За войната от първо лице: 810 дни в плен на Русия - разказ на един украински военнопленник
810 дни в плен в Русия - разказът на един украински военнопленник. Може ли войната да има човешко лице?
В навечерието на третата годишнина от началото на войната в Украйна ще приказваме за нейните обособени лица. Но всеки от участващите в нея има собствен живот, специалност и фантазии. С един младеж, който се оказва освен участник в бойните дейности, само че и попада в плен се срещна Теодора Гатева, която единствено преди дни се върна от Украйна.
Рубриката " След новините " е с създател Теодора Гатева.
До 18 февруари 2025 година Украйна и Русия са разменили пленници 61 пъти. В родината си са върнати 4131 украинци - военни и цивилни. Москва не дава сходна статистика.
Данните са на украинския Координационен щаб за лекуване на военнопленници. Той е основан като помощен орган към държавното управление през 2022 година. Украйна посреща освободените прочувствено, шумно и нормално със флагове. Картината от съветска страна е друга.
През 2024 година от съветски плен са освободени 1358 украинци. Един от тях е Константин Миргородский. Водолаз, доброволец, инструктор. Преживял 810 дни съветски плен. От 2014 година Константин е доброволец към армията - образова военни водолази. След началото на пълномащабната война през февруари 2022 година, не се замисля - причислява се към армията. Пленен е няколко месеца по-късно, в региона на Киев.
„ Отрядът ни не беше огромен – към 15 души, разбрахме къде има противников позиции и вдигнахме дрон, с цел да ги локализираме. Натъкнахме се на съветски разследващ отряд. Бяхме надълбоко в тила на врага, движехме се с цивилна кола, без означения, в цивилни облекла. Наобиколиха ни и до момента в който стане ясно кой-какво, пуснаха двама, мен ме задържаха. Защото откриха в телефона ми карта с техните огневи позиции ", описа Константин Миргородский.
Оттук насетне стартира дългата авантюра на Константин.
„ Разпитаха ме няколко пъти. Слава Богу, съумях да изтрия всичко в телефона – фотоси, информация. За тях аз бях просто мобилизиран. Предадоха ме на летището в Гостомел, където имаше разпрострат полеви щаб. Там докарваха всички пленени – и военни, и цивилни. Хвърлиха ме в така наречен хладилници – фургони за предпазване на артикули ", добавя Константин Миргородский.
Буквално бяхме един върху различен, спомня си Константин. Става очевидец на няколко смъртни случая и на ужасяващи санитарни условия. Храната и тоалетната са мираж. След 8 дни той и още стотици цивилни и военни са закарани в Беларус. А от там, към съветската Брянска област, където Константин попада в следствен арест номер 2, в Новозибков. Това е на към 350 км от Гостомел - първата спирка на Костя - както му споделят близки и другари.
" Един значим миг – първоначално ни охраняваше военна полиция, а по-късно ни предадоха на ФСИН – Федералната работа за осъществяване на наказванията. Бях в този арест година и малко. Какво мога да кажа - апетит и мраз. По отношение на храната - задачата беше ясна, в случай че те пуснат – да си в оптимално неприятна форма. Бяхме като стока за продан. Стоката трябваше да е жива, само че оптимално непригодна за работа. Защото разбираха, че можем да се върнем. И се стараеха да сме слабички. На това място въпреки всичко имаше минимална здравна помощ ", изясни Константин Миргородский.
И до момента в който Константин се изправя против глада и студа, брачната половинка му не стои със скръстени ръце. Тя безусловно " изтрива " Костя от виртуалния свят. Телефонни номера, фотоси, файлове, всичко, което може по някакъв метод да свърже брачна половинка ѝ с армията, изчезва. Жената работи с специалисти от Медийна самодейност за цивилен права - една от многото правозащитни организации в Украйна. Мисията на Медийна самодейност е да проверява и документира закононарушения, осъществени след съветското навлизане в Украйна, като непозволено отношение към военнопленници, отвличания, квази-процеси против украински жители. Част от екипа, който оказва помощ на брачната половинка на Константин, е Олена Белячкова. От 2014 година, след противозаконното анексиране на Крим, тя е доброволец в медицински центрове, където прегледи минават върналите се от плен.
