Пламен Димитров: Харесвам лошите герои на сцената, но съм добрия герой в живота
20 години на сцената чества баритонът Пламен Димитров, водещ солист на Държавна опера Варна. В диалог с Пламена Александрова той споделя най-важните моменти от двете си креативен десетилетия, споделя за функциите, салдото по пътя, огромните подиуми и любовта на публиката. Годишнината на Пламен Димитров Варненската опера ще празнува на 22 октомври с операта „ Севилският бръснар “ , където той ще извърши основната роля на Фигаро.
Как оперното пеене съумя да надделее над младежката ти пристрастеност към футбола?
Оперното пеене надви много по-късно, тъй като аз, с изключение на с футбол, се занимавах и с водна топка, бокс, много спортове. Бях към 15-годишен, когато майка ми ме заведе при една варненска педагожка от Музикалното учебно заведение, която сподели, че имам данни. Приеха ме в Музикалното учебно заведение и след това се оказа, че тя беше първата ми учителка – Мария Коровешова. След това бях признат в Академията в класа на Благовеста Карнобатлова. Там, в среда на сериозна конкуренция, разбрах, че чакам повече от себе си, и започнах самостоятелни уроци при варненския баритон Георги Койчев, с който единствено за едно лято постигнахме впечатляващи резултати.
След довеждане докрай на Академията една американска частна пътуваща компания ми предложи работа в хора, само че и с дребни солистични функции. Паралелно работех с Катя Христоманова, огромен варненски корепетитор, с която учех и солистични функции. Първата ми роля беше на Шонар от „ Бохеми “ – съвършена за начало на кариерата. Когато фантазията ти е да пееш функции и някой ти дава този късмет, ти летиш. Направих една добра численост с Шонар, след това ми дадоха Мазето от „ Дон Жуан “, последва Шарплес от „ Мадам Бътерфлай “, а ролята на Жермон от „ Травиата “, която получих, тъй като главният солист не съумя да пристигна, беше преломен миг за мен – вместо да се паникьосам, че са ми дали ролята, аз се окуражих, излязох и демонстрирах едно равнище, което беше оценено, а по-късно ми дадоха да пея всички централни баритонови функции, които участваха в репертоара на турнето.
Може би най-важният човек в музикалното ми развиване е корепетиторът Жанета Бенун, с която съм научил няколко десетки функции и тя в края на 2009-та ми сподели, че във Варненска опера имат потребност от спинтов баритон. На прослушването се срещнах с маестро Борислав Иванов и по този начин се озовах тук.
На какви места и на кои подиуми те е водила специалността?
Още при започване на кариерата ми в България внезапно се оказах на сцена с едни от най-големите имена в операта. В „ Селска чест “ в НДК си партнирах с огромния Бойко Цветанов, в Америка също бях пял със страхотни артисти от Мариинския, от Болшой спектакъл. Имам доста гастроли на забавни места – с изключение на в огромна част от Европа, съм бил и в Северна Корея, Япония, Китай, Казахстан. От 2011 година съм щатен солист на Варненска опера.
Кое те задържа толкоз години тук, във Варненска опера, като се изключи че това е родният ти град?
На първо място управлението има страхотна политика и когато изявен солист е поканен на гастрол, не му се пречи да го реализира. Както споделя Даниела Димова, артистите се обогатяват по този метод и подвигат равнището на варненската сцена. Имал съм оферти от разнообразни опери, само че аз желая да съм тук, обичам града, имам и семейство, което към този момент прави нещата малко по-стационарни.
Несъмнено в личностен проект професионалното пеене ти дава доста. Има ли нещо, което ти взема?
Не бих споделил, че ми взема, в случай че не броим общоприетото вземане предвид преди театър, режима, грижата за гласа. Но несъмнено доста ми дава. Да направиш страховит театър и взривиш публиката, този адреналин, шансът да работя на сцена с блестящи сформира, изключително в Опера в Летния спектакъл, където би трябвало да си на едно равнище със международните звезди. Смея да настоявам, че по този начин подвигам моята летва и пораствам с всяка година. Чувствам любовта на публиката все по-силна. Може да прозвучи банално, само че почитатели ми пишат, че купуват билети, когато видят моето име в афиша. Наскоро една дама украинка ме срещна на улицата и възкликна „ Моят обичан актьор! “
Чувстваш ли се звезда в такива моменти?
Никога. Разбира се, че това ме прави горделив и задоволен, само че не се усещам звезда, а и това разбиране се обезсмисли от прекомерна приложимост. Будител съм, имам задача и я извършвам, публиката в салона има огромни упования и задачата ми е постоянно да ги извинявам.
Няма по какъв начин да не попитам Риголето ли е обичаната ти роля?
Страшно доста хора в действителност ме отъждествяват с Риголето и допреди 3-4 години щях несъмнено да я посоча като обичана роля, само че в този момент не мога да пропусна Скарпия, Яго – също моя коронна роля, не мога към този момент да не загатна и Микеле от „ Мантията “, тъй като толкоз ми влезе под кожата. Първо приемаш една роля посредством гласа си, след това я развиваш, добавяш краските. Но най-важно е да създадеш с глас характера на героя и това е въпрос на природа, техника и разсъдък. Аз одобрявам тези облици, тъй като до момента в който положителните герои са по-праволинейни, при неприятните има смяна, нюанси, пластове.
Да, баритонът съвсем постоянно е злодеят в операта, не ти ли се е желало въпреки всичко в миналото да изпееш и изиграеш положителния воин?
Аз съм положителният воин в живота. Наистина в живота си постоянно съм бил кардинален, без съмнения за пътя, по който съм тръгнал. Постигам баланс в това да съм неприятния на сцената и положителния в живота. Смятам, че съм добър брачен партньор, татко, наследник и съумявам да подкрепям равновесие, тъй като нищо не е непременно.
Вагнер ли е най-голямото ти вокално предизвикателство?
Мога да отговоря 10 пъти с „ да “ на този въпрос. Най-сериозната роля, най-голямото предизвикателство. Комплексно казано, Алберих от „ Пръстенът на нибелунга “ е по-сериозен от Риголето, Яго, Скарпия. Има специфичност в по този начин наречените Вагнерови изречения и да, връх е във вокално отношение за мен сега. Щастлив съм, че не преставам сполучливо да извършвам ролята на сцената на Националната опера, постоянно е наслаждение за мен, имам към този момент десетки заглавия там. През декември ми следва присъединяване в „ Рейнско злато “, с което Софийската опера ще взе участие в Оперния фестивал в Стара Загора.
Каква музика отвън оперната обичаш и карат ли те да пееш по фамилни и другарски събирания?
Много обичам метъл, почитател съм на Металика, обичам и рок балади, засилвам си ги даже след подготовка, когато е противопоказно поради звуковото натоварване. Карат ме да пея, несъмнено, само че все по-често споделям, че който желае да ме чуе, може да заповяда на еди-коя си дата в Операта. Но като по-млад, тъй като майка ми и татко ми бяха толкоз щастливи, че съм студент в Националната музикална академия, пред посетители постоянно ме караха да пея.
Най-скъпият ти миг от тези 20 години сцена?
Няма по какъв начин да е друго – най-скъпа ми е първата ми поява на сцената. Но с всяко последващо осъществяване разбирах, че от мен ще стане нещо, колкото и нескромно да звучи. Защото с лекост постигахме симбиоза с диригенти, с режисьори, виждах, че ми се удава да съм ритмически правилен, да съм вокално правилен, да извършвам дилемите на облика, да съм натурален на сцената, да ми повярва публиката. Сега, към този момент като одобрен артист, са ме питали по какъв начин съумявам след подобен Скарпия да направя подобен Папагено да вземем за пример. И моят отговор е, че всичко ми идва от вътрешната страна, нося в себе си и двата облика, единствено че Папагено си го нося у дома, а Скарпия го оставям в Операта.
Как оперното пеене съумя да надделее над младежката ти пристрастеност към футбола?
Оперното пеене надви много по-късно, тъй като аз, с изключение на с футбол, се занимавах и с водна топка, бокс, много спортове. Бях към 15-годишен, когато майка ми ме заведе при една варненска педагожка от Музикалното учебно заведение, която сподели, че имам данни. Приеха ме в Музикалното учебно заведение и след това се оказа, че тя беше първата ми учителка – Мария Коровешова. След това бях признат в Академията в класа на Благовеста Карнобатлова. Там, в среда на сериозна конкуренция, разбрах, че чакам повече от себе си, и започнах самостоятелни уроци при варненския баритон Георги Койчев, с който единствено за едно лято постигнахме впечатляващи резултати.
След довеждане докрай на Академията една американска частна пътуваща компания ми предложи работа в хора, само че и с дребни солистични функции. Паралелно работех с Катя Христоманова, огромен варненски корепетитор, с която учех и солистични функции. Първата ми роля беше на Шонар от „ Бохеми “ – съвършена за начало на кариерата. Когато фантазията ти е да пееш функции и някой ти дава този късмет, ти летиш. Направих една добра численост с Шонар, след това ми дадоха Мазето от „ Дон Жуан “, последва Шарплес от „ Мадам Бътерфлай “, а ролята на Жермон от „ Травиата “, която получих, тъй като главният солист не съумя да пристигна, беше преломен миг за мен – вместо да се паникьосам, че са ми дали ролята, аз се окуражих, излязох и демонстрирах едно равнище, което беше оценено, а по-късно ми дадоха да пея всички централни баритонови функции, които участваха в репертоара на турнето.
Може би най-важният човек в музикалното ми развиване е корепетиторът Жанета Бенун, с която съм научил няколко десетки функции и тя в края на 2009-та ми сподели, че във Варненска опера имат потребност от спинтов баритон. На прослушването се срещнах с маестро Борислав Иванов и по този начин се озовах тук.
На какви места и на кои подиуми те е водила специалността?
Още при започване на кариерата ми в България внезапно се оказах на сцена с едни от най-големите имена в операта. В „ Селска чест “ в НДК си партнирах с огромния Бойко Цветанов, в Америка също бях пял със страхотни артисти от Мариинския, от Болшой спектакъл. Имам доста гастроли на забавни места – с изключение на в огромна част от Европа, съм бил и в Северна Корея, Япония, Китай, Казахстан. От 2011 година съм щатен солист на Варненска опера.
Кое те задържа толкоз години тук, във Варненска опера, като се изключи че това е родният ти град?
На първо място управлението има страхотна политика и когато изявен солист е поканен на гастрол, не му се пречи да го реализира. Както споделя Даниела Димова, артистите се обогатяват по този метод и подвигат равнището на варненската сцена. Имал съм оферти от разнообразни опери, само че аз желая да съм тук, обичам града, имам и семейство, което към този момент прави нещата малко по-стационарни.
Несъмнено в личностен проект професионалното пеене ти дава доста. Има ли нещо, което ти взема?
Не бих споделил, че ми взема, в случай че не броим общоприетото вземане предвид преди театър, режима, грижата за гласа. Но несъмнено доста ми дава. Да направиш страховит театър и взривиш публиката, този адреналин, шансът да работя на сцена с блестящи сформира, изключително в Опера в Летния спектакъл, където би трябвало да си на едно равнище със международните звезди. Смея да настоявам, че по този начин подвигам моята летва и пораствам с всяка година. Чувствам любовта на публиката все по-силна. Може да прозвучи банално, само че почитатели ми пишат, че купуват билети, когато видят моето име в афиша. Наскоро една дама украинка ме срещна на улицата и възкликна „ Моят обичан актьор! “
Чувстваш ли се звезда в такива моменти?
Никога. Разбира се, че това ме прави горделив и задоволен, само че не се усещам звезда, а и това разбиране се обезсмисли от прекомерна приложимост. Будител съм, имам задача и я извършвам, публиката в салона има огромни упования и задачата ми е постоянно да ги извинявам.
Няма по какъв начин да не попитам Риголето ли е обичаната ти роля?
Страшно доста хора в действителност ме отъждествяват с Риголето и допреди 3-4 години щях несъмнено да я посоча като обичана роля, само че в този момент не мога да пропусна Скарпия, Яго – също моя коронна роля, не мога към този момент да не загатна и Микеле от „ Мантията “, тъй като толкоз ми влезе под кожата. Първо приемаш една роля посредством гласа си, след това я развиваш, добавяш краските. Но най-важно е да създадеш с глас характера на героя и това е въпрос на природа, техника и разсъдък. Аз одобрявам тези облици, тъй като до момента в който положителните герои са по-праволинейни, при неприятните има смяна, нюанси, пластове.
Да, баритонът съвсем постоянно е злодеят в операта, не ти ли се е желало въпреки всичко в миналото да изпееш и изиграеш положителния воин?
Аз съм положителният воин в живота. Наистина в живота си постоянно съм бил кардинален, без съмнения за пътя, по който съм тръгнал. Постигам баланс в това да съм неприятния на сцената и положителния в живота. Смятам, че съм добър брачен партньор, татко, наследник и съумявам да подкрепям равновесие, тъй като нищо не е непременно.
Вагнер ли е най-голямото ти вокално предизвикателство?
Мога да отговоря 10 пъти с „ да “ на този въпрос. Най-сериозната роля, най-голямото предизвикателство. Комплексно казано, Алберих от „ Пръстенът на нибелунга “ е по-сериозен от Риголето, Яго, Скарпия. Има специфичност в по този начин наречените Вагнерови изречения и да, връх е във вокално отношение за мен сега. Щастлив съм, че не преставам сполучливо да извършвам ролята на сцената на Националната опера, постоянно е наслаждение за мен, имам към този момент десетки заглавия там. През декември ми следва присъединяване в „ Рейнско злато “, с което Софийската опера ще взе участие в Оперния фестивал в Стара Загора.
Каква музика отвън оперната обичаш и карат ли те да пееш по фамилни и другарски събирания?
Много обичам метъл, почитател съм на Металика, обичам и рок балади, засилвам си ги даже след подготовка, когато е противопоказно поради звуковото натоварване. Карат ме да пея, несъмнено, само че все по-често споделям, че който желае да ме чуе, може да заповяда на еди-коя си дата в Операта. Но като по-млад, тъй като майка ми и татко ми бяха толкоз щастливи, че съм студент в Националната музикална академия, пред посетители постоянно ме караха да пея.
Най-скъпият ти миг от тези 20 години сцена?
Няма по какъв начин да е друго – най-скъпа ми е първата ми поява на сцената. Но с всяко последващо осъществяване разбирах, че от мен ще стане нещо, колкото и нескромно да звучи. Защото с лекост постигахме симбиоза с диригенти, с режисьори, виждах, че ми се удава да съм ритмически правилен, да съм вокално правилен, да извършвам дилемите на облика, да съм натурален на сцената, да ми повярва публиката. Сега, към този момент като одобрен артист, са ме питали по какъв начин съумявам след подобен Скарпия да направя подобен Папагено да вземем за пример. И моят отговор е, че всичко ми идва от вътрешната страна, нося в себе си и двата облика, единствено че Папагено си го нося у дома, а Скарпия го оставям в Операта.
Източник: moreto.net
КОМЕНТАРИ