82% от българите не протестират срещу отделно правителство, а срещу

82% от българите не стачкуват против настрана държавно управление, а против самия модел на ръководство. Това не е моментно неодобрение, а систематичен раздор сред общество и власт. Данните разкриват парламент без легитимност, бюджет без доверие и избори без заричане за излаз.
82% против модела: когато социологията престава да бъде статистика и се трансформира в диагноза
Има моменти, в които социологията престава да бъде общ брой от цифри и стартира да приказва като публично самопризнание . Изследването на Маркет ЛИНКС от декември е тъкмо подобен случай. Не тъй като е механически друго от други, а тъй като процентите към този момент не се подчиняват на нормалния политически роман .

82% от българите стачкуват против модела на ръководство.
Това не е „ неодобрение “. Това не е „ напрежение “. Това не е „ отмалялост “.
Това е всеобщо отричане на системата , при което обществото към този момент не спори да ръководи, а.

И тук идва първият основен миг, който нормално се пропуща.

Обществото не е безредно. То е пределно ясно.

61% от интервюираните отхвърлят изказванието , че митингите целят да всяват безпорядък. Само 31% имат вяра в тази мантра, повтаряна механично от властта, от студиата и от представителите на „ стабилността “. Това значи нещо доста значимо и доста рисково за ръководещия хайлайф:

Хората към този момент не одобряват обясненията на властта за личното си държание.

Това е моментът, в който пропагандата се чупи.
Не тъй като не е задоволително мощна, а тъй като е изгубила контакт с действителността на хората .

Българското общество – все пак, което му се приписва – знае за какво е на улицата . Знае, че митингът не е против „ сложна обстановка “, а против метода, по който тази обстановка се създава и възпроизвежда . Знае, че не става дума за обособен бюджет, а за логиката, по която се пишат всички бюджети . Не за съответен кабинет, а за модел на безконтролно и безнаказано ръководство .

Протестът към този момент не е идеологически – той е систематичен

Особено индикативен е детайлът, който се загатва съвсем апропо:
симпатизантите на Българска социалистическа партия и Има Такъв Народ поддържат митингите над междинното равнище .

Това значи, че митингът не принадлежи на една политическа ниша . Той минава през леви и десни, през разочаровани и дейни, през дали своят вот и негласували. Това не е митинг „ против другите “, а митинг против всички, които се разпознават като част от статуквото .

И тук процентите стартират да приказват по-дълбоко.

72% са срещу бюджета.
Не тъй като са го чели ред по ред.
А тъй като инстинктивно разпознават фалша – бюджет, който не е инструмент за развиване, а механизъм за удължение на политическото оцеляване .

56% желаят оставката на кабинета „ Желязков “.
Но редом с това се появява и страхът от „ спиралата на изборите “. Този боязън не е обич към стабилността – той е боязън от празно пространство , от неналичието на действителна опция, от чувството, че даже промяната няма да докара до смяна.

Тук се появява най-страшният развой

Не протестът.
А раздвоението .

От една страна – всеобщо отменяне на ръководството.
От друга – подозрение дали системата е способна да роди нещо по-добро.

Това е класическата рецесия на легитимността, в която властта е нежелана, само че и бъдещето е неразбираемо . Исторически това постоянно е било рисковата фаза – етапа, в която обществото стартира да търси фигури, а не програми; опори, а не платформи; знаци, а не обединения .

И не е инцидентно, че в този подтекст „ погледите към президента Румен Радев се връщат “. Не тъй като той предлага съответна политика, а тъй като остава единствената фигура с положителен рейтинг – тоест, единствената, която към момента не е изцяло компрометирана от системата.

Партиите: фрагментация без излаз

Шест партии в Народното събрание.
Първа ГЕРБ – със спад.
Втора ПП-ДБ – с готовност, само че без пробив.
Следват „ Възраждане “, ДПС-Ново начало, МЕЧ и Българска социалистическа партия – всички в зона на неустойчивост.

Това не е плурализъм.
Това е разпад на политическата архитектура .

17% за първата партия не е победа. Това е удостоверение за ерозия .
Спад от 5% за месец не е съмнение – това е оттегляне на ядро .
88% отрицание за Борисов не е страст – това е структурна ненавист , натрупвана с години.

Рекордното съмнение към Делян Пеевски – 81% – демонстрира нещо още по-дълбоко:
олигархичният знак към този момент не може да се крие зад институции . Той е разпознат, назван и отритнат.

Това проучване не демонстрира „ настроения “.
То демонстрира завършек на публичното самообладание .

