Диригентът на хор „Гусла” академик Валентин Бобевски: Дирижирах хор от 300 души на опелото на Борис Христов
– Маестро Бобевски, повече от половин век сте на сцената, дирижирате няколко от най-известните наши хорове, имате десетки международни награди. Спомняте ли си началото, първата премия?
– На сцената с диригентската палка съм от доста от дълго време. Оттогава изминаха тъкмо 60 години. А все едно беше през вчерашния ден. Спомням си всеки концерт, всяка победа в конкурс. Първата беше още в самото начало. На 19 май през 1958 година получих моята първа сериозна премия – в ЦДНА на огромния общоармейски фестивал завоювах първо мсто с хор и цялостен оркестър. Тогава бях 20-тодишен диригент.
– Не се ли уморихте да бъдете 60 години на сцената, това е изнурителен труд, който изисква изключителна отдаденост?
– Не чувстам никаква отмалялост. Колкото повече работя, толкоз повече ми се работи. Ние сме оплаквателна страна – омръзна ми хората непрекъснато да се оплакват. Баща ми беше на 60 години и до последния си момент тичаше по дилемите на хор „ Славия ” – той беше негов ръководител, отиде си внезапно от инфаркт. Никога не съм чул от него да се оплаква. Но човек би трябвало да е здрав, а към този момент не мога да се оплача.
– Какво е за вас музиката?
– Всичко, тя е моят живот. Моето минало, моето настояще и, дай Боже, моето бъдеще. Моите мисли, моите желания да откривам към момента нови неща, както и във остарялото, което е забравено или въобще не е било намерено. Както канона на Свети Димитър Солунски от Свети Методий Славянобългарски, писан в Моравия преди 1125 години и открит от професора от Харвард Томас Бътлър в Светогорските манастири. Той е етнолог и лингвист, изпрати ми ги и започнахме дружно да работим. Оформи текстовете, работил е самичък към 5 години и с мен още две. Изпълнихме го на 22 декември в Българска академия на науките през 2006 година За мен музиката е въздухът, който вдишвам, тя е една дълготрайна прелестна приказка.
– Успяхте ли да свикнете с това, че тази музика е на назад във времето, а по радиата и телевизиита шества чалгата, която се радва на забележителна известност?
– Това е доста болна тематика за мен. Имаме чудесни създатели на класическата музика, които изобщо не се чуват, а на Запад като излязат, ги боготворят. Изместиха се критериите, насажда се неприятен музикален и естетически усет. А тези хора са могли да станат типичен музиканти, само че класиката не дава пари. Много луксозни български дарования се отклониха от техния вероятен път в сериозната музика. Топли ме това, че ние имаме вярна аудитория, която не ни изневери през годините, само че болката остава – младите към този момент са на друга вълна…
– Маестро Бобевски, носят се митове за историята на вашия жанр, който е дал много известни хора в България – самите те са създали и постигнали доста за родината. Откъде идват корените на огромната ви фамилия?
– Корените на рода ми са от Тетевен, а негов основоположник е дядо Никола Хаджистоянов- Бобевски (роден е през 1822 г.), богат търговец и два пъти хаджия. Замогнал се като бежанец в Крайова, а румънския си дом трансформирал в казарма за български комити. Основател и ръководител на революционен комитет с благовидното име „ Българско настоятелство ”, той събирал обилни суми и ги изпращал в България „ на ползу роду ”. След Освобождението дядо хаджи Никола е определен от родния Тетевен за пратеник в задачата на граф. Игнатиев при подписването на Санстефанския кротичък контракт. Участвал е и във връчването на благодарствения адрес до Александър II, царя Освободител. В къщата му там (днес музей) е бил посрещнат и е преспал княз Александър Батенберг. Прадядо ми Никола съумява да сътвори многолюдно семейство – имал е 10 деца, от които шестима синове и четири дъщери. Най-големият му наследник е Иван, който е взел участие в боевете на Шипка, казвали са му Опълченеца.
– Кой е той, разкажете освен това за него, преди да влезе в опълчението?
