2020-a беше тежка година. Тежаха вдишванията на болните от ковид.

2020-a беше тежка година. Тежаха вдишванията на болните от коронавирус. Тежаха сърцата на опечалените. Тежки бяха новините, както и брошурите на Лидъл, които редуваха промоциите на тоалетна хартия с сбирки облекла XXL. Тежка бях и аз. По-тежка от всеки път.

Бяхме изкарали няколко месеца в изолираност в селския ни дом, трансформирал се в наша цитадела против болестите и незнайното. Сами с двете си дребни деца и работата, която ни приковаваше пред екраните, разложени в троновете на целодневното обездвижване. Животът се случваше сред печката, масата и тв приемника, бълващ трагична статистика.

Останахме си у дома - изолирани, големи и безнадеждни. Изкарах месеци, в които редувах дънките си за бременни с един старомоден чеп с обилно раздължен ластик. Не употребих огледало, нито срещи с другари, в чиито очи да се огледам. И в случай че въобще прибягвах до мантрата " Не е значимо по какъв начин изглеждаш, а по какъв начин се чувстваш ", тя обезверено фейлваше в неналичието на хепи енд.

Не се усещах добре. Не знам какво имат поради всички поддръжници на боди позитивитито, само че моето натежало тяло смазваше дъха и съня ми нощем. Бях единствено боди, без позитивити. Сърцето ми се луташе мъчно и мъчително някъде сред матрака и раменната кост при всеки опит да се нареждам легнала встрани, а изкачването на стълбите до втория етаж ми подсещаше, че в този живот най-сложната и енергоемка задача е да се научим да дишаме, по опция леко и отмерено. " Лъб-дъб, лъб-дъб ", по този начин съгласно учебника ми по биология от 10-и клас звучеше ритъма на сърцето. Можех да го чуя. Хората към мен, имам вяра, също го чуваха.

През юли, след четири месеца изолираност, се прибрахме за два дни в София. Следващите думи, които помня, бяха на мамолога, който ме успокояваше, че няма нищо ужасно, просто непотребна мастна тъкан. После беше дерматоложката, при която отидох поради цялостен пакет най-разнообразни кожни проблеми. Тялото ми се саморазрушаваше от вътрешната страна на открито. Тази кожа не беше моята.

Дерматоложката ме изпрати на проучвания за диабет. Каза, че сходна цялост от признаци няма по какъв начин да се дължи на изолиран проблем (но пък чудесно пасваше на изолационния такъв). После се срещнахме със фамилен другар, който ни попита дали инцидентно не сме яли единствено пържени в мехлем картофи тези няколко месеца. Не бях разговаряла с външни хора от дълго време и в този момент връзката не започваше добре.

Прибрах се и се огледах в огледалото вкъщи, моето предизолационно огледало. От стената на банята в фамилния ни апартамент ме гледаше непозната жена. Тежка, застаряваща, подута, безформена, нещастна, опънала благоразположения си към разтягащи се размери чеп. Жена с едри ръце, които не бяха моите. Лелята, в която пребивавам.

Започнах с диетата на дерматоложката, която имаше за цел да вкара кожните ми проблеми в норма. Не се осмелих да си направя кръвни проучвания. Ако някой имаше проблеми с кръвната захар, то това не бях аз, а дамата, която ме гледаше от огледалото. Имаше някаква неточност, разминаване във време-пространствения континуум, поради което тази вуйна се бе намъкнала в ролята на мой облик. Бях стигнала до неподозирани равнища на липса на идентификация с това, което виждах. Не желаех да го вижда и никой различен.