1912 година, края на октомври месец. България е във военна

1912 година, края на октомври месец.

България е във военна тресчица. Армията ни е на път да извърши фантазията на няколко генерации революционери – всичко българи да живеят в една свободна страна.

На път сме да задраскаме Берлинския контракт и да изправим грешката, направена при Съединението – да си приберем назад Македония и Одринска Тракия.

Било е време за невъзможни фантазии и невъзможни неща.

Точно такова гениално и невероятно нещо вършат героите на тази история. Имената им са вплетени неотменно и в ориста на живия и мъртвия Гоце Делчев.

Те са: великият стихотворец Пейо Яворов и войводата Михаил Чаков . Заедно с Йонко Вапцаров (баща на поета Никола Вапцаров) и още един именит челник от Вътрешна македонска революционна организация - Христо Чернопеев .

Четиримата са в бойна чета на ВМОРО, която оказва помощ на българската войска. Военните интервенции са в Северна Гърция (по-скоро Южна България…). Изтикват се турските войски и се завземат значими обитаеми места. Командир на македонската чета е остарелият приятел на Гоце – Чернопеята.

Яворов пък към този момент е определен за кмет на одеве освободения град Неврокоп.

Днес градът се нарича… Гоце Делчев!

Не остава в канцеларията си… Продължава битката.

Предстои борба за освобождението на град Кавала. Командването на армията ни се колебае за директна фронтална офанзива. Тогава се намесва ВМОРО. Пейо Яворов предлага безумно дръзновен проект.

Заедно с Михаил Чаков, Вапцаров и Чернопеев, облечени с униформи на български офицери, влизат в Кавала на коне. С ловкост, без нито един изстрел убеждават солидната турска военна част да се съобщи. Турските войски поставят оръжие. Яворов държи прочувствена тирада от балкона на конака. След ден идва българската армия…

Шест години преди този момент, Михаил Чаков ще изрови костите на Гоце и ще ги скрие в черквата на село Баница.

Осем години преди този момент Яворов ще е издал биографичната книга " Гоце Делчев “.

Девет години по-рано Гоце Делчев е погубен.

Убит е в стълкновение с турска постоянна част на 4 май 1903 година. Ръководител на турската част е неговият съвипускник от Военното учебно заведение в София Хюсеин Тефиков. Преди борбата Тефиков създава отдалече три изстрела, с цел да алармира четат, с цел да могат да правят отстъпка и се спасят. Но това предизвестие от някогашния съученик не е разбрано от Гоце…

Ако търсим някаква последователност или последователност на българските революционери Гоце Делчев е от второто потомство български апостоли и революционери. И сигурно – най-забележителния от това потомство. Първото потомство, родено пред 30-те и 40-те години на 19 век – поколението на Левски, Ботев, Бенковски, ненапълно реши своята историческа задача – независимост за българския народ, въпреки и реализирана по индиректен метод и непознато присъединяване. Не се сбъдна фантазията на Дякона Левски за " чиста и свята република “. Проработи проектът на Бенковски с неговото пророческо " Моята цел е реализирана към този момент! А Русия -нека заповяда! “, до момента в който гледал горящото Панагюрище.

Второто потомство – родено към Освобождението трябваше да завърши този развой – да консолидира българския народ в една страна. Това, за жалост, не става. В името на това България губи поредно няколко въстания, три войни. Националната идея пропада…

И остава един Гоце, към момента неразлъчен сред България и Македония. Пардон, Северна Македония…

Днес костите на великия Гоце се намират в свидната му Македония.

Пътували са за повече от столетие през три страни – през Сяр, Баница, Ксанти, Пловдив, София, Симитли и спрели в Скопие и в този непосилен път като че ли желае да ни подскаже, че не сме дочели до края балканския си буквар.