– Това е моят чичо – той е брат на дядо ми Марин. Историята на Иван Хаджиниколов-Бобевски (роден е 1854 г.) е доста забавна – на първо време той се сближава с българските хъшове във Влашко. Първата му среща с Христо Ботев и Любен Каравелов е в Букурещ. Запознава се и с Дякона Левски, с Панайот Волов, с Филип Тотю и Желю челник. През пролетта на 1877 година, когато войната стартира, чичо Иван се записва в Опълчението. След боевете при Стара Загора взе участие в борбата на връх Шипка, а след това получава подарък от съветския император Александър II – сабя с диаманти и рубини и златен часовник. На Паметника на Цар Освободител в София Иван Бобевски е изобразен от скулптора Арнолдо Дзоки върху барелефа зад генералите Столетов и Радецки. След Освобождението той е ръководител на поборническото сдружение в София, заместник-кмет е на столицата и е народен представител във Велико народно събрание.
– Израснали сте измежду най-големите български композитори и музикални педагози на предишния век. Какво ви даде общуването с тях, маестро?
– Наистина се считам за блажен. Тези хора бяха изключителни българи. Баща ми беше известният хоров диригент Асен Бобевски. След 9 септември 1944-та имаше доста музикални изяви и от дете попивах всичко. У нас идваше фамозният диригент на хор „ Гусла ” проф. Асен Димитров. Двамата с татко ми непрестанно решаваха някакви проблеми, седнали под бялата череша в двора. Често у дома идваха Петко Стайнов, Панчо Владигеров, Руслан Райчев, маестро Георги Атанасов, все огромни персони. Още преди да се родя, в хор „ Гусла ” един до друг са пеели татко ми и фамозният международен бас Борис Христов, с който са били другари – имам фотография, на която двамата са един до различен.
– Какви са спомените ви от великия български оперен артист?
– Виждал съм го два пъти – на първо време през 60-те години на предишния век, когато той пристигна за първи път в България след заминаването си за Италия – дълги години не са го пускали в родината. Тогава с хор „ Гусла ” направихме огромен възторг в претъпканата зала „ България ”. Той се качи да ни гледа от балкона дружно със брачната половинка си баронеса Франка. Аз бях баритон на четвъртия ред в хора. Накрая той слезе да ни поздрави, а ние му подарихме гусларска риза, знаменце. Голямо неспокойствие беше… Като рукнаха едни мъжки сълзи, не може да се опише. Втория път го видях в „ Балкантон ”, когато правеше монтаж по Гершуин. Представих му се – „ Аз съм наследник на Асен Бобевски ”, а той ме прегърна мощно. Как да се не помнят такива моменти…
– Борис Христов е заровен в България, спомняте ли си този миг?
– Как мога да го забравя… Бях на летището, когато през 1993-а посрещахме ковчега с тленните му остатъци от Италия (тази година стават 20 година от гибелта на Борис Христов). В Катедралата „ Св. Ал. Невски ” пускаха единствено началства. Бях на опелото, вътре бяха и хоровете „ Гусла ” и „ Кавал ”, на гробищата дирижирах хор от 300 индивида.
– Зная, че доста се гордеете с учениците си, с хористите си, измежду които са днешните най-известни и известни музиканти.
– Да, измежду тях са мнозина от Ку-ку бенд ”, а те са в действителност страхотни музиканти. Евгени, Кристиян и Цецо пееха в Младежкия хор „ София ” към Ансамбъла на Строителни войски. През лятото на 1989 година по случай 200-годишнината от Великата Френска гражданска война в фамозната катедрала на Страсбург изпълнихме „ Реквиема ” на Берлиоз с голям състав – два симфонични оркестъра и към 500 души артисти. Нашите момчета – 35 на брой, бяха ударната група на огромния международен дириент Марк Сустро.
– От огромните български рок музиканти има ли ваши възпитаници?