" Най-голямото предизвикателство е общуването със фамилиите. Най-вече с околните на хората, които се водят безследно изчезнали. Семействата им не знаят къде са, не знаят с кого да се свържат, с цел да схванат. Възприемат ни като универсална институция. Но ние можем единствено да ги консултираме и да им предоставим различни канали за информация. Но за жалост, не можем физически да отидем и да намерим индивида “, означи Олена Белячкова, Медийна самодейност за цивилен права.
Олена признава, че работата ѝ е сложна - дневно получава 15-20 известия в разнообразни информационни платформи и до 10 телефонни позвънявания от фамилии, които търсят околните си. Събирането на информация също не е елементарен развой - преди всичко се приказва с тези, които са се върнали от плен. Често пъти те са мощно травмирани и не си спомнят, споделя Олена, само че в следствие изникват имена, позивни или пък място, което оказва помощ на правозащитниците.
" Работата ни стартира, когато някое семейство се обърне към нас с молба да разберем къде се намира техен непосредствен. Това може да бъде доста дълъг развой. Той завършва в два случая – когато пленникът е освободен или когато е погубен или умрял и тялото му е върнато ", сподели Олена Белячкова, Медийна самодейност за цивилен права.
От 2014 година работата на Олена е станала повече, само че не и по-лека. След началото на пълномащабното съветско навлизане Киев и Москва взаимно се упрекват във военни закононарушения, в нечовешко отношение към военнопленици. Как наподобява обстановката през погледа на Константин?
„ Всичко беше самостоятелно – най-жестоки бяха с тези от военните подразделения – снайперисти, минометчици, оператори на гранатомети. С цивилните бяха по-кротки. Като цяло се мъчеха да ги накарат да свидетелстват против себе си и да признаят военни закононарушения. Когато отговорите не ги устройваха, започваха да притискат – пердах, изтезания. Целта беше да признаеш виновност, след което да станеш публично обвиняем. Всяка вечер имаше инспекции и ни „ ободряваха “ с друга активност – не желая да влизам в детайлности ", изясни Константин Миргородский.
Константин не таи завист, счита се за късметлия, и се връща към най-тежкия миг в живота си с усмивка.
" В някакъв миг ни дадоха тв приемници. По през целия ден вървеше съветският Первий канал – с новините, с нелепостите на Соловьов и прочие. Слушахме и разбирахме, че фронтът към този момент е доста огромен, че руснаците към този момент не са в Киевска област. След това, по време на вечерните инспекции, желаеха да им описваме новините. И ние започвахме да се майтапим – кой по какъв начин напредва, по какъв начин гадните американци са ни дали оръжие. И въпреки в закачлив звук, задачата беше и останалите пандизчии да получат някаква информация. Знаехме, че до момента в който ние сме в плен, Украйна устоява, има бойни дейности ", акцентира Константин Миргородский.
След няколко месеца тв приемниците изчезват. Следва цялостно осведомително затъмнение, безпределно дълга зима и следващо пренасяне. Този път Костя и още към 200 души се оказват в Пакино, Владимирска област - или на към 860 км от Новозибков. Това не е затвор, а по-скоро поправителен лагер, споделя мъжът. Разликата е, че в пандиза си в килия, а в лагерите живееш в бараки. Можеш да се разхождаш, да приказваш с хора. Въпреки, че тук най-малко е топло, проблеми не липсват.
