11 седмици ад в Сърбия – 23 г. от бомбите на НАТО
24 март 1999 година е дата, която в никакъв случай няма да се не помни в Сърбия. НАТО стартира 11 седмични въздушни удари против Югославия. Кодовото наименование на интервенцията е " Съюзна мощ ", а в американския щаб тя е известна като интервенция " Благородна наковалня ".
Атака в три стадия
На 24-26 март са изпълнени дилемите за неутрализиране на силите на Противовъздушна отбрана на Югославия. На 27 март стартират набези против силите на СР Югославия на територията на Косово, както и набези против най-важните цели в Сърбия.
Всичко това се случва, откакто натискът върху президента Слободан Милошевич да спре смъртоносната си принуда против косовските сепаратисти не дава резултати. Той се пробва да смаже партизаните от Армията за избавление на Косово (АОК).
Преговори се водят близо година, само че без никакъв триумф. Страните от НАТО се притесняват, че спорът може да се популяризира на Балканите, тъй като ескалацията става след края на войните в някогашните югославски републики Босна и Херцеговина и Хърватия. Ударите на НАТО в Сърбия са първата интервенция на Алианса против суверенна страна.
От НАТО дават позволение на въздушните удари на 23 март
Генералният секретар на НАТО Хавиер Солана заповядва на командващия въоръжените сили на НАТО в Европа ген. Уесли Кларк да стартира въздушни бомбардировки против градове и военни обекти на СР Югославия. Решението е взето със единодушието на всичките 19 членове на организацията.
Първите бомби падат на 24 март - удари към 16:00 часа над Белград, Прищина - столицата на Косово, и други градове.
Атаките са осъществени без позволение от Организация на обединените нации, където съдружниците на Сърбия - Русия и Китай, са срещу.
След това британците разкриват, че осем страни от НАТО са взели участие в офанзивата - Англия, Канада, Франция, Германия, Италия, Нидерландия, Испания и Съединени американски щати. Около 70 самолета, в това число 10 бомбардировачи F-117 Стелт, са вдигнати от въздушната база на НАТО в Северна Италия.
Алиансът счита, че няколко дни на въздушни удари ще върнат Милошевич към договарянията. Вместо това той ускорява дейностите си против етническата албанска общественост в провинцията.
Светът гледа по какъв начин стотици хиляди албанци са изгонени от домовете си. Все отново идва миг, в който Милошевич търпи големи загуби измежду бойците си.
На 10 юни 1999 година той подрежда на силите си да се отдръпват от Косово, ръководството на което е дейно поето от интернационалната общественост.
Процесът на раздробяване на СФР Югославия е съпроводен от спорове сред републиканските и федералните управляващи и междуетническите войни. Те са най-ожесточени в Хърватия (1991-1995 г.) и Босна и Херцеговина (1992-1995 г.). В края на 90-те години спорът сред сръбското и албанското население в Косово, самостоятелна област в Сърбия, се изостря внезапно.
Главната цел на интервенция " Съюзна мощ ", съгласно НАТО, е " попречване на геноцида на албанското население в Косово ". От 80-те години на предишния век косовските албанци слагат претенции за разширение на автономията на района, а през 90-те години е основана Армията за избавление на Косово (АОК), с цел да се бори за самостоятелност.
През 1998 година спорът ескалира във въоръжени конфликти сред сръбската полиция и бойците от АОК, което дава началото на революция. За да ограничи вълната от принуждение, Белград вкарва полицейски, а по-късно и постоянни военни елементи.
Опитите за разрешаване на рецесията са подхванати от Организация на обединените нации, Европейски Съюз, ОССЕ, както и от Контактната група (представители на редица страни, в това число Руската федерация и САЩ).
На 30 януари 1999 година Съветът на НАТО упълномощава генералния секретар на Алианса Хавиер Солана да вземе решение, в случай че е належащо, за набези с въздушни удари против СР Югославия след съвещания с държавите-членки.
През февруари 1999 година в предградието на Париж, в замъка Рамбуйе, посредством посредничеството на Контактната група, са извършени договаряния сред представители на сръбското управление и косовските албанци, в които страните се спогаждат за проекта за мир, създаден от групата.
На 18 март на постоянна среща в Париж той е подписан единствено от делегация от косовските албанци. Сръбската страна твърди, че документът е друг от показания в Рамбуйе. Възражения има по отношение на разширението на автономията на Косово и въвеждането на контингент от държавите-членки на НАТО на тази територия за поддържане на реда.
Отказът да се подпише документът е формалната причина за началото на военните дейности на блока.
