Потоп отне живота на 10 войници в река Върбица: 30 г. по-късно един от оцелелите разказва
12 декември 1990 година Край Момчилград се случва една от най-големите нещастия в историята на България. 10 бойци умират в ледените води на река Върбица, откакто триметрова приливна вълна опустошава като кибритени кутийки верижните машини МТЛБ. Шестима от мъртвите остават без гробове. Телата им не са открити. 11 от военнослужещите в танковия и мотострелковия батальони от поделението в Момчилград оцеляват по знамение. Мнозина от тях не желаят и не приказват за ужаса, който са претърпели.
Днес, 30 години по-късно, един от оживелите - Живко Желев от Казанлък, споделя пред Dir.bg за нещастието, за която и тогава, а и в този момент, не се приказва . За нея помнят единствено околните и приятелите на тези, които в никакъв случай няма да се върнат вкъщи.
Живко влиза в казармата през март 1990 година Първо е изпратен в Лом, където се образова за механик-водач, а по-късно е трансфериран в отделение 36050 в Момчилград. Той е единствено на 19 години.
Зимата на 1990 година Танковата рота на полигона в Балабаново, малко преди нещастието
Снимка: Архив на Dir.bg
" Във въпросния ден - 12 декември 1990 година, сутринта оповестиха, че ще има занимание на полигона в Балабаново. Предните два дни обаче валя пороен дъжд. Аз трябваше да карам МТЛБ-то, само че тъкмо тази заран се возех откъм гърба в отделението, където се возят мотострелковаците. Ротен пълководец ни беше Димчев. Тръгнахме. Отзад бяхме 6-7 души. Всички с цялостно бойно снаряжение, облечени с шинели, тъй като беше зима.
Верижните машини МТЛБ имат порти откъм гърба и от горната страна люкове. Както пътувахме от задните порти през гумените уплътнения стартира да шурти вода . Отворихме горните люкове, с цел да забележим какво става. Когато се качих от горната страна върху МТЛБ-то, видях шокиран, че сме в средата на голяма вода. Все едно сме в средата на язовир. А река Върбица през лятото беше един метър. Минавали бяхме реката доста пъти, само че в този ден беше друго.
1990 година МТЛБ-та по време на обучение
Снимка: Димитър Христов/Dir.bg
Първи в реката влязоха танковете, а ние с МТЛБ-тата бяхме откъм гърба. Всички машини бяха във водата. Но по този начин и не разбрахме от кое място бе пристигнала тази вода. По-късно имаше доста версии.
Спомен от Поделение 36050: Живко Желев (долу вляво), Иван Янков (вдясно от него) и Петко Петков (правият вляво). Ванката и Пецата остават вечно в ледената прегръдка на Върбица.
Снимка: Личен списък на Живко Желев
Четирима или петима от нас, които бяхме в МТЛБ-то, се качихме върху него, а водата се покачваше доста бързо. Когато излязохме от него, водата го беше покрила на две трети, единствено секунди по-късно стигна до краката ни. Виждах по какъв начин водата подмята верижните машини като кибритени кутийки, танковете са по-тежки, тях единствено ги люлееше (Нивото на водата от придошлата буря е толкоз високо, че е завъртяла два танка на 90 градуса, от курса за секване на реката, оръдията сочат посоката от която са форсирали реката, а от тях се виждат не повече от 40-50 сантиметра над повърхността. По-късно излиза наяве, че при моста на спирка Джебел равнището на водата е 7 метра, а скоростта с която се движи водата е 1,2 метра в секунда - бел.ред).
Ледените води на Върбица опустошават като кибритени кутийки тежките верижни машини.
Снимка: Петър Бакалов/БТА
От дърветата, които бяха около реката се виждаха единствено върховете, представете си каква вода.
И аз скочих в реката . Всъщност всички, които бяхме на покрива на нашата машина, скочихме. В реката имаше и огромни трупи, не знам от кое място ги е влачила. Беше доста бурна и макар че мога да плавам, ме вкара във въртоп. Много се борих, само че очевидно и Господ ми оказа помощ, съумях да изляза от него. Но течението ме повлече надолу. Продължих да се пробвам да плавам, когато внезапно се оказах в плитчина, където водата беше до колената ми. Успях да се изправя, шинелът беше пропит с вода, а автомата го бях препасал през гърба.
Но водата отново стартира да се повишава - до бедрата, до кръста ми стигна. Тогава се съблякох, хвърлих шинела, сумката и автомата във водата и реката ме отнесе . Успях да се хвана за клоните на едно дърво, което беше приведено във водата. Спомените ми са доста разпокъсани, тъй като беше ужасно. Помня, че там имаше хора от близкото село. Семейство - мъж и жена - мюсюлмани. Бяха пристигнали край реката да оказват помощ. Те ме извадиха.
Паметникът на починалите край река Върбица
Снимка: BulFoto
Последният ми спомен беше, че около мен мина Иван Янков от Крън. Водата го влачеше. Заедно бяхме новобранци с него. Първо в Лом, където се учихме за механик-водачи, а по-късно в Момчилград. Аз трябваше да карам, само че в действителност се возех. Той беше в моето МТЛБ (Иван Янков в действителност ръководи МТЛБ-то, в което се вози Живко - бел.ред). Така и не го видях повече. Загина .
В реката намират гибелта си 10 души - лейтенант Илиян Попски, лейтенант Русин Самуилов, сержант Ангел Илков, ефрейтор Велин Хаджиев, ефрейтор Желязко Христов, ефрейтор Иван Янков, редови войник Красимир Канев, редови войник Николай Сандев, редови войник Петко Петков, редови войник Стефан Стефанов.
Снимка: BulFoto
Като ме извадиха, хората ми дадоха лъжица горено масло да изпия. След това ме взеха наши военни и ме върнаха в поделението. Настаниха ме в лечебницата. Тогава разбрахме, че 10 от нас няма да се върнат. А телата на шестима от тях по този начин и не ги откриха. Иван е един от тях.
Тогава времената бяха други . Нямаше интернет, нямаше нищо. Родителите ни несъмнено бяха разбрали от малкия екран за случилото се. Пред портала имаше стотици родители. Моите също бяха там. Пуснаха ме да изляза да ме видят. Но не помня кой ден беше. Същият ли, по-късно ли...не помня.
След това имаше дело. Два пъти вървях като очевидец. Споменът ми е, че отговорните командири не ги осъдиха на доста . Имаше преместени, само че откъм санкции, нищо значително.
Трудно ми е да приказвам за това. Дори през днешния ден, 30 години по-късно. След случилото се не бях дълго на себе си. Беше огромен потрес. Никога не съм се прибирал там. Умишлено. Не желая да се връщам и да си припомням...за мъртвите