„ Медицинска помощ тук не получавахме. Лекарят наричаше себе си ветеринар, крадеше медикаментите, които бяха предопределени за нас. Бяхме в нещо като затвор в пандиза. В средата на този затвор, зад висока ограда, живехме ние – 300 – 350 души. В някакъв миг им не разрешиха да ни бият доста. По малко можеше, само че до гибел - не. В съпоставяне с Новозибков беше търпимо. При нас пристигнаха от Червения кръст. Аз не вървях при тях, само че 20 - 30 души отидоха. Разбрахме, че са имали опция да звъннат на околните си, а от Червения кръст им споделили, че не могат да им оказват помощ с нищо, единствено могат да наблюдават къде ги местят из Русия. Казали още, че са ни донесли сладки неща и настолни игри - да си ги желаяме от администрацията. Това провокира плевел смях – иди и поискай настолна игра. После има да играеш – до посиняване ", смее се Константин Миргородский.
Константин споделя, че е наясно, че е война, че настроенията са крайни, само че е безапелационен, че не всички руснаци са се отнасяли неприятно с украинците. Медицинска сестра избавила негов съкилийник, разболял се от туберкулоза, като купувала лекарства със лични средства.
" За нашите порции отговаряха пандизчиите – те можеха да сипят повече или по-малко. Имаше един от тях, очевидно се ползваше с престиж – същински ни мразеше, само че не позволяваше да ни се сипва малко. Носеше от кухнята всякакви неща. Имаше си някакви убеждения, че може всячески да издевателства над нас, само че гладни не може да ни държи. Там имаше и разбрани хора, само че... един на 100 ", спомня си Константин Миргородский.
Освен със студа и глада, би трябвало да се оправиш и с страстите си, сподели Константин. Когато си по 24 часа, седем дни в седмицата с едни и същи хора, след месец просто полудяваш. Темите за диалог се изчерпват, чувстваш се унищожен, ставате токсични един за различен. Тежи и фактът, че не знаеш по какъв начин са околните ти.
„ Няколко пъти даваха такива дребни листчета хартия. На които можеше да се напише строго несъмнено нещо – Жив. Здрав. Всичко наред. Подпис. Това е. Близките ми са получили едно такова листче, половин година откакто бях покорен “, описа Константин Миргородский.
" Теодора Гатева, Българска национална телевизия: А кое е това, което Ви крепи?
Константин Миргородский: Сложен въпрос... Исках да заваря баба и дядо живи... Не знаех дали брачната половинка ми е жива, тъй като тя е подобен вид, че не бях сигурен, че откакто ме плениха, тя няма да се запише в армията... Какво ми даваше сили – желаех да се върна в армията, само че преди да сме победили. “
Времето минава, само че брачната половинка на Костя и Олена не губят вяра и не стопират да упорстват. Това дава резултат.
" Щастлив е казусът на Константин. Ние помагахме на брачната половинка му в връзката ѝ с военните и подготвянето на нужните документи. Бяхме в непрекъсната връзка и настъпи щастливият миг, когато открихме Костя в листата с освободените ", сподели Олена Белячкова, Медийна самодейност за цивилен права.
Константин схваща, че следва смяна, тъй като е разпределен в специфична колиба - от там или те връщат вкъщи, или те разпределят другаде. След изнурително пътешестване с рейс, военно-транспортен аероплан и отново с рейс, част от пътя с чувал върху главата, Константин попада в група от 150 украинци, които идват от разнообразни елементи на Русия. 75 от тях са за продан, 75 - с цел да бъдат закарани в други съветски затвори. Константин е в първата група.
" Украйно, Украйно,
след дългия път
на правилния ти наследник сърцето
прекланя се пред твоите нозе ", пее Костя.
" Тази ария е една от многото, свързани с битката на Украйна за самостоятелност в разнообразни интервали. Ние ги пеехме – безшумно, под сурдинка, учехме текстовете един от различен... Разбирате ли – те ни включваха агитация по радиото, то безусловно гърмеше по целия кулоар. А ние тихичко си пеехме нашите песни. Тази съответно – в предишното, всяка заран я пускаха по държавното радио. Тя е неофициалният химн на Украйна. Аз знаех какво тъкмо ще направя, когато ме пуснат на независимост – ще се преклоня пред родината си, ще изпия чаша кафе и до момента в който пътувам, ще изпея тази ария – по този начин и направих ", показа Константин Миргородский.
