„ДИАЛОЗИ НА ЛЮБОВТА“: СТО ГОДИНИ ГОВОРЕНЕ
16 януари 2024, 16:42
„ ДИАЛОЗИ НА ЛЮБОВТА “: ИЗПОВЕД НА ЕДНА СЪВРЕМЕННА ЖЕНА (ГЛАВА 1)
23 януари 2024, 09:50
„ ДИАЛОЗИ НА ЛЮБОВТА “: ВЪВЛЕЧЕНИ (ГЛАВА 2)
Той се пристрастяваше към играта на разговори, а тя беше пристрастена към него. Явно от дълго време, може би още щом го съзря с вътрешното си зрение на третия месец откакто стартира работа. Нито един от двамата не се уморяваше да влага сила във вербалния баскетбол и с цялостна мощ важеше правилото на мечо Пух – колкото повече – толкоз повече! Сякаш слънцето не можеше да очертае своя небесен кръг, в случай че не се случи някакъв чудноват, иносказателен разговор, в който се сливаха действителност и въображение. За нея ставаше все по-трудно да сложи граница сред тях.
„ Моля те, постави малко захар тук “. – тя му подаде една празна захарница.
„ Къде захар? В нашите взаимоотношения ли? “
„ О, ти? Не! Ще предозираш! “ – незабавно му отвърна. Но беше противоположното
на това, което ѝ се искаше. Имаше потребност тъкмо от размазваща наслада... – „ Знаеш ли къде е тънката граница сред отровата и точната доза? Сигурно не…. остави това на мене, аз ще го направя “ – сподели Папи съвсем замислено.
А самата нямаше визия по какъв начин тъкмо да подслади връзките им. Да го
направи по този начин, че да бъде естествено, незабелязано, ненатрапващо се, само че влудяващо
буйно. И по тази причина изчакваше момента. В същото време, дните минаваха и се
превръщаха в 100 години говорене... Тя към момента не беше прозряла себе си, нито в сънищата си, нито нескрито. Не можеше да каже, че е станала онази, която искаше да бъде. Да успее да го завоюва, най-малко за малко, за толкоз колкото се топят три кристалчета захар в устата... Онази поляна с дивите ягоди и залеза, отрязаният дънер, на който седяха и мълчаха в цялостен синхрон (защото да си мълчиш с някой и да се размажеш от наслаждение си е вманиачен шанс!), избледняваше с всяка минута.
Започваше да си мисли, че разумът ѝ не разполагаше с нищо друго, с изключение на с паметта на вече случилото се и с една ясна фантазия за това, което искаше, само че неизвестно по какъв начин да не е единствено фантазия...
Очакваше просветлението, което очевидно идваше със забавяне, евентуално крепко заседнало някъде на пътя….
„ Ти си перде! “ – ѝ заяви, подавайки ѝ поръчката на бара. –
„ Провокираш, приказваш, обясняваш неща, за които другите се тормозят “.
Тя разбра, че приказва за нейната откровеност. Това не значеше ли, че мисли за нея по-често, в сравнение с самата допускаше... Че мислеше за същите неща като нея и тъкмо както тя ги мислеше... Ушите ѝ заглъхнаха, кръвта ѝ се завъртя на по-бързи обороти, мисълта ѝ галопираше.
– „ Боре, Бореееее “ – беше ѝ чудно, че съумя да се овладее. – „ Това са нещата от живота, той ли те тормози? Всъщност, ние се тормозим от самите себе си, а животът се забавлява с нас “.
Ако можеше единствено да надникне вътре в душата ѝ... Той, психологът, хирургът на човешките души, белким дисекцията му над нейната не му беше разкрила потайните ѝ кътчета? Той, който непрестанно я предизвикваше, а като му отговореше в същия звук, се превръщаше в “перде ”. Той, който тя постоянно разсмиваше до сълзи, търсеше все нови мотиви да продължава с пряк обстрел, с неща от ден на ден скъсяващи дистанцията, че човек можеше да си мисли за него като за огромен състезател. Опасен състезател! Стъпил върху везната на своята зодия, накланяйки я ту наляво, ту надясно, мереше търпението ѝ и умението ѝ за баланс.
В тези мигове ѝ се струваше, че сред тях го няма това - същинското, топлото, естествено другарство на двама души, които скрито се харесват и взаимно се стараят на другия да му е прелестно. Но след това бързо отхвърляше сходни мисли.
В един миг работата не спореше, тъй като кафемашината не правеше положително кафе. Технологично видяно, всичко идваше от бутона за потока и прекъсването на кафето. Шефът се ядосваше и се закани да звъни на компанията за поддръжка. Отиде на борсата да зарежда и я остави сама на бара и да сервира. Тя летеше от маса на маса, обслужваше бара, правеше кафета и продължаваше да лети.
Борката се прибра, разтовари стоката и пое бара. Дойде ред на кафето, натисна бутончето и кафето изчурулика в чашката, зяпна от удивление!
– „ Ама ти какво направи, че в този момент всичко е наред? “
„ Нищо. Просто го пипнах… “- пуфтейки изрече Папи, носеща по три халби бира в ръка, като баварска сервитьорка на бирфест;
„ …да вземеш да ме пипнеш и мен, а? ” – с леплив звук и взор забит някъде си, промърмори шефът.
Тя му върна мазна усмивка и продължи с купите със чорба топчета към третата маса на двора. На няколко пъти денем я питаше дали тъкмо това е разковничето за положителната работа. Накрая Папи не устоя:
„ Шеф, истината е, че му споделих, че го обичам, на бутончето, на копчето... “;
Не видя реакцията му, тъй като бързо се беше отдалечила, поради неочаквания
позор, който я обзе, само че пък се смееше от сърце. Малко по-късно, той се мъчеше да прави две дейности в едно – мелеше с кафемелачката и натискаше бутона на кафемашината. Разклонителят опъваше кабела на кафемелачката и оставаше малко да я дръпне и падне. Тя го следеше деликатно.
„ Обърках се кое по-наред да направя “. – съвсем като дете се оправда.
„ Внимавай с разклонителя на кафемелачката “, – побърза да означи,
– з “ащото в случай че падне, не знам какво да направя, с цел да я оправя “.
„ Е, може да се наложи да се обясниш на бушоните, разбираш ги ти тия работи... “
„ А, на ризата ти ще паднат копчетата от напрежение – бързо изрече Папи, без да се усети как ѝ дойде на мозъка “;
„ Не се коси, тик-так са... “
Получи се не тъкмо разговор, а бърза престрелка на задни полови мисли. Този ден тематиката се въртеше все към секса. Повтаряше си – като се свечери да огледа небето дали има пълнолуние, щеше да помоли Великите сили за помощ и здравомислещ разум, по този начин повече не можеше! Случиха се и няколко дребни случая, само че всичко приключваше наред. Привечер реши да разпусне напрегнатата атмосфера.
„ Ей, Шеф, нещата лека-полека отиват към пердах, какво мислиш? ”
„ Ей, девойко, в случай че ти мислиш това, което аз ти мисля, яка битка ще падне ”.
Когато късно вечерта си легна, имаше чувството, че този ден се
бяха вихрили в парещ устен секс... Чувстваше отмалялост само в глезените си. Факт, че те минимум бяха взели участие в тази словесна приятност. Сто години говорене изпълнени с часове говорене, а говоренето – преливащо от говорене.... Тя имаше това, единствено! Погледна вътре в себе си и видя на “масата на откровението ”, седнала съвестта ѝ. Погледът и беше сурово впит в душата ѝ, въпреки, че крайчетата на очите ѝ смееха и споделяха – “Момиче, недей игра неразумно, тази хапка не е за твоята уста! ”
Папи затисна очите си с ръце, беше каталясала от бягане, само че все пак знаеше, че ще стане с усмивка след единствено четири часа и заспа...
Какво ще се случи с Папи и Борката...
Глава 4 от романа на Елени Сидера „ ДИАЛОЗИ НА ЛЮБОВТА “ очаквайте на 6 февруари единствено в Tribune.bg.
FaceBookTwitterPinterest
