5 юли, събота (събота, сабат, Sabbath). Вечер. Стадион Вила Парк,

5 юли, събота (събота, сабат, Sabbath). Вечер. Стадион Вила Парк, Бирмингам. Прощалният концерт на Black Sabbath. Соловият сет на Ози е минал. На сцената са излезли Тони, Гийзър и Бил. Четиримата – с Ози – са истинските Сабат. Онези, които преди десетилетия ни отвяха главите и ни накараха да забележим оттатък забележимото и да чуем оттатък чуваемото.

Сетът е към края си. Ози споделя: За страдание, това ще е последната ария за в… (понечва да каже „ за вечерта “), само че споделя: вечно. Това ще е последната ария вечно.

Стяга за гърлото тоя спомен. Преди три седмици никой не схвана, само че в този момент е някак си мъчително явно.

„ Завинаги “… мислехме си, че ставаше дума за това, че е доста изтощен от заболяванията и че повече не възнамерява да пее солово или със Сабат. Само че тя – вярата – нали все последна умира. Докато е жив, знаехме, че все най-малко една ария ще запише или ще взе участие с една-две песни за някоя щедрост. Мислехме, че отново ще го забележим и чуем някъде. Даже и със Сабат… за какво не? Някъде. Някога.

Последната ария беше Paranoid.

Четиримата родени в края на четиридесетте на двадесети век (!!!) татковци на хеви метъла направиха… не знам по какъв начин се споделя това, което направиха… „ Най-великото метъл шоу “ не е задоволително да го опише.

И това бяха единствено 17 дни преди Ози да почине.

Тоест, той е бил на ръба на живота и гибелта, когато е сътворил едно от чудесата на Рокенрола. Концертът събра $190 милиона за щедрост – за две детски лечебни заведения и за битка с Паркинсон. Наложило се е да спре хапчетата си, с цел да може да пее. А самият Ози имаше Паркинсон. И живееше в болежка. Присъствието му на онази сцена е било тежко и мъчително. Но го направи. Десетки хиляди го гледаха на стадиона. Милиони го гледаха онлайн по света. Още доста милиони ще го гледат отново и отново, когато концертът излезе на запис следващата година.

И Ози го направи единствено 17 дни преди да почине. Борейки се с заболяването и с болките в гърба и врата.

Няма да се впускам в детайлности за интервенциите му, за злополуката, за борбата с медицината и докторските опити върху него. Но си коства да го имаме поради, до момента в който си спомняме за последното му шоу. Последното… гадна дума… Последното. И до момента в който се опитваме да си представим какво изпитание е било за него.

Но го направи. Заради нас. Заради себе си. Заради детските лечебни заведения. Направи го.

Последното, което изпя, беше именитата ария Paranoid. Която приключва по този начин: I tell you to enjoy life I wish I could but it's too late. И това бяха последните му изпяти думи в този живот (за другия – не знаем). „ Казвам ти да се наслаждаваш на живота. Иска ми се да можех и аз, само че за мен е прекомерно късно “.

Ози обичаше публиката. Не като надувките, които излизат проформа да си изпеят сета, като служители, и да си вървят. Той споделяше, че не публиката би трябвало да се радва, че го вижда, че не публиката е привилегирована да го види; той споделяше, че той има достойнството да види публиката, че за него е привилегия. И всякога грейваше, като излизаше на сцената. Колкото и да беше болен; колкото и да беше зле. Публиката му беше най-силният опиат.

Любовта и уважението, които имаше към публиката, го държаха доста дълги години. Както разбрахме – до последно. Направи прощалното си шоу. Пожела ни хубава вечер и Бог да ни благослови, слезе, прибра се, успокои се и си отиде. Завинаги. Изпълнил всичко, което има да се изпълва в един живот.

Когато преди толкоз десетилетия си взех пиратските касетки от О.Ч.З., не допусках какво ме чака – какво начало на какво странствуване. Black Sabbath, Sabbath Bloody Sabbath, Paranoid, Sabotage. Това бяха първите ми албуми на Сабат.

Това беше началото на новия живот. Беше от дълго време, само че го помня, като да беше през вчерашния ден. Тогава още си мислех, че това са първите 4 албума на Сабат (тогава нямаше Google).

После си открих Master of Reality, Volume 4 и Never Say Die, записвах си на VHS-ки клипове от излъчвания за рок. Много години предстояха да минат преди да се появят YouTube и Spotify. Слушането и имането на музика костваха изпитание тогава. И толкоз се веселя, че го поставих. Начинът, по който виждах и към момента виждам света и живота, беше граден тогава.

Тогава не разбирах и дума британски, нямах визия защо пее Ози, само че бях замаян да го чувам. Да чувам и китарата на Айоми, барабаните на Бил Уорд и гръмовния бас на Гийзър.

На света е имало доста велики артисти, само че множеството от тях – рано или късно – намират своите вокални двойници или имитатори.

Все още никой не е съумял да зазвучи като Ози. Не чакам и да успее. Едва ли от пъкъла ще изтърван още някое хлапе да се мотае измежду хората и да им задава въпроси за това за какво светът е толкоз ужасяващ.

Не, този текст няма да приключи с някакви „ поучителни “ или витиевати думи за живота и гибелта, нито с трогателно слово за Ози. Никой не може да каже нищо за Ози, което да е задоволително. Никога никоя история за Ози, Тони, Бил и Гийзър не може да бъде цялостна и приключена. Нито задоволителна. Така че…

… ще приключим с песни. Тези:

______________________