Последвайте ни във и
Вече може да ни гледате и в
Намерете ни в
В навечерието на третата годишнина от началото на войната в Украйна ще приказваме за нейните обособени лица. Но всеки от участващите в нея има собствен живот, специалност и фантазии. С един младеж, който се оказва освен участник в бойните дейности, само че и попада в плен се срещна Теодора Гатева, която единствено преди дни се върна от Украйна.
Рубриката " След новините " е с създател Теодора Гатева.
До 18 февруари 2025 година Украйна и Русия са разменили пленници 61 пъти. В родината си са върнати 4131 украинци - военни и цивилни. Москва не дава сходна статистика.
Данните са на украинския Координационен щаб за лекуване на военнопленници. Той е основан като помощен орган към държавното управление през 2022 година. Украйна посреща освободените прочувствено, шумно и нормално със флагове. Картината от съветска страна е друга.
През 2024 година от съветски плен са освободени 1358 украинци. Един от тях е Константин Миргородский. Водолаз, доброволец, инструктор. Преживял 810 дни съветски плен. От 2014 година Константин е доброволец към армията - образова военни водолази. След началото на пълномащабната война през февруари 2022 година, не се замисля - причислява се към армията. Пленен е няколко месеца по-късно, в региона на Киев.
„ Отрядът ни не беше огромен – към 15 души, разбрахме къде има противников позиции и вдигнахме дрон, с цел да ги локализираме. Натъкнахме се на съветски разследващ отряд. Бяхме надълбоко в тила на врага, движехме се с цивилна кола, без означения, в цивилни облекла. Наобиколиха ни и до момента в който стане ясно кой-какво, пуснаха двама, мен ме задържаха. Защото откриха в телефона ми карта с техните огневи позиции ", описа Константин Миргородский.
Оттук насетне стартира дългата авантюра на Константин.
„ Разпитаха ме няколко пъти. Слава Богу, съумях да изтрия всичко в телефона – фотоси, информация. За тях аз бях просто мобилизиран. Предадоха ме на летището в Гостомел, където имаше разпрострат полеви щаб. Там докарваха всички пленени – и военни, и цивилни. Хвърлиха ме в така наречен хладилници – фургони за предпазване на артикули ", добавя Константин Миргородский.
Буквално бяхме един върху различен, спомня си Константин. Става очевидец на няколко смъртни случая и на ужасяващи санитарни условия. Храната и тоалетната са мираж. След 8 дни той и още стотици цивилни и военни са закарани в Беларус. А от там, към съветската Брянска област, където Константин попада в следствен арест номер 2, в Новозибков. Това е на към 350 км от Гостомел - първата спирка на Костя - както му споделят близки и другари.
" Един значим миг – първоначално ни охраняваше военна полиция, а по-късно ни предадоха на ФСИН – Федералната работа за осъществяване на наказванията. Бях в този арест година и малко. Какво мога да кажа - апетит и мраз. По отношение на храната - задачата беше ясна, в случай че те пуснат – да си в оптимално неприятна форма. Бяхме като стока за продан. Стоката трябваше да е жива, само че оптимално непригодна за работа. Защото разбираха, че можем да се върнем. И се стараеха да сме слабички. На това място въпреки всичко имаше минимална здравна помощ ", изясни Константин Миргородский.
И до момента в който Константин се изправя против глада и студа, брачната половинка му не стои със скръстени ръце. Тя безусловно " изтрива " Костя от виртуалния свят. Телефонни номера, фотоси, файлове, всичко, което може по някакъв метод да свърже брачна половинка ѝ с армията, изчезва. Жената работи с специалисти от Медийна самодейност за цивилен права - една от многото правозащитни организации в Украйна. Мисията на Медийна самодейност е да проверява и документира закононарушения, осъществени след съветското навлизане в Украйна, като непозволено отношение към военнопленници, отвличания, квази-процеси против украински жители. Част от екипа, който оказва помощ на брачната половинка на Константин, е Олена Белячкова. От 2014 година, след противозаконното анексиране на Крим, тя е доброволец в медицински центрове, където прегледи минават върналите се от плен.
