Жанров хибрид на екрана в Кан
78-ият кино фестивал продължава до 24 май
Първи характерен уестърн е още „ Голямото плячкосване на влака “ (1903)
Уестърн – ноар или „ черна комедия “?
Най-американският род в нов фешън тренд?
Бележити шедьоври на жанра и до през днешния ден се обогатяват с нови екранни разновидности
Тази година американското кино е добре показано в Кан. 4 кино лентата (от 22) са в главния конкурс. Сред тях „ Финикийска скица “ на неуморния мечтател Уес Андерсън, „ Новата вълна “ на Ричард Линклейтър (реверанс към домакините за „ златния интервал “ на френското кино), „ The Mastermind “ на Кели Райнхард и „ Едингтън “ на Ари Астър с присъединяване на актьорите Хоакин Финикс и Педро Паскал.
„ Финикийска скица “ на неуморния мечтател Уес Андерсън
Но отвън състезанието и в други паралелни селекции са още новият филм на Спайк Лий “Highest 2 Lowest ”; „ Мисията невъзможна. Финална отплата “ – характерен „ фестивален бонбон “ за феновете с Том Круз; „ Скъпа, не би трябвало “ на Итън Коен и най-много специфичната прожекция на абсолютния шедьовър на гения Чаплин „ Треска за злато “ (1925) с ново цифрово реставрирано копие за 100-годишния празник на кино лентата!
Както е добре известно единственият чисто американски род във към този момент 130-годишната история на киното е уестърнът! И няма по какъв начин да е другояче, откакто този модел филми създават повече от 100 години епоса на завладяването на западните територии на голямата федерална страна, преминавайки през междинните до западните щати! Бележити шедьоври на жанра и до през днешния ден се обогатяват с нови екранни разновидности, разнообразни тематични или стилистични версии, неизтощими креативен флуктуации към каноничната яснота или креативно свободолюбие на създатели от разнообразни страни и генерации.
Всяка година на аленият килим в Кан се събират международни звезди.
Излишно е да припомняме, че първи характерен уестърн е още „ Голямото плячкосване на влака “ (1903) на реж. Едуин Портър, който залага параметри на самобитен микс на уестърн с гангстерската матрица. Както не е нужно да обобщаваме известното, че в редица национални кинематографии се раждат италианските „ спагети уестърн “ (за информация филмите на Серджо Леоне), или добре известните и у нас ДЕФА-уестърни, „ изобретение “ на сръчни кинаджии в някогашната Германска демократична република с присъединяване на сръбския артист Гойко Митич; та чак само че далекоизточните „ ийстърни “ като огледална симетричност на общоприетите уестърни; както и други сходни подражания.
Но не щеш ли в този момент американският сценарист, режисьор, продуцент и прочут Нюйоркски интелектуалец Ари Астър самоуверено протяга ръка към толкоз каноничния и в същото време толкоз жанрово „ еластичен “ уестърн с новото си заглавие „ Едингтън “, по името на измислено градче в щата Ню Мексико. И с цел да не се отклонява прекалено много от жанровата матрица, главен персонаж в екранния сюжет е наложителният шериф с всички нужни атрибути, типичен характерности и добре вписан в жанровата формула.
Новото е водещият спор сред него и претендентът за градски кмет, което освен подпалва фитила на споровете, само че и предпоставя цялостното развиване на екранния роман. Ари Астър се утвърждава като режисьор в друга жанрова категория с хорър филмите „ Hereditary “ (2018) и „ Midsommar “ (2019), с които печели зрителска известност и някои награди най-вече в Съединени американски щати. Но не щеш ли в този момент се пласира сполучливо и на екрана в Кан, таман поради смелия и (донякъде) изискан жанров опит. Той разполага сюжетния роман във времето на Ковид пандемията и съумява да насити екрана с задоволително добре измислени и ловко разиграни в монтажната линия лични спорове. Но по-важно, е че съумява да сътвори атмосфера на неустановеност, популацията посреща с недоверчивост контрола на заболяването и разпространяването на вируса.
Но около тази водеща сюжетна линия, която позволява и търпи комедийни етюди, някак незабелязано на екрана се появяват и детайли от остри обществени спорове плюс расово напрежение към митингите BLM (Black Lives Meter) след насилствената гибел на чернокожия Джордж Флойд. Така редом с допустимите смешки и комедийни закачки, на екрана се сгъстяват детайлите на черна комедия или както самичък режисьорът дефинира жанра на кино лентата си като „ ноар уестърн “. Дотук добре и зрителският резултат е реализиран. Но уви, финалната част на описа е ашладисана с друга жанрова присадка – трагичен зрелищен екшън, който отчасти захлупва заложените по-рано остри препратки към така наречен „ дълбока страна “. И филмът олеква в плитчините на положителното представление. За страдание, тъй като другояче декларираните идейни тезиси можеха да оставят доста по-чисто зрителско усещане при овакантяване на кинозалата.
Дали и журито ще остане с сходно усещане ще разберем при оповестяването на премиите на 24 май вечерта във Фестивалния замък!
