609.6 метра са разстояние, което може да изминете за няколко

609.6 метра са разстояние, което може да изминете за няколко минути. Достатъчно е просто да засилите темпото и даже няма да усетите това разстояние. Разбираме какво тъкмо съставляват метрите, когато вместо в хоризонтално състояние, решим да ги измерим отвесно. Това число се трансформира в едно сезифско тестване за Марио Кокрел, който на 23 март 1993 година се бута с останалите си сътрудници в асансьора към миньорската шахта.

Посрещат го с дежурното „ Закъсняваш! “ и всички се насочат към подземията. Отнема към 16 минути да се спуснат надолу в златната мина на Уелком, Южна Африка. Часът е 8 и 15 вечерта. Повечето миньори работят на смени, изключително откакто могат да вадят толкоз скъп запас, а и за разлика от високите температури на повърхността, в подземието е доста по-добре. Асансьорът даже има име  -„ Мери Ан “,но не може да се похвали с някакви първокласни осъществявания, направен е от алуминий, няма осветяване и всички употребяват фенерите на каските си.

За към 10 минути работи без никакви проблеми, само че по-късно стопира. Рези Еразмус е един от по-опитните миньори, сребърните му коси демонстрират, че е прекарал много време подземен и е съумял да извади най-различни полезности, като в този миг командва всички да застанат спокойно, тъй като най-вероятно след минута още веднъж ще се движат. Марио не е чак толкоз сигурен, от повърхността се чуват много странни и тежки удари. Необходими са му няколко секунди, с цел да осъзнае какво се случва – тежките стоманени въжета падат едно след друго върху покрива, голямата лебедка, която ги спуска, към момента работи. Катастрофата е почнала своето развиване. Нещо блокира асансьора в шахтата и най-вероятно всеки миг ще полетят надолу. Обикновено нареждането е всички да стоят мирни, тъй като 2.4-тонната структура може да полети във всеки един миг надолу, освен това без особени старания.

Височината на две Айфелови кули е сигурна гаранция, че ще се разбият на дъното на мината и никой няма да им помогне. Марио разбутва сътрудниците си и със спокоен звук, колкото е допустимо да има подобен, декларира, че би трябвало да изоставен асансьора. Кокрел е от тези хора, които знаят по какъв начин да се грижат за себе си. С 11 братя и сестри, той е последният изтърсака в фамилията. По време на тийнейджърските си години губи татко си, по-късно прекарва времето си в пустинята Калахари, където ловува дружно с бушмените. Научава се да употребява тяхното оръжие – лъкове и най-различни отровни стрели. След като приключва учебно заведение, известно време е боксьор в аматьорската категория, по-късно е физкултурен учител в армията на ЮАР. Успява да сътвори семейство със брачната половинка си Кони – белгийка и откакто парите не стигат, взема решение да се запише за служащ в мините.

На 31 години рискува всичко, с цел да извърши фантазията си – да закупи няколко камиона, с които да направи дребен бизнес и да обработва земя със синовете си. Етиен е на 3 години, а Марио младши е едвам на 5 месеца. Миньорът, колкото и некомпетентен да бъде, има доста добра визия какво се случва. Със мощ отваря вратите и стартира да опознава ситуацията. Фенерът на каската демонстрира какво в действителност ги чака по-надолу – още 800 метра бездна. Между него и терасата, на която може да се скочи, има още почти няколко метра. От неговата дясна страна има дребна нисша, от лявата има отворено пространство, което в миналото се е употребило за другия асансьор и приключва на тъкмо това разстояние. За негов огромен шанс, Мери Ан е съумяла да спре хоризонтално. Миньорът хвърля няколко камъчета от пода на асансьора надолу – не чува никакъв тон назад.

Полетът явно е задоволително дълъг, само че сигурно ще се чуе, в случай че асансьорът в действителност поеме курс, дърпан от гравитацията. По време на нощната промяна, множеството миньори са напуснали всички тунели и няма по какъв начин да се притекат на помощ. Марио се набира на покрива и стартира да гледа към повърхността с вяра, че въпреки всичко има  някой горе, който да им помогне, нагоре по тръбите и другите детайли за подсилване на шахтата, могат да се считат за една по-сложна катерушка, само че не и невъзможна. Скоро в шахтата се разнася нов прочут екот. Над тях стартира да се изсипват още камъни и прахуляк, като че ли покривът се бомбардира. Един от най-големите страхове е доказан, идва товарен асансьор – оня, който нормално носи тонове трошляк за разбъркване на цимент.