– Има, несъмнено. Кирчо Маричков, Пеци Гюзелев и Валди Тотев от „ Щурците ”, Иван Лечев и Константин Цеков от ФСБ, фронтменът на Б.Т.Р. Наско Пенев и мн.др. също са пели при мен в Ансамбъла на Строителни войски. И те бяха блестящи хористи. Всички те аплайваха по общия ред през тежък конкурс. „ Щурците ” таман бяха нашумяла група, пееха доста хубаво, и се стремях да бъда акуратен. Групата беше основана, само че те трябваше да отбият военната си работа и две години обикаляхме България. В Ямбол имаше фестивал на камерните хорове „ Златната Диана ” – някъде 1971-72 година На генералната подготовка бях пъклен раздразнителен, и Кирчо Маричков споделил на жена ми обезпокоеното: „ Госпожа, изведете другаря Бобевски малко на открито да се успокои. ” Говореше й на „ госпожа ”. Тя се засмяла и го успокоила, че като изляза на сцената, всичко ще се оправи. И до момента с Кирчо сме доста близки другари. А Пеци – Бог да го елементарни, ми беше продуцент на 3-4 касети с религиозна музика отпреди 10 години.
– Има ли хора, които са минали през вашата школа без да подозираме през днешния ден за този им гений?
– Вие по какъв начин мислите? Малцина знаят, че в Ансамбъла на Строителни войски при мен са пели режисьорът Теди Москов, шефът на „ Дарик радио ” Радосвет Радев… Не желая да пропусна и огромният международен тенор Бойко Цветанов – дълги години основен солист на операта в Цюрих и пял на всички международни подиуми. Мой ученик е и различен международен български музикант – пианистът и композиторът Александър Зографов, който доста години е работил в Канада и Съединени американски щати с Ендрю Лойд Уебър, самият той е бил преподавател на Джо Кокър… Хайгашот Агасян също е мой ученик. Ако знаете и какъв брой възпитаници имам в Италия, Германия, Австрия, Испания, Норвегия, Португалия, Белгия и под дърво и камък. И с всички тях се гордея освен аз, те са горделивост за цяла България.
– Случвало ли ви се е нещо извънредно, за което носите спомен през годините?
– Преди много години в Париж ми се случи нещо доста вълнуващо. Бях много обезпокоен, тъй като все изникваше някакъв проблем. Докато се разхождахме в лятната горещина към катедралата „ Сакре Кьор ” в Монмартр, пред мен застана една дребна жена в шлифер – не по-висока от 1,45 и не по-тежка от 35 кг. Подаде ми иконка на Христос и медальон на Богородица. Понечих да й самичък пари, тъй като помислих, че проси, само че тя безусловно изчезна в тълпата. Изведнъж ми олекна, все едно полетях. Тези две неща и до момента стоят на пианото ми като най-скъп спомен.
– Как ще отбележите тези 60 години на сцената, какво подготвяте за феновете си?
– Проявите ни ще са доста през 2018-а. Но най-голямото събитие за мен ще бъде юбилейният ми концерт на 19 май в зала България. Подготовката е доста сериозна. Искаме да представим доста нови неща на нашата вярна аудитория – ще има и една прелестна международна премиера. Моят възпитаник, който в този момент е прелестен композитор и диригент – Любомир Денев, посвети доста хубава балада за смесения хор „ Света София ” и орган. Заедно с органиста – също мой възпитаник Йосиф Герджиков, ще прозвучи на този значим за мен концерт. Той е като една международна премиера. Тази творба е луксозна и доста друга от това, което съм изпълнявал. Ще бъда дружно с моите солисти и другари, фамозни из целия свят – тенора Бойко Цветанов, басовете Петър Петров и Велислав Велев, тенора Кирил Марков, Ирина Бояджиева и Вихра Смилкова – сопрани, Анатоли Георгиев, и да не не помни моя правилен другар отец Кирил Попов, който постоянно е до мен в най-важните ми участия. И несъмнено, пианистките ми Ваня Грива, Вили Станиславова, Габриела Янева… Ще има и някои музикални изнанади с доста известни и известни имена.
Кой е той
На 5 февруари маестро акад. Валентин Бобевски навършва 80 години, като 60 от тях той е диригент и композитор. Специализирал е в Хумболтовия университет в Берлин, преподавал е диригентство в Будапеща. 25 години е основен живописен началник на Ансамбъла на строителни войски. От 1985 година до в този момент е основен диригент на мъжкия хор „ Гусла ”. Продължава да дирижира хор „ Света София ”, мъжкия камерен отбор „ България ”. В дългата си музикална биография е осъществил премиерни осъществявания на повече от 400 български и непознати произведения. Носител на най-големи международни и наши награди. Включен е в енциклопедията на Кеймбридж.
