва или ставаш руснак, или би трябвало да бягаш. Затова захвърлихме всичко, заминахме за Киев и станахме такива, каквито сме.
Дмитро: Работата е там, че Русия ни трансформира в украински националисти. Преди да заживеем там не обръщахме изключително внимание на въпроса за националностите, само че попадайки в тази ксенофобска среда, ние доста…
Виталий: … остро възприехме това, че не харесват без да има причина за това. Че какво съм ти направил, за какво не ме харесваш?! И отговорът е, че не ни харесват, тъй като не сме като тях. Това обостри националните усеща у нас и в Киев се върнахме към този момент приключени националисти.
Попаднах на информация, че сте имали среща в Путин. Вярно ли е това?
(Смеят се)
Дмитро: Знаете ли какво се случи? Видяхме кого са избрали за президент на Русия и си казахме: „ О, този съм го виждал! “
Виталий: Някога, когато той беше клакьор на кмета на Петербург Анатолий Собчак, си стиснахме ръцете един път. Външният му тип е много запаметяващ се и когато го видяхме като президент, си казахме „ О, та това е нашият остарял другар! “
А по какъв начин ви се стори той тогава?
Дмитро: Никак! Дори внимание не му обърнахме. Просто като го видяхме като нов президент възкликнахме „ Господи, боже мой! “. Беше много неугледен, незабележим…
Виталий: Беше някакъв клакьор, сива мишка… и внезапно той става министър председател, а на нас ни настръхнаха косите. Защото толкоз не подхожда постът му дори на външния му тип, да не приказваме за държанието, че не можехме да повярваме. Тогава още не бяхме привикнали, че наши познати стават президенти. А в този момент всички са в случай че не президент, то консултант.
Познавате ли се с президента Зеленски?
Виталий: И с Порошенко се познаваме, и с Юшченко.
Дмитро: … И с Кравчук, безконечна му памет се познавахме. Единственият, с който не се познаваме, е Янукович. Там някак си не се получиха нещата.
Да, разбирам Ви. А очаквате ли нова офанзива против Киев?
Виталий: Не, несъмнено. Трябва да сме подготвени, само че би трябвало и да разбираме, че те нямат сили да създадат каквото и да е даже в Донбас. Могат само да хвърлят бомби. Има един остарял принцип – в случай че искаш мир, готви се за война. Затова, несъмнено, би трябвало да се готвим да пазиме Киев. Допреди 24 февруари не се готвехме за война. Нашето управление споделяше, че няма да има война и би трябвало да строим пътища. Изглеждахме слаби в очите на врага, показахме, че не сме подготвени за война и той ни атакува. Ако бяхме готвили за война, в случай че формирахме военни защитни линии, в случай че бяхме провели частична готовност, нямаше да ни атакуван.
В края на диалога ни бих желала да ви помоля да се обърнете към онази част от хората в България, които към момента имат вяра на Путин, че на власт в Украйна са нацисти, че това е специфична военна интервенция.
Дмитро: Ами очевидно съгласно тях и ние сме нацисти, тъй като сме част от полк „ Азов “.
Виталий: Ние сме такива нацисти, които са израснали в българско село. Които в детството си танцуваха на български сватби. За които българското вино е като водата, която пиехме като деца. Горе-долу колкото ние сме нацисти, са нацисти и всички останали тук. И до момента си сътрудничим с „ Азов “.
Дмитро: В „ Азов “ има и роми, и евреи, и гагаузи, и българи, и украинци, и руснаци даже. В полк „ Азов “ служат руснаци! А за белорусите има дори обособен полк, тъй като има извънредно доста хора от Беларус, които желаят да водят война – да пазят Украйна, само че и Беларус.
Виталий: Затова желая да се обърна към българите с едно просто известие. Вие доста добре го знаете, само че аз просто ще ви припомня. Украйна и България са приятелски страни, приятелски нации. Сами можете да ми разкажете каква част от вашия хайлайф през 19-ти век е приключил Университета в Одеса. Там на процедура е бил квалифициран новият хайлайф на България. Вие го знаете по-добре от мен, по тази причина няма да ви го описвам. Но би трябвало да ви кажа, че Одеса не е в Русия. Това е Украйна. Всички тези приятелски усеща, които учейки история стартирате да изпитвате към Русия, в действителност не са ориентирани към Русия. А тъкмо към Украйна. И българите са изпращали децата си на украинска земя – и в Одеска област, и в Запорожска, и в Днепропетровска. Това не е Русия.
Много ви благодаря за това изявление!
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