Руското външно министерство назовава интервенцията " акт на експанзия " на НАТО против Югославия и замразява връзките с Алианса на 25 март (б.р.-те са възобновени още веднъж през февруари 2000 г.).
Според данни на НАТО по време на интервенцията, траяла 78 дни, авиацията на Алианса има 38 хиляди бойни излитания, над 10 хиляди от тях - за бомбардировки (според военни специалисти са изстреляни 3 хиляди крилати ракети и към 80 хиляди тона бомби, в това число касетъчни и такива с обеднен уран).
В интервенцията вземат участие над хиляда самолета (повечето са обезпечени от Съединените щати), от които съгласно формалните източници на НАТО са изгубени два бойни самолета (пилотите са катапултирали).
По време на интервенцията са осъществени няколко неправилни удара. На 14 април оказва се за гибелта на към 64 албанци, които са се движили към Албания, а в нощта на 8 май пострада китайското посолство в Белград.
В резултат на бомбардировките, съгласно сръбски данни, са починали сред 3500 до 4 хиляди души, към 10 хиляди са ранени, две трети от тях са цивилни.
Операцията завършва на 10 юни 1999 година след подписването на военно-техническо съглашение сред СР Югославия и НАТО в Куманово (Македония).
След това стартира изтеглянето на югославските войски от територията на Косово. В същия ден Съветът за сигурност на Организация на обединените нации приема Резолюция 1244, въз основа на която интернационалните цивилен сили и Международните сили за сигурност (КФОР, със доста присъединяване на НАТО, а общият брой на военнослужещите е 40 хиляди) са ситуирани в Косово под егидата на Организация на обединените нации.
Косово афишира независимостта си на 17 февруари 2008 година и е приета от Република България и други страни, 22 от които са страни-членки на Европейски Съюз (Европейски Съюз), както и от Съединени американски щати и Канада и Австралия.
През октомври 2008 година по самодейност на Сърбия Организация на обединените нации сезира Международния съд в Хага с искане, той да се произнесе, дали едностранно оповестената самостоятелност от страна на Прищина, не опонира на интернационалното право.
На 22 юли 2010 година съдът излиза с решение, че този акт не е в нарушаване на интернационалното право. На 27 юли 2010 година Сръбският парламент приема резолюция, в която декларира, че все пак решение Сърбия няма да признае независимостта на Косово. Към март 2020 година 112 от 193 страни членки на Организация на обединените нации са признали Република Косово. В последните години 15 африкански и дребни островни страни са отдръпнали признаването си, по този начин страните общо стават 97.
Атака в три стадия
На 24-26 март са изпълнени дилемите за неутрализиране на силите на Противовъздушна отбрана на Югославия. На 27 март стартират набези против силите на СР Югославия на територията на Косово, както и набези против най-важните цели в Сърбия.
Всичко това се случва, откакто натискът върху президента Слободан Милошевич да спре смъртоносната си принуда против косовските сепаратисти не дава резултати. Той се пробва да смаже партизаните от Армията за избавление на Косово (АОК).
Преговори се водят близо година, само че без никакъв триумф. Страните от НАТО се притесняват, че спорът може да се популяризира на Балканите, тъй като ескалацията става след края на войните в някогашните югославски републики Босна и Херцеговина и Хърватия. Ударите на НАТО в Сърбия са първата интервенция на Алианса против суверенна страна.
От НАТО дават позволение на въздушните удари на 23 март
Генералният секретар на НАТО Хавиер Солана заповядва на командващия въоръжените сили на НАТО в Европа ген. Уесли Кларк да стартира въздушни бомбардировки против градове и военни обекти на СР Югославия. Решението е взето със единодушието на всичките 19 членове на организацията.
Първите бомби падат на 24 март - удари към 16:00 часа над Белград, Прищина - столицата на Косово, и други градове.
Атаките са осъществени без позволение от Организация на обединените нации, където съдружниците на Сърбия - Русия и Китай, са срещу.
След това британците разкриват, че осем страни от НАТО са взели участие в офанзивата - Англия, Канада, Франция, Германия, Италия, Нидерландия, Испания и Съединени американски щати. Около 70 самолета, в това число 10 бомбардировачи F-117 Стелт, са вдигнати от въздушната база на НАТО в Северна Италия.
Алиансът счита, че няколко дни на въздушни удари ще върнат Милошевич към договарянията. Вместо това той ускорява дейностите си против етническата албанска общественост в провинцията.
Светът гледа по какъв начин стотици хиляди албанци са изгонени от домовете си. Все отново идва миг, в който Милошевич търпи големи загуби измежду бойците си.