– На сцената с диригентската палка съм от доста от дълго време. Оттогава изминаха тъкмо 60 години. А все едно беше през вчерашния ден. Спомням си всеки концерт, всяка победа в конкурс. Първата беше още в самото начало. На 19 май през 1958 година получих моята първа сериозна премия – в ЦДНА на огромния общоармейски фестивал завоювах първо мсто с хор и цялостен оркестър. Тогава бях 20-тодишен диригент.
– Не се ли уморихте да бъдете 60 години на сцената, това е изнурителен труд, който изисква изключителна отдаденост?
– Не чувстам никаква отмалялост. Колкото повече работя, толкоз повече ми се работи. Ние сме оплаквателна страна – омръзна ми хората непрекъснато да се оплакват. Баща ми беше на 60 години и до последния си момент тичаше по дилемите на хор „ Славия ” – той беше негов ръководител, отиде си внезапно от инфаркт. Никога не съм чул от него да се оплаква. Но човек би трябвало да е здрав, а към този момент не мога да се оплача.
– Какво е за вас музиката?
– Всичко, тя е моят живот. Моето минало, моето настояще и, дай Боже, моето бъдеще. Моите мисли, моите желания да откривам към момента нови неща, както и във остарялото, което е забравено или въобще не е било намерено. Както канона на Свети Димитър Солунски от Свети Методий Славянобългарски, писан в Моравия преди 1125 години и открит от професора от Харвард Томас Бътлър в Светогорските манастири. Той е етнолог и лингвист, изпрати ми ги и започнахме дружно да работим. Оформи текстовете, работил е самичък към 5 години и с мен още две. Изпълнихме го на 22 декември в Българска академия на науките през 2006 година За мен музиката е въздухът, който вдишвам, тя е една дълготрайна прелестна приказка.
– Успяхте ли да свикнете с това, че тази музика е на назад във времето, а по радиата и телевизиита шества чалгата, която се радва на забележителна известност?
– Това е доста болна тематика за мен. Имаме чудесни създатели на класическата музика, които изобщо не се чуват, а на Запад като излязат, ги боготворят. Изместиха се критериите, насажда се неприятен музикален и естетически усет. А тези хора са могли да станат типичен музиканти, само че класиката не дава пари. Много луксозни български дарования се отклониха от техния вероятен път в сериозната музика. Топли ме това, че ние имаме вярна аудитория, която не ни изневери през годините, само че болката остава – младите към този момент са на друга вълна…
– Маестро Бобевски, носят се митове за историята на вашия жанр, който е дал много известни хора в България – самите те са създали и постигнали доста за родината. Откъде идват корените на огромната ви фамилия?
– Корените на рода ми са от Тетевен, а негов основоположник е дядо Никола Хаджистоянов- Бобевски (роден е през 1822 г.), богат търговец и два пъти хаджия. Замогнал се като бежанец в Крайова, а румънския си дом трансформирал в казарма за български комити. Основател и ръководител на революционен комитет с благовидното име „ Българско настоятелство ”, той събирал обилни суми и ги изпращал в България „ на ползу роду ”. След Освобождението дядо хаджи Никола е определен от родния Тетевен за пратеник в задачата на граф. Игнатиев при подписването на Санстефанския кротичък контракт. Участвал е и във връчването на благодарствения адрес до Александър II, царя Освободител. В къщата му там (днес музей) е бил посрещнат и е преспал княз Александър Батенберг. Прадядо ми Никола съумява да сътвори многолюдно семейство – имал е 10 деца, от които шестима синове и четири дъщери. Най-големият му наследник е Иван, който е взел участие в боевете на Шипка, казвали са му Опълченеца.
– Кой е той, разкажете освен това за него, преди да влезе в опълчението?