" Най-голямото предизвикателство е общуването със фамилиите. Най-вече с околните на хората, които се водят безследно изчезнали. Семействата им не знаят къде са, не знаят с кого да се свържат, с цел да схванат. Възприемат ни като универсална институция. Но ние можем единствено да ги консултираме и да им предоставим различни канали за информация. Но за жалост, не можем физически да отидем и да намерим индивида “, означи Олена Белячкова, Медийна самодейност за цивилен права.
Олена признава, че работата ѝ е сложна - дневно получава 15-20 известия в разнообразни информационни платформи и до 10 телефонни позвънявания от фамилии, които търсят околните си. Събирането на информация също не е елементарен развой - преди всичко се приказва с тези, които са се върнали от плен. Често пъти те са мощно травмирани и не си спомнят, споделя Олена, само че в следствие изникват имена, позивни или пък място, което оказва помощ на правозащитниците.
" Работата ни стартира, когато някое семейство се обърне към нас с молба да разберем къде се намира техен непосредствен. Това може да бъде доста дълъг развой. Той завършва в два случая – когато пленникът е освободен или когато е погубен или умрял и тялото му е върнато ", сподели Олена Белячкова, Медийна самодейност за цивилен права.
От 2014 година работата на Олена е станала повече, само че не и по-лека. След началото на пълномащабното съветско навлизане Киев и Москва взаимно се упрекват във военни закононарушения, в нечовешко отношение към военнопленици. Как наподобява обстановката през погледа на Константин?
„ Всичко беше самостоятелно – най-жестоки бяха с тези от военните подразделения – снайперисти, минометчици, оператори на гранатомети. С цивилните бяха по-кротки. Като цяло се мъчеха да ги накарат да свидетелстват против себе си и да признаят военни закононарушения. Когато отговорите не ги устройваха, започваха да притискат – пердах, изтезания. Целта беше да признаеш виновност, след което да станеш публично обвиняем. Всяка вечер имаше инспекции и ни „ ободряваха “ с друга активност – не желая да влизам в детайлности ", изясни Константин Миргородский.
Константин не таи завист, счита се за късметлия, и се връща към най-тежкия миг в живота си с усмивка.
" В някакъв миг ни дадоха тв приемници. По през целия ден вървеше съветският Первий канал – с новините, с нелепостите на Соловьов и прочие. Слушахме и разбирахме, че фронтът към този момент е доста огромен, че руснаците към този момент не са в Киевска област. След това, по време на вечерните инспекции, желаеха да им описваме новините. И ние започвахме да се майтапим – кой по какъв начин напредва, по какъв начин гадните американци са ни дали оръжие. И въпреки в закачлив звук, задачата беше и останалите пандизчии да получат някаква информация. Знаехме, че до момента в който ние сме в плен, Украйна устоява, има бойни дейности ", акцентира Константин Миргородский.
След няколко месеца тв приемниците изчезват. Следва цялостно осведомително затъмнение, безпределно дълга зима и следващо пренасяне. Този път Костя и още към 200 души се оказват в Пакино, Владимирска област - или на към 860 км от Новозибков. Това не е затвор, а по-скоро поправителен лагер, споделя мъжът. Разликата е, че в пандиза си в килия, а в лагерите живееш в бараки. Можеш да се разхождаш, да приказваш с хора. Въпреки, че тук най-малко е топло, проблеми не липсват.
„ Медицинска помощ тук не получавахме. Лекарят наричаше себе си ветеринар, крадеше медикаментите, които бяха предопределени за нас. Бяхме в нещо като затвор в пандиза. В средата на този затвор, зад висока ограда, живехме ние – 300 – 350 души. В някакъв миг им не разрешиха да ни бият доста. По малко можеше, само че до гибел - не. В съпоставяне с Новозибков беше търпимо. При нас пристигнаха от Червения кръст. Аз не вървях при тях, само че 20 - 30 души отидоха. Разбрахме, че са имали опция да звъннат на околните си, а от Червения кръст им споделили, че не могат да им оказват помощ с нищо, единствено могат да наблюдават къде ги местят из Русия. Казали още, че са ни донесли сладки неща и настолни игри - да си ги желаяме от администрацията. Това провокира плевел смях – иди и поискай настолна игра. После има да играеш – до посиняване ", смее се Константин Миргородский.