На 10 юни 1999 година той подрежда на силите си да се отдръпват от Косово, ръководството на което е дейно поето от интернационалната общественост.
Процесът на раздробяване на СФР Югославия е съпроводен от спорове сред републиканските и федералните управляващи и междуетническите войни. Те са най-ожесточени в Хърватия (1991-1995 г.) и Босна и Херцеговина (1992-1995 г.). В края на 90-те години спорът сред сръбското и албанското население в Косово, самостоятелна област в Сърбия, се изостря внезапно.
Главната цел на интервенция " Съюзна мощ ", съгласно НАТО, е " попречване на геноцида на албанското население в Косово ". От 80-те години на предишния век косовските албанци слагат претенции за разширение на автономията на района, а през 90-те години е основана Армията за избавление на Косово (АОК), с цел да се бори за самостоятелност.
През 1998 година спорът ескалира във въоръжени конфликти сред сръбската полиция и бойците от АОК, което дава началото на революция. За да ограничи вълната от принуждение, Белград вкарва полицейски, а по-късно и постоянни военни елементи.
Опитите за разрешаване на рецесията са подхванати от Организация на обединените нации, Европейски Съюз, ОССЕ, както и от Контактната група (представители на редица страни, в това число Руската федерация и САЩ).
На 30 януари 1999 година Съветът на НАТО упълномощава генералния секретар на Алианса Хавиер Солана да вземе решение, в случай че е належащо, за набези с въздушни удари против СР Югославия след съвещания с държавите-членки.
През февруари 1999 година в предградието на Париж, в замъка Рамбуйе, посредством посредничеството на Контактната група, са извършени договаряния сред представители на сръбското управление и косовските албанци, в които страните се спогаждат за проекта за мир, създаден от групата.
На 18 март на постоянна среща в Париж той е подписан единствено от делегация от косовските албанци. Сръбската страна твърди, че документът е друг от показания в Рамбуйе. Възражения има по отношение на разширението на автономията на Косово и въвеждането на контингент от държавите-членки на НАТО на тази територия за поддържане на реда.
Отказът да се подпише документът е формалната причина за началото на военните дейности на блока.
Руското външно министерство назовава интервенцията " акт на експанзия " на НАТО против Югославия и замразява връзките с Алианса на 25 март (б.р.-те са възобновени още веднъж през февруари 2000 г.).
Според данни на НАТО по време на интервенцията, траяла 78 дни, авиацията на Алианса има 38 хиляди бойни излитания, над 10 хиляди от тях - за бомбардировки (според военни специалисти са изстреляни 3 хиляди крилати ракети и към 80 хиляди тона бомби, в това число касетъчни и такива с обеднен уран).
В интервенцията вземат участие над хиляда самолета (повечето са обезпечени от Съединените щати), от които съгласно формалните източници на НАТО са изгубени два бойни самолета (пилотите са катапултирали).
По време на интервенцията са осъществени няколко неправилни удара. На 14 април оказва се за гибелта на към 64 албанци, които са се движили към Албания, а в нощта на 8 май пострада китайското посолство в Белград.
В резултат на бомбардировките, съгласно сръбски данни, са починали сред 3500 до 4 хиляди души, към 10 хиляди са ранени, две трети от тях са цивилни.
Операцията завършва на 10 юни 1999 година след подписването на военно-техническо съглашение сред СР Югославия и НАТО в Куманово (Македония).
След това стартира изтеглянето на югославските войски от територията на Косово. В същия ден Съветът за сигурност на Организация на обединените нации приема Резолюция 1244, въз основа на която интернационалните цивилен сили и Международните сили за сигурност (КФОР, със доста присъединяване на НАТО, а общият брой на военнослужещите е 40 хиляди) са ситуирани в Косово под егидата на Организация на обединените нации.
Косово афишира независимостта си на 17 февруари 2008 година и е приета от Република България и други страни, 22 от които са страни-членки на Европейски Съюз (Европейски Съюз), както и от Съединени американски щати и Канада и Австралия.
През октомври 2008 година по самодейност на Сърбия Организация на обединените нации сезира Международния съд в Хага с искане, той да се произнесе, дали едностранно оповестената самостоятелност от страна на Прищина, не опонира на интернационалното право.
На 22 юли 2010 година съдът излиза с решение, че този акт не е в нарушаване на интернационалното право. На 27 юли 2010 година Сръбският парламент приема резолюция, в която декларира, че все пак решение Сърбия няма да признае независимостта на Косово. Към март 2020 година 112 от 193 страни членки на Организация на обединените нации са признали Република Косово. В последните години 15 африкански и дребни островни страни са отдръпнали признаването си, по този начин страните общо стават 97.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