Първи характерен уестърн е още „ Голямото плячкосване на влака “ (1903)
Уестърн – ноар или „ черна комедия “?
Най-американският род в нов фешън тренд?
Бележити шедьоври на жанра и до през днешния ден се обогатяват с нови екранни разновидности
Тази година американското кино е добре показано в Кан. 4 кино лентата (от 22) са в главния конкурс. Сред тях „ Финикийска скица “ на неуморния мечтател Уес Андерсън, „ Новата вълна “ на Ричард Линклейтър (реверанс към домакините за „ златния интервал “ на френското кино), „ The Mastermind “ на Кели Райнхард и „ Едингтън “ на Ари Астър с присъединяване на актьорите Хоакин Финикс и Педро Паскал.
„ Финикийска скица “ на неуморния мечтател Уес Андерсън
Но отвън състезанието и в други паралелни селекции са още новият филм на Спайк Лий “Highest 2 Lowest ”; „ Мисията невъзможна. Финална отплата “ – характерен „ фестивален бонбон “ за феновете с Том Круз; „ Скъпа, не би трябвало “ на Итън Коен и най-много специфичната прожекция на абсолютния шедьовър на гения Чаплин „ Треска за злато “ (1925) с ново цифрово реставрирано копие за 100-годишния празник на кино лентата!
Както е добре известно единственият чисто американски род във към този момент 130-годишната история на киното е уестърнът! И няма по какъв начин да е другояче, откакто този модел филми създават повече от 100 години епоса на завладяването на западните територии на голямата федерална страна, преминавайки през междинните до западните щати! Бележити шедьоври на жанра и до през днешния ден се обогатяват с нови екранни разновидности, разнообразни тематични или стилистични версии, неизтощими креативен флуктуации към каноничната яснота или креативно свободолюбие на създатели от разнообразни страни и генерации.
Всяка година на аленият килим в Кан се събират международни звезди.
Излишно е да припомняме, че първи характерен уестърн е още „ Голямото плячкосване на влака “ (1903) на реж. Едуин Портър, който залага параметри на самобитен микс на уестърн с гангстерската матрица. Както не е нужно да обобщаваме известното, че в редица национални кинематографии се раждат италианските „ спагети уестърн “ (за информация филмите на Серджо Леоне), или добре известните и у нас ДЕФА-уестърни, „ изобретение “ на сръчни кинаджии в някогашната Германска демократична република с присъединяване на сръбския артист Гойко Митич; та чак само че далекоизточните „ ийстърни “ като огледална симетричност на общоприетите уестърни; както и други сходни подражания.
Но не щеш ли в този момент американският сценарист, режисьор, продуцент и прочут Нюйоркски интелектуалец Ари Астър самоуверено протяга ръка към толкоз каноничния и в същото време толкоз жанрово „ еластичен “ уестърн с новото си заглавие „ Едингтън “, по името на измислено градче в щата Ню Мексико. И с цел да не се отклонява прекалено много от жанровата матрица, главен персонаж в екранния сюжет е наложителният шериф с всички нужни атрибути, типичен характерности и добре вписан в жанровата формула.
Новото е водещият спор сред него и претендентът за градски кмет, което освен подпалва фитила на споровете, само че и предпоставя цялостното развиване на екранния роман. Ари Астър се утвърждава като режисьор в друга жанрова категория с хорър филмите „ Hereditary “ (2018) и „ Midsommar “ (2019), с които печели зрителска известност и някои награди най-вече в Съединени американски щати. Но не щеш ли в този момент се пласира сполучливо и на екрана в Кан, таман поради смелия и (донякъде) изискан жанров опит. Той разполага сюжетния роман във времето на Ковид пандемията и съумява да насити екрана с задоволително добре измислени и ловко разиграни в монтажната линия лични спорове. Но по-важно, е че съумява да сътвори атмосфера на неустановеност, популацията посреща с недоверчивост контрола на заболяването и разпространяването на вируса.
Но около тази водеща сюжетна линия, която позволява и търпи комедийни етюди, някак незабелязано на екрана се появяват и детайли от остри обществени спорове плюс расово напрежение към митингите BLM (Black Lives Meter) след насилствената гибел на чернокожия Джордж Флойд. Така редом с допустимите смешки и комедийни закачки, на екрана се сгъстяват детайлите на черна комедия или както самичък режисьорът дефинира жанра на кино лентата си като „ ноар уестърн “. Дотук добре и зрителският резултат е реализиран. Но уви, финалната част на описа е ашладисана с друга жанрова присадка – трагичен зрелищен екшън, който отчасти захлупва заложените по-рано остри препратки към така наречен „ дълбока страна “. И филмът олеква в плитчините на положителното представление. За страдание, тъй като другояче декларираните идейни тезиси можеха да оставят доста по-чисто зрителско усещане при овакантяване на кинозалата.
Дали и журито ще остане с сходно усещане ще разберем при оповестяването на премиите на 24 май вечерта във Фестивалния замък!
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