От 82% до ръба: когато обществото влиза в спор със самата концепция за ръководство

Има един предел в публичните процеси, който социологията рядко посочва директно, само че историята го познава чудесно. Праг, след който числата към този момент не мерят настройки, а положение на систематичен спор .
82% неодобрение от модела на ръководство не е просто висока стойност. Това е алена линия , оттатък която ръководството престава да бъде възприемано като „ несъвършено “ и стартира да се възприема като непознато .

Тук към този момент не става дума за това дали обещано държавно управление е положително или неприятно. Става дума за това, че самият механизъм на властта е делегитимиран в очите на болшинството.

От съмнение към отменяне

Обикновено недоволството работи вътре в системата:
– не одобрявам този кабинет, само че одобрявам правилата;
– не утвърждавам този бюджет, само че признавам институциите;
– нямам доверие на този политик, само че имам вяра, че „ някой различен “ може.

Тук към този момент това не е по този начин.

Когато 82% стачкуват против, а не против, обществото споделя следното:
„ Начинът, по който се взимат решения, е погрешен. И ние не сме част от него. “

Това е фундаментална смяна. Защото моделът е това, което нормално остава невидимо – разпределението на власт, зависимости, запаси, въздействие. Хората може да не могат да го дефинират теоретично, само че го разпознават интуитивно , когато следствията станат непоносими.

Митът за „ хаоса “ се разпада

61% от българите не одобряват тезата, че митингите целят безпорядък. Това е смъртоносен удар по последния предпазен мотив на статуквото.

Защото години наред ръководството се легитимираше не посредством резултати, а посредством боязън:
– в случай че не сме ние, ще стане хаос;
– в случай че не е този бюджет, ще има катастрофа;
– в случай че не е тази коалиция, ще настъпи разпад.

Но обществото към този момент не има вяра , че хаосът е пред вратата. То усеща, че хаосът е вътре – в самата система, в нейната некадърност да създава правдивост, смисъл и вероятност.

Това е основният психически пробив.
Властта престава да бъде „ по-малкото зло “ и стартира да бъде част от казуса .

Бюджетът като знак, не като документ

72% срещу бюджета. Това число не може да се изясни с съответни пера или дефицити. Повечето хора не четат бюджети. Но те четат действителността .

Бюджетът тук е знак. Символ на:

пренасочване на запаси нагоре;

неявяване на обществен хоризонт;

повтаряне на същата логичност с нови оправдания.

Когато бюджетът се възприема като акт на самозапазване на властта , а не като публичен контракт, той губи легитимност, без значение от цифрите в него.

И тъкмо тук се вижда разминаването сред институционалната логичност и публичното чувство. Управляващите приказват за „ нужда “, хората чуват „ насила “. Управляващите приказват за „ непоклатимост “, хората усещат застой без бъдеще .

Оставка – да, само че след това какво?

56% желаят оставката на кабинета „ Желязков “. Това е болшинство. Но не е еуфория. Не е катарзис. Заедно с това върви страхът от нова изборна серпантина.

Този боязън е извънредно значим. Той демонстрира, че обществото към този момент не има вяра, че изборите автоматизирано вземат решение рецесиите . Изборите се възприемат като обред, който сменя конфигурацията, само че не и логиката.

Това е доста рискова фаза за всяка народна власт. Не тъй като хората отхвърлят демокрацията, а тъй като стартират да я възприемат като празна форма .

Политизиране без доверие

Социолозите приказват за „ политизиране на обществото “. Да, над 3,4 милиона са подготвени да гласоподават. Но това не е връщане към ентусиазма. Това е готовност от яд .

Хората са подготвени да гласоподават не тъй като имат вяра, а тъй като не желаят повече същото . Това е негативна сила, която може да роди смяна, само че може и да създаде още по-дълбок безпорядък, в случай че няма къде да се канализира.

Фигури вместо системи

Не е инцидентно, че в този пейзаж единствената обществена фигура с стабилно положителен рейтинг остава президентът Румен Радев . Това не е утвърждение на съответна политика. Това е проекция на вяра върху фигура, която стои отвън всекидневното тресавище на парламентарния модел.

Обществата в рецесия постоянно търсят:

арбитър;

знак на ред;

външна на компрометирания хайлайф фигура.

Това не е решение. Това е сигнал , че институционалната система не създава доверие сама по себе си.

Шест партии, нула излаз: Народното събрание като огледало на разпада

В естествена политическа система шестпартийният парламент би означавал плурализъм, представителност, баланс. В актуалната българска действителност той значи нещо напълно друго: фрагментация без смисъл и болшинство без легитимност .

Данните от проучването на „ Маркет ЛИНКС “ не разказват постоянна многопартийност. Те разказват политически пейзаж, в който никой не може да носи отговорност, а всички претендират за въздействие . Това е класическата формула на институционален блокаж.