– Това е моят чичо – той е брат на дядо ми Марин. Историята на Иван Хаджиниколов-Бобевски (роден е 1854 г.) е доста забавна – на първо време той се сближава с българските хъшове във Влашко. Първата му среща с Христо Ботев и Любен Каравелов е в Букурещ. Запознава се и с Дякона Левски, с Панайот Волов, с Филип Тотю и Желю челник. През пролетта на 1877 година, когато войната стартира, чичо Иван се записва в Опълчението. След боевете при Стара Загора взе участие в борбата на връх Шипка, а след това получава подарък от съветския император Александър II – сабя с диаманти и рубини и златен часовник. На Паметника на Цар Освободител в София Иван Бобевски е изобразен от скулптора Арнолдо Дзоки върху барелефа зад генералите Столетов и Радецки. След Освобождението той е ръководител на поборническото сдружение в София, заместник-кмет е на столицата и е народен представител във Велико народно събрание.
– Израснали сте измежду най-големите български композитори и музикални педагози на предишния век. Какво ви даде общуването с тях, маестро?
– Наистина се считам за блажен. Тези хора бяха изключителни българи. Баща ми беше известният хоров диригент Асен Бобевски. След 9 септември 1944-та имаше доста музикални изяви и от дете попивах всичко. У нас идваше фамозният диригент на хор „ Гусла ” проф. Асен Димитров. Двамата с татко ми непрестанно решаваха някакви проблеми, седнали под бялата череша в двора. Често у дома идваха Петко Стайнов, Панчо Владигеров, Руслан Райчев, маестро Георги Атанасов, все огромни персони. Още преди да се родя, в хор „ Гусла ” един до друг са пеели татко ми и фамозният международен бас Борис Христов, с който са били другари – имам фотография, на която двамата са един до различен.
– Какви са спомените ви от великия български оперен артист?
– Виждал съм го два пъти – на първо време през 60-те години на предишния век, когато той пристигна за първи път в България след заминаването си за Италия – дълги години не са го пускали в родината. Тогава с хор „ Гусла ” направихме огромен възторг в претъпканата зала „ България ”. Той се качи да ни гледа от балкона дружно със брачната половинка си баронеса Франка. Аз бях баритон на четвъртия ред в хора. Накрая той слезе да ни поздрави, а ние му подарихме гусларска риза, знаменце. Голямо неспокойствие беше… Като рукнаха едни мъжки сълзи, не може да се опише. Втория път го видях в „ Балкантон ”, когато правеше монтаж по Гершуин. Представих му се – „ Аз съм наследник на Асен Бобевски ”, а той ме прегърна мощно. Как да се не помнят такива моменти…
– Борис Христов е заровен в България, спомняте ли си този миг?
– Как мога да го забравя… Бях на летището, когато през 1993-а посрещахме ковчега с тленните му остатъци от Италия (тази година стават 20 година от гибелта на Борис Христов). В Катедралата „ Св. Ал. Невски ” пускаха единствено началства. Бях на опелото, вътре бяха и хоровете „ Гусла ” и „ Кавал ”, на гробищата дирижирах хор от 300 индивида.
– Зная, че доста се гордеете с учениците си, с хористите си, измежду които са днешните най-известни и известни музиканти.
– Да, измежду тях са мнозина от Ку-ку бенд ”, а те са в действителност страхотни музиканти. Евгени, Кристиян и Цецо пееха в Младежкия хор „ София ” към Ансамбъла на Строителни войски. През лятото на 1989 година по случай 200-годишнината от Великата Френска гражданска война в фамозната катедрала на Страсбург изпълнихме „ Реквиема ” на Берлиоз с голям състав – два симфонични оркестъра и към 500 души артисти. Нашите момчета – 35 на брой, бяха ударната група на огромния международен дириент Марк Сустро.
– От огромните български рок музиканти има ли ваши възпитаници?
– Има, несъмнено. Кирчо Маричков, Пеци Гюзелев и Валди Тотев от „ Щурците ”, Иван Лечев и Константин Цеков от ФСБ, фронтменът на Б.Т.Р. Наско Пенев и мн.др. също са пели при мен в Ансамбъла на Строителни войски. И те бяха блестящи хористи. Всички те аплайваха по общия ред през тежък конкурс. „ Щурците ” таман бяха нашумяла група, пееха доста хубаво, и се стремях да бъда акуратен. Групата беше основана, само че те трябваше да отбият военната си работа и две години обикаляхме България. В Ямбол имаше фестивал на камерните хорове „ Златната Диана ” – някъде 1971-72 година На генералната подготовка бях пъклен раздразнителен, и Кирчо Маричков споделил на жена ми обезпокоеното: „ Госпожа, изведете другаря Бобевски малко на открито да се успокои. ” Говореше й на „ госпожа ”. Тя се засмяла и го успокоила, че като изляза на сцената, всичко ще се оправи. И до момента с Кирчо сме доста близки другари. А Пеци – Бог да го елементарни, ми беше продуцент на 3-4 касети с религиозна музика отпреди 10 години.
– Има ли хора, които са минали през вашата школа без да подозираме през днешния ден за този им гений?
– Вие по какъв начин мислите? Малцина знаят, че в Ансамбъла на Строителни войски при мен са пели режисьорът Теди Москов, шефът на „ Дарик радио ” Радосвет Радев… Не желая да пропусна и огромният международен тенор Бойко Цветанов – дълги години основен солист на операта в Цюрих и пял на всички международни подиуми. Мой ученик е и различен международен български музикант – пианистът и композиторът Александър Зографов, който доста години е работил в Канада и Съединени американски щати с Ендрю Лойд Уебър, самият той е бил преподавател на Джо Кокър… Хайгашот Агасян също е мой ученик. Ако знаете и какъв брой възпитаници имам в Италия, Германия, Австрия, Испания, Норвегия, Португалия, Белгия и под дърво и камък. И с всички тях се гордея освен аз, те са горделивост за цяла България.
– Случвало ли ви се е нещо извънредно, за което носите спомен през годините?
– Преди много години в Париж ми се случи нещо доста вълнуващо. Бях много обезпокоен, тъй като все изникваше някакъв проблем. Докато се разхождахме в лятната горещина към катедралата „ Сакре Кьор ” в Монмартр, пред мен застана една дребна жена в шлифер – не по-висока от 1,45 и не по-тежка от 35 кг. Подаде ми иконка на Христос и медальон на Богородица. Понечих да й самичък пари, тъй като помислих, че проси, само че тя безусловно изчезна в тълпата. Изведнъж ми олекна, все едно полетях. Тези две неща и до момента стоят на пианото ми като най-скъп спомен.
– Как ще отбележите тези 60 години на сцената, какво подготвяте за феновете си?
– Проявите ни ще са доста през 2018-а. Но най-голямото събитие за мен ще бъде юбилейният ми концерт на 19 май в зала България. Подготовката е доста сериозна. Искаме да представим доста нови неща на нашата вярна аудитория – ще има и една прелестна международна премиера. Моят възпитаник, който в този момент е прелестен композитор и диригент – Любомир Денев, посвети доста хубава балада за смесения хор „ Света София ” и орган. Заедно с органиста – също мой възпитаник Йосиф Герджиков, ще прозвучи на този значим за мен концерт. Той е като една международна премиера. Тази творба е луксозна и доста друга от това, което съм изпълнявал. Ще бъда дружно с моите солисти и другари, фамозни из целия свят – тенора Бойко Цветанов, басовете Петър Петров и Велислав Велев, тенора Кирил Марков, Ирина Бояджиева и Вихра Смилкова – сопрани, Анатоли Георгиев, и да не не помни моя правилен другар отец Кирил Попов, който постоянно е до мен в най-важните ми участия. И несъмнено, пианистките ми Ваня Грива, Вили Станиславова, Габриела Янева… Ще има и някои музикални изнанади с доста известни и известни имена.
Кой е той
На 5 февруари маестро акад. Валентин Бобевски навършва 80 години, като 60 от тях той е диригент и композитор. Специализирал е в Хумболтовия университет в Берлин, преподавал е диригентство в Будапеща. 25 години е основен живописен началник на Ансамбъла на строителни войски. От 1985 година до в този момент е основен диригент на мъжкия хор „ Гусла ”. Продължава да дирижира хор „ Света София ”, мъжкия камерен отбор „ България ”. В дългата си музикална биография е осъществил премиерни осъществявания на повече от 400 български и непознати произведения. Носител на най-големи международни и наши награди. Включен е в енциклопедията на Кеймбридж.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