Синът на Стойчо Георгиев от Благоевград- любимият сладкар на Т. Живков, разказва за живота на баща си
1975 година 1 часът през нощта. Младите сладкари Венка и Стойчо Георгиеви, които работели в тогавашния хотелски комплекс “Ален мак ” в Благоевград, били събудени ненадейно от позвъняване, което същински ги шокирало. Трябвало незабавно да се облекат и да заминат за Банско, където да създадат бутерки и други вкуснотии за другаря Тодор Живков и антуража му.
От всички неща щерка му Людмила най-вече обичала баничките. Държавният началник се готвел да върви на лов, а
закуската му трябвало да бъде подготвена до в 6 часа сутринта,
с цел да му бъде поднесена топла.
За Венка и Стойчо това било кошмарна нощ, тъй като имали дете на 3 години. Те го оставили единствено в къщата, тъй като нямало по какъв начин да откажат на Живков. Сърцата им били свити от самото начало, до момента в който не се прибрали на сутринта.
Тази история е единствено част от приключенията на обичания сладкар на Живков Стойчо Георгиев, който след малко боледуване умря в края на предишния месец на 92 години.
“Баща ми беше трудолюбив човек – споделя пред “24 часа – 168 истории ” синът му Валентин Стойчев. - До последно, когато и да го питаха докога ще се труди, той отговаряше: “Докато главата ме слуша и краката ме държат, ще работя ”. За страдание, преди няколко месеца се разболя и умря.
Цял ден можеше да стои в цеха. Работеше с доста огромно предпочитание. Това му доставяше наслаждение. Имаше възприятие за комизъм и постоянно обичаше да имаме посетители. Винаги беше цялостно с хора у нас. Обичаше да се събира със своите другари, само че в последно време му беше мъчително, че всичките са умряли и нямаше с кого да се вижда и приказва.
Стойчо е един от създателите на “Балкантурист ” в Благоевград и става началник на сладкарския завод в хотел “Ален Мак ”. Майка ми ми е разказвала, че постоянно ги е посещавал Бойко Борисов като защита на Живков. Казвал им: “Майстори, ние сме тук, знаете какво да вършиме ”. Той първи опитвал баничките и в никакъв случай нищо не се задържало, всичко се изяждало.
Обикновено им казвали за какъв брой часа сутринта би трябвало да е подготвена закуската на Живков. Понякога започвали още в 12 часа през нощта, с цел да са подготвени рано сутринта. Точели му баница на ръка, тогава не е имало подготвени кори. Знам, че са правили много баница, евентуално за целия антураж. Големи количества, изключително когато Първия е бил в Банско на лов. Татко не е бил персонален сладкар на Тодор Живков, а по това време съм бил дете и не знам какъв брой тъкмо му е бил любим. ”
Всъщност Венка Георгиева в никакъв случай няма да не помни и първата си среща с Бойко Борисов по това време
Баничките, които правели със Стойчо, толкоз доста се харесвали на защитата на Тодор Живков, че Борисов решил да види кой тъкмо ги прави. Когато отишъл при фамилията сладкари, ги поздравил. Венка разказвала: “Такъв реверанс никой не ми е правил. Наведе се и ми целуна ръката ”.
Стойчо Георгиев бил почитан и самообразован сладкар още от млад. Роден е на деня на пролетта на 22 март 1931 година в село Делвино, Благоевградско. Това е родното село на татко му Тодор, а майка му Санда била от с. Бистрица. Израснал оскъдно. В една стая живеели 8 индивида. Когато Стойчо бил на 4 година, фамилията му се преместило в нова къща с вяра за по-добро бъдеще. Но
близката река преляла и отнесла нанизания тютюн,
който бил единственият им занаят.
От дете работел, тъй като учил единствено до трети клас. На 16 година почнал да чиракува в сладкарницата към Окръжния комитет на партията в Благоевград. В цеха имало и машина за лимонада, на която бил комплициран той. Бил в една стая със сладкаря. Осъзнал, че занаятът му е забавен и почнал да попива всичко, което виждал. Първият му преподавател в специалността бил Харизан Филков, само че тънкостите на занаята научил от сладкар от Дупница, който се появил след масовизацията.
ЧЕТЕТЕ ОЩЕ
Как Сашо Късметски заяви, че Живков е свален
Мръсните секрети на БГ история: Рушим монументи съгласно политическата обстановка
Асен Шопов режисира на 90 в Народния - 59 година откакто Живков изхвърчал гневен от негова режисура
“Баща ми не е учил за сладкар, нито майка ми – споделя Валентин Стойчев. - И двамата обаче са карали курсове, когато се е наложило, а баща е бил на специализация в София в хотел “Шератон ” и в Унгария. Много ги ревизираха преди време и им трябваше тапия за технолог, с цел да имат сладкарска компания. ”
Семейството на Стойчо Георгиев чества неговия 90-годишен празник.
Семейството на Стойчо Георгиев чества неговия 90-годишен празник.
Така от 1947 година до последния си мирис Стойчо Георгиев не спирал да прави разнообразни торти и сладкиши. Със своята пристрастеност заразил и брачната половинка си Венка, която срещнал през април 1957 година За първи път я видял на така наречен “Стъргало ” – улицата за разходка на младите от хотел “Волга ” до сладкарница „ Малина ”. Харесал я по походката и пъргавината. Шлиферът ѝ се носел ефирно, а съвсем незабавно заобичал и ината ѝ. Оженили се 4 месеца по-късно – през август, и от този момент не са се разделяли в продължение на 66 години.
Венка споделяла, че тайната на щастливия им брак била любовта посред им и неналичието на изневери. Те били дружно на всички места – както у дома, по този начин и на работа. И по тази причина били същински сплотени.
Тя се включила през 1962 година към работата на мъжа си, който взел участие в основаване на сладкарска кооперация. Първоначално правели сухи сладки – масленки, целувки, единствено с белтък, тогава нямало шоколад. Работели с фондан. След откриването на хотел “Ален мак ” през 1975 година и двамата се преместили в него. Там
за първи път видели шоколад за произвеждане на торти
и с него приготвяли най-изисканите десерти за приемите на Живков – от торти до еклери и тулумби. Тогава нямало и машини или миксери, всичко бъркали на ръка.
Запазената марка на Стойчо Георгиев била паста “Бачиново ”. Измислил я поради клиенти, които желали по-леки сладкиши, с по-малко захар. След няколко проби имал неповторимата паста – бухнал блат, великолепен крем, сметана и за свършек шоколад. Двамата с Венка кръстили пастата на обичания си парк към града – Бачиново, в който се разхождали като млади.
“До последно я правеше с кеф и предпочитание – показва синът му. - Всеки се пробва да я копира, само че никой не може да направи като неговата. Известна е като пастата на бай Стойчо и вуйна Венче.
Баща ми самичък си правеше захарното тесто, тъй като тогава нямаше готово, както в този момент. Измисляше разнообразни фигури и украшения. Ходеше по доста сладкарски изложения и постоянно оферираше нещо ново.
След измененията с майка ми взеха решение да създадат цеха и ме попитаха дали ще работя в него. Тогава бях боец и се съгласих. Баща ми ми съобщи всички тънкости от паста “Бачиново ” до торта “Гараш ”.
Той имаше свое виждане за “Гараш ” и я правеше по собствен си метод,
като беше трансформирал рецептата. Харесваше се доста.
Дори откакто отворихме цеха, постоянно за визитата на президенти и министър председатели в града и общината са ни поръчвани избрани артикули за приемите. Разбира се, някои неща от неговото време към този момент не ги вършим, тъй като са навлезли нови технологии и артикули. С масления крем не работим доста от дълго време да вземем за пример. ”
Заради триумфа на “Гараш ” Хигиенно-епидемиологичният инспекторат постоянно ги проверявал дали работят с скотски мазнини, или употребяват имитиращи артикули като маргарин. Изследвали още захарност, масленост и изсъхнало вещество, всичко трябвало да бъде по стандарт.
Едно от най-големите провокации на Стойчо и Венка била поръчка от Американския университет в Благоевград. Заръчали им да създадат 15-етажна торта. Стойчо и Венка се справили, само че най-трудното било преместването на тортата. През цялото време треперили дали няма да се обърне по пътя.
Постепенно Валентин надминал татко си по мурафет на сладкиши. Въпреки това Стойчо и Венка всяка заран били в цеха и постепенно правели някои от тортите.
Снаха им се пробвала да впише Георгиев в върховете на “Гинес ” като най-възрастния работещ
сладкар в света. За страдание, се оказало, че няма категория, в която да подава кандидатурата му.
Но това международно самопризнание не му било и нужно. За него било скъпо, че оставил след себе си паста “Бачиново ”, с която бил различим на всички места, и по-важното – всеки се опитвал да я копира, само че никой не можел да я направи същата.