Първият абсурд: първи си, само че губиш

ГЕРБ са първа политическа мощ със 17%. Формално – победител. Реално – партия в оттегляне . Спад от 5 процентни пункта единствено за месец не е флуктуация, а отлив на доверие , който визира ядрото.

Тук има нещо доста значимо:
17% в миг на дълбока систематична рецесия не са знак за мощ, а за привършване на мобилизационния капацитет . Това е таван, не основа. Това е резултат на инерция, не на вероятност.

А когато към това прибавим 88% отрицание към Бойко Борисов, излиза наяве, че сме очевидци не просто на спад, а на обществена отмалялост от фигура, трансформирала се в знак на самия модел , против който стачкуват тези 82%.

Вторият абсурд: готовност без пробив

ПП–ДБ са втори с 14,7% и демонстрират готовност. Но каква готовност е това?
Тя не е резултат от нова визия, а от реакция против статуквото . Това е електорат, който гласоподава „ срещу “, не „ за “. И тъкмо по тази причина тази готовност не води до пробив.

ПП–ДБ не съумяват да трансфорат публичното неодобрение в необятна легитимност , тъй като за забележителна част от хората те към този момент са част от същия управнически механизъм , въпреки и с друг език и изразителност.

Това е основно:
в публичното усещане моралното разграничаване сред „ остарели “ и „ нови “ се е разпаднало . Остава единствено въпросът: „ Ти в системата ли си? “.

Третият абсурд: устойчивият протестен избор

„ Възраждане “ с 9,3% и „ Движение за права и свободи – Ново начало “ с 9,1% са разнообразни по всичко, само че споделят едно общо качество: те улавят негативната сила .

При „ Възраждане “ това е силата на националното отменяне – против елити, външни въздействия, „ модела извън “.
При ДПС–Ново начало това е силата на твърдата мрежова преданост, която оцелява даже при спад, тъй като не разчита на публично утвърждение, а на структурна дисциплинираност .

И в двата случая става дума за вотове, които не търсят ръководство , а отбрана – отбрана от смяната, от хаоса, от несигурността.

Четвъртият абсурд: оцеляване на ръба

МЕЧ с 5,3% и Българска социалистическа партия с 4,7% влизат в Народното събрание не тъй като са убедили болшинството, а тъй като политическото поле е толкоз разпаднато , че и дребни ядра стават решаващи.

Особено показателно е положението на Българска социалистическа партия. Партия, която в миналото претендираше да бъде опция на модела, през днешния ден оцелява под бариерата на публичното доверие . Подкрепата ѝ за митингите над междинното не значи възобновление, а раздор сред електорат и управление .

Това е левица без план, само че с остатъчна памет – и тази памет към този момент не стига.

Под чертата: изгубените представителства

Има Такъв Народ, „ Величие “, АПС – под 4%. Това не са просто изгубили партии. Това са изгубени публични канали . Хора, които един път са повярвали, през днешния ден нямат политически адрес.

И тъкмо тук се случва най-опасното:
отводът от посланичество не води до незаинтересованост, а до струпване на безгласно напрежение .

Президентът като признак, не като решение

На този декор не е инцидентно, че Румен Радев остава единствената фигура с положителен рейтинг . Това не е избор за президентска република. Това е знак за институционален вакуум .

Когато Народното събрание не създава смисъл, обществото се обръща към фигури, които стоят отвън него. Това е типичен сигнал за рецесия на представителната народна власт , а не за нейното подсилване.

Големият извод, който никой не желае да каже

Тези данни не демонстрират кой ще ръководи на следващия ден.
Те демонстрират, че който и да ръководи, ще бъде посрещнат с съмнение .

Следващите избори – в случай че се проведат – няма да решат рецесията. Те ще я възпроизведат в нова настройка . Същият модел, с други проценти. Същата система, с нови оправдания.

82% против системата: обществото към този момент не желае промяна на властта, а завършек на модела

Тук би трябвало да се каже ясно, без евфемизми и без социологически парапети. Данните от проучването на Маркет ЛИНКС не разказват „ въодушевление “. Те разказват раздор . Разрив сред общество и власт, сред жители и механизъм, сред упования и действителност. 82% против модела значи, че ръководството е престанало да бъде възприемано като общо дело и е почнало да наподобява като непозната структура , работеща против болшинството.

Това е моментът, в който демократичната система влиза в най-опасната си фаза: официално действа, само че съдържателно е отхвърлена . Парламентът заседава, бюджетът се приема, обединенията се редят – и всичко това се случва върху почва, от която публичното доверие е изтеглено. Затова и страхът от „ ха