Константин споделя, че е наясно, че е война, че настроенията са крайни, само че е безапелационен, че не всички руснаци са се отнасяли неприятно с украинците. Медицинска сестра избавила негов съкилийник, разболял се от туберкулоза, като купувала лекарства със лични средства.
" За нашите порции отговаряха пандизчиите – те можеха да сипят повече или по-малко. Имаше един от тях, очевидно се ползваше с престиж – същински ни мразеше, само че не позволяваше да ни се сипва малко. Носеше от кухнята всякакви неща. Имаше си някакви убеждения, че може всячески да издевателства над нас, само че гладни не може да ни държи. Там имаше и разбрани хора, само че... един на 100 ", спомня си Константин Миргородский.
Освен със студа и глада, би трябвало да се оправиш и с страстите си, сподели Константин. Когато си по 24 часа, седем дни в седмицата с едни и същи хора, след месец просто полудяваш. Темите за диалог се изчерпват, чувстваш се унищожен, ставате токсични един за различен. Тежи и фактът, че не знаеш по какъв начин са околните ти.
„ Няколко пъти даваха такива дребни листчета хартия. На които можеше да се напише строго несъмнено нещо – Жив. Здрав. Всичко наред. Подпис. Това е. Близките ми са получили едно такова листче, половин година откакто бях покорен “, описа Константин Миргородский.
" Теодора Гатева, Българска национална телевизия: А кое е това, което Ви крепи?
Константин Миргородский: Сложен въпрос... Исках да заваря баба и дядо живи... Не знаех дали брачната половинка ми е жива, тъй като тя е подобен вид, че не бях сигурен, че откакто ме плениха, тя няма да се запише в армията... Какво ми даваше сили – желаех да се върна в армията, само че преди да сме победили. “
Времето минава, само че брачната половинка на Костя и Олена не губят вяра и не стопират да упорстват. Това дава резултат.
" Щастлив е казусът на Константин. Ние помагахме на брачната половинка му в връзката ѝ с военните и подготвянето на нужните документи. Бяхме в непрекъсната връзка и настъпи щастливият миг, когато открихме Костя в листата с освободените ", сподели Олена Белячкова, Медийна самодейност за цивилен права.
Константин схваща, че следва смяна, тъй като е разпределен в специфична колиба - от там или те връщат вкъщи, или те разпределят другаде. След изнурително пътешестване с рейс, военно-транспортен аероплан и отново с рейс, част от пътя с чувал върху главата, Константин попада в група от 150 украинци, които идват от разнообразни елементи на Русия. 75 от тях са за продан, 75 - с цел да бъдат закарани в други съветски затвори. Константин е в първата група.
" Украйно, Украйно,
след дългия път
на правилния ти наследник сърцето
прекланя се пред твоите нозе ", пее Костя.
" Тази ария е една от многото, свързани с битката на Украйна за самостоятелност в разнообразни интервали. Ние ги пеехме – безшумно, под сурдинка, учехме текстовете един от различен... Разбирате ли – те ни включваха агитация по радиото, то безусловно гърмеше по целия кулоар. А ние тихичко си пеехме нашите песни. Тази съответно – в предишното, всяка заран я пускаха по държавното радио. Тя е неофициалният химн на Украйна. Аз знаех какво тъкмо ще направя, когато ме пуснат на независимост – ще се преклоня пред родината си, ще изпия чаша кафе и до момента в който пътувам, ще изпея тази ария – по този начин и направих ", показа Константин Миргородский.
Последвайте ни във и
Вече може да ни гледате и в
Намерете ни в
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