В множеството случаи шахтата е задоволително огромна, с цел да придвижва няколко асансьора, само че откакто Мери Ан не се намира в своя център, явно е, че другият асансьор ще се стовари, а при удар той и неговите сътрудници ще пострадат. Около 50-60 метра надолу, миньорът вижда Станция 37. Там участва бутон за  спешно изключване на всички асансьори, както и телефон за помощ. Проблемът е, че пътят до там ще бъде тестване. Самата шахта има редица тръби  и релси за катерене, само че слизането е много мъчно.

Вертикалните тръби наоколо до него са прекомерно тънки и от поцинкована стомана, забити в суха тиня, която мъчно би могла да издържи тежестта му. Във всеки различен миг може да се мисли трезво и по-безопасно, само че в този няма такава алтернатива. Ръцете му се захващат крепко, краката прегръщат тънките тръби и скоро хватката се отпуска. На секундата тялото стартира да се спуска по тръбата надолу, грубата повърхнина реже ръцете му като натрошено стъкло, това обаче не го безпокои, над него стартира да се чува късането на метал, който подсказва, че някои железни шини поддават една след друга, откакто не могат да устоят на тежестта му.

Озовавайки се под Мери Ан върху една от по-дебелите греди на асансьорната шахта, аматьорът-акробат не е в сигурност, просто съумява да удължи мъката си. Между него и твърдата земя на станцията има към два метра разстояние. Използва един от улуците, с цел да може на ръце да премине зеещата бездна, В средата на пътя, тръбата от другата страна се измъква и в границите на стотни, тялото му е хванато в мъртвата хватка на гравитацията, още толкоз е належащо на върха на пръстите да се хване за ръба на платформата от другата страна.

Адреналинът икономисва болката в ръцете, само че с него идва и суматохата – виковете на сътрудниците му единствено на няколко метра от него и в този момент стартират да звучат все по-отчаяно. Грохотът на товарния асансьор приближава като влакова комбинация, която едвам в този момент набира скорост. Аварийният бутон в мините се намира в огромна алена кутия, прикован на видно място и е осветена, с цел да може всеки да го употребява при потребност. Осветявайки само и единствено с фенера на каската си, Марио го вижда заровен под няколко пръста прахуляк. Докато тича към него, двата асансьора се сблъскват и политат още парчета, искри и прахуляк. Миньорът разрушава защитното стъкло с пестник и натиска бутона.

Звукът от спешната спирачка дълго отеква в ушите му, само че товарният асансьор е съумял да спре на метри под Мери Ан, оплитайки се още по-добре в кабелите му. По-късно техниците ще признаят, че единствено още няколко метра по-надолу, най-вероятно злополуката щеше да бъде реалност. Следващата спирка е спешния телефон и миньорът за първи път усеща болката в ръцете си, само че набира оператора на повърхността „ Дръжте спирачките, не местете безусловно нищо! “. След като пушекът се подвига, Еразмус вижда с изненада по какъв начин Марио се катери наопаки по релсите на асансьора към тях. Влизайки назад в асансьора, спасителят вижда единствено очи цялостни със боязън и явно доста треперещи крайници.

„ Всичко е наред! Асансьорите стопираха, можете да слезете. “

Никой не помръдва. По време на военната си работа, Кокрел знаел, че образецът е единствената движеща мощ, с която да стимулира и останалите.

„ Подайте ми чантата, гледайте какво върша и повтаряйте моите стъпки. “

Историята можеше да приключи по този начин, само че ориста има още доста провокации за някогашния боен и предстоящ фермер. Докато се спуска надолу по релсите, Марио вижда нещо, което бързо го полива като мразовит душ. Една от релсите на асансьора се е извила, точно тя го е блокирала в стените на шахтата. Теглото на целия асансьор и хората в нощната промяна се крепи на няколко сантиметра тъничък метал и няколко болта. Ако асансьорът не се изпразни, скоро вестниците ще описват за следващата покруса. В такива тежки моменти, хората вършат единствено едно нещо – молят се на Бог за помощ, това прави и той. Набира се още веднъж по релсите, качва се повторно и споделя неприятните вести:

„ Асансьорът ще падне всеки миг. Не питайте нищо, поемете въздух и се спуснете по релсите с мен. “

Отново никой не мърда. Марио хваща най-малкия миньор към 50-на кг, двамата застават на ръба, като той се хваща с едната ръка, а с другата стиска якето на миньора и го избутва. Жертвата крещи от боязън и се пробва да избяга, само че тези номера не миват. Бившият боец забива лакят в ребрата му и бързо го връща в схващане. Закачени на релсата, той го поглежда още веднъж и със леден звук продължава да командва:

„ Виждаш ли? Мога да те държа с една ръка, довери ми се. “

Малкият миньор го хваща през врата с две ръце, само че отхвърля да се хване релсите. За секунда и двамата губят баланс, който може да приключи доста съдбовно, само че при залитането, страхливецът най-сетне се вкопчва в студения метал. Гледайки от високо, всички останали в асансьора очаквали металната структура да се счупи, само че това не се случва. Веднъж на главната греда на станция 37, би трябвало да се измисли метод за прескачането на няколко метровата бездна. Този път избират доста по-здрава висяща тръба. Марио се ускорява първи и я хваща, подавайки ръка на своя сътрудник. Представете си обстановката. Хванати сте за железна тръба, откакто ръцете ви са в дълбоки рани, до вас стои човек, който е изчерпал своя здрав разсъдък и няма никаква концепция какво да направи. Какво следва? С малко повече засилка и придържане, дребният човечец полита към платформата. Веднъж щом е на безвредно разстояние, Марио се обръща обратно и продължава да смъква един по един сътрудниците си от асансьора, молейки се за най-малко още един, преди „ Мери Ан “ публично да завърши своето битие.

Следващият на ход е асистентът Джен Байс. На потегляне му е подредено да не гледа надолу. При спускането до самата греда, има половин метър разстояние и човек може единствено да протегне крайници, с цел да стъпи на гредата. Има един проблем, Байс има доста къси крачета и няма по какъв начин да стигне. В армията Марио постоянно правил един номер, който научил от книга на Хари Худини. С рамена на единия стол и крайници изпънати на другия, някогашният магьосник можел да стегне по този начин тялото си, че някой умерено да стъпи на корема му. Точно този номер носил повече бири на някогашния боец.

Сега трябвало да направи същото, само че по-малко по-различен метод. Стъпвайки на гредата, той пуска тялото си напред, с цел да хване края на друга железна тръба. Докато се завърта по същия метод, както самият Худини демонстрира на фотоси, Кокрел кара сътрудника си да пълзи по него. Треперещият Жан минава по тялото постепенно и откакто доближава до гредата, към този момент усеща студа от адреналина. След като двама души оцеляват, хората в асансьора стартират да печелят от ден на ден доверие. Аарон Кьотсе слиза на рамената му.

Табо Пхатсоане, дълъг и атлетичен мъж съумява да прескочи пропастта самичък, освен това единствено с упътвания. От другата страна на платформата има задоволително ръце, които издърпват човек след човек, летящ към спасението. Не е ясно какъв брой време лишава тази интервенция, само че до този миг героят е съумял да смъкна към 13 души и да се качи към 16 пъти нагоре-надолу, до момента в който ръцете му се пързалят от личната кръв. След още два курса, за първи път стартират да треперят от болежка, като че ли стиска крепко в юмруците си червени въглени. Прави малко отмора, с цел да поеме мирис, когато от асансьора се чува обезвереното „ Не спирай! “. Последните четири курса се запечатват вечно в съзнанието му, а последният, който слиза е Рази Еразмус.

Подплашен като зайче, най-опитният миньор употребява рамената на Марио като столче. Едва когато поглежда надолу, осъзнава каква нелепост е направил. Използвал е своето съвсем 100 килограмово тяло като бонус за изтощеното от нощните изкачвания. Страхът се чете единствено в едни очи, само че откакто точно акробатът демонстрира, че знае какво прави, двамата слизат много бързо. Отново увисват на тръбата и след една сериозна засилка, всички са избавени, всички са на твърдата земя. Часът е тъкмо 10 вечерта. Няколко минути по-късно с различен асансьор слиза група миньори и инженери, извикани от дневната промяна, с цел да оказват помощ.