73% от сградите, в които живеем днес са от периода

73% от постройките, в които живеем през днешния ден са от интервала 1946 -1990 година Тогава е имало години, в които са се завършвали по над 70 000 жилища в цялата страна.

Най-много жилищни здания са вдигнати през 1946-1960 година През тези три петилетки след Втората международна война у нас са издигнати 575 747 от зданията, които и през днешния ден приютяват милиони българи. Производството на домове е траяло мощно и през идващите интервали, въпреки и с отслабващо движение.

През 1961-1970 година са се появили нови 400 хиляди здания, а през идващото десетилетие – близо 314 хиляди. Това е времето на разрастването на социалистическата промишленост и на градовете, съпроводено с напредък на панелното строителство.

От 1975 година насам в България са издигнати нови 781 хиляди жилища. Най-голям дял от тях (над 328 хиляди или съвсем половината) са пуснати за прилагане през интервала 1985-1992. Строителният взрив от 2004 до 2011 година със 125 хиляди нови жилища е много по-назад в „ класацията “.

По времето на соца строителството на жилища в огромните градове се реализира съвсем напълно от държавни домостроителни комбинати. От средата на 60-те години на предишния век те използваха побългарена френска технология /нейни основатели в действителност са американците през 30-те години/ за панелно строителство. В началото на огромния европейски строителен взрив след Втората международна война строенето на жилищни блокове от подготвени железобетонни панели се оказва най-бързия и най-евтиния вид, и някои страни в Европа го използваха известно време. Не след дълго се отхвърлиха от него, само че той бе изкопиран като главен модел във всички страни от соцлагера.

Жилищен блок от 100 жилището е можело да бъде издигнат от един екскаватор, един кран, два-три панеловоза, и малобройна строителна бригада, а техническата документи да се употребява за още няколко хиляди сходни блока. Едно общоприетоо панелно жилище от 50-60 м2 коства на страната на практика към двадесет кубика железобетон защото съвсем всички подове, тавани и стени се разделят поравно сред съседите.

При последна цена към 3000 хиляди тогавашни лв., хората ги купуваха за по 8 – 10 000 лева, т.е. с надценка от 300 %. Въпреки това тези жилища бяха по джоба на практика на всеки българин; поради оскъдното вътрешно ползване едно семейство можеше да събере тези пари за пет до 10 години или да тегли ниско лихвен заем, който да изплаща със алегорични месечни вноски.

Проблемът е, че страната не може да си разреши за закопае големи средства без никаква възвращаемост и да реши жилищните проблеми на огромните градове. Тя строи не колкото би трябвало, а колкото можеше да си разреши, ето за какво в края на комунистическото ръководство се стига до голям дисбаланс в търсенето и предлагането на жилища. Общо за цялата страна са регистрирани като жилищно нуждаещи се към 400 000 души! По самопризнание на върхушката ни от края на 80 – те години на предишния век, най-малко още 10 години са били нужни, с цел да се тушира жилищната рецесия.

Историята обаче не даде 10 години на Живков и режима му, в края на 1989г. социализмът се сгромоляса. От тук насетне страната няма безусловно никаква жилищна тактика, всичко е оставено на свободния пазар. През първият интервал на прехода се строи малко, най-вече от хора с кеш пари. Когато през втория интервал банките завъртат парите на емигрантите и непознатите вложители, стартират да се дават с лекост жилищни заеми. За малко време цените на жилищата литват до небесата.

След рухването на Живков домостроителните комбинати са закрити, базите им разпродадени, а миграцията от дребните обитаеми места към огромните градове взима великански размери.