36 майки и деца се давят в автобус! 36 майки

36 майки и деца се давят в рейс!

36 майки и деца починаха на връщане от отмора на Българското Черноморие преди 53 години.

Били са във ведомствената станция на огромното дружество Държавно стопанско обединение „ Автопром “ в Ахтопол. Последният им ден от почивката е 28 юли 1972 година, когато поемат назад към София, само че по този начин и не идват.

Автобусът им е чисто новият модел „ Чавдар 11Г-10 “, създаден единствено година по-рано в завода в Ботевград.

Курортистите, 48 души, най-вече майки и деца на чиновници на предприятието, се качват от почивната станция в Ахтопол на рейса.,пише телеграф

В 19, 20 часа автобусът потегля и след няколко минути доближава моста над река Караагач, малко преди Китен. Съоръжението над реката е същото и до през днешния ден, както и самото шосе, водещо се Републикански път II-99.

Фатално
Мостът има дребна гърбица още от построяването си, която макар ремонтите по оборудването се появява от време на време и в наши дни. Затова измежду локалните, а и измежду огромна част от туристите е известен като Гърбавия мост.

Точно тази гърбица водачът на рейса се пробва да избегне и се отклонява леко настрана. За момент обаче лидерът губи надзор и това се оказва съдбовно. Предната и задната лява гума на новичкия рейс затъват в банкета на оборудването над реката.

Плочата, която е изпод, пропада. Тогава, за разлика от наши дни, мостът към момента не е обезопасен с парапети и мантинела.

Те са сложени едвам след нещастието.

За елементи от секундата рейсът се катурва и пада в реката, преобръщайки се по таван.

Набързо е затрупан напълно от калните вълни на вливащата се единствено след няколко метра в Черно море река Караагач.

Случайни очевидци на нещастието стават група бойци, които са в отпуск, както и спасители от плажа в Мичурин (дн. Царево), които пътуват с различен рейс към Международния юношески център (ММЦ) в Приморско, където отиват на дискотека.

Както са с публични облекла, даже с дефицитните в тези години дънки от Кореком, младежите не се замислят, а се хвърлят в реката, с цел да вадят удавници. На помощ се включва с лодката си и възрастният риболовец бай Васил.

Той и младежите обаче съумяват да извадят едвам 12 души от водите на реката, 14 от тях са деца. След часове на мястото на нещастието идват леководолази и военни, само че те намират единствено трупове – най-вече на майки и деца.

„ По-зловеща панорама от тази не можеше да се види. Деца, вкопчили се в майките си, тела на младежи, опитващи се да изплуват, само че притиснати под рейса “, споделя водолаз, пристигнал измежду първите да оказват помощ.

„ Никога няма да не помни жестоката картина, която се разкри пред нас, до момента в който вадехме рейса от реката – изтървахме го няколко пъти и от него изпаднаха 12 натрупа. Беше смут! “, описа водолазът деец.

„ Автобусът не се виждаше, водата го закриваше. Три денонощия вадихме трупове. Сякаш още виждам, че множеството хора бяха обърнати по тил. Някои бяха умряли от удара, а не от удавяне.

Водата в реката е доста мътна и търсенето на телата беше извънредно мъчно. Никога няма да не помни майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател. Тя плачеше непрестанно три дни подред след нещастието “, спомня си Атанас Николов от Царево, който по това време е бил офицер в КАТ.

От избавените 12 една жена умира, само че тя е била със свръхтегло и сърцето й стопира, когато към този момент е извадена на сушата.

Един съумява да доплува самичък до брега.

Сред трудно удавилите се летовници имало и цели фамилии. Като легенда измежду локалните хора се споделя за отгледано от своите спасители извадено дете, чиито родители са починали.

„ Оцелелите са седели на разнообразни места в рейса, тъй че не може да се каже, че някои са били в по-изгодна позиция.

Целият автобус беше в кал и тиня. Водата в реката е доста мътна “, спомня си още пенсионирания катаджия.

Смъртта
Легенда измежду локалните свързва мътната река Караагач, която от 1 април 1980 година е прекръстена на Китенска река, със гибелта.

Известна е още като Черната река, а името й от турски се превежда като „ черно дърво “ или бряст. Според легендите, разказвани от локалните хора, реката е била жадна за трупове. Доказват го и събитията след спасяването на хората.

Рибарят бай Васил, който първи се спуска с лодката си да вади живи, умира от рак година след нещастието. Съдбата на останалите спасители също не се усмихва. Един издъхва в злополука няколко години по-късно още веднъж на същия път, на няколко километра от Гърбавия мост, трети пък претърпява случай и ослепява с едното ухо. За останалите не е ясно какво се е случило.

Местните настояват, че един от тях се е запилял в Съединени американски щати, където също намерил гибелта си. От 12-те избавени остават единствено 11 още в първите минути на изваждането им от водата. Тяхната орис също е нелека и множеството от оживелите към днешна дата не са измежду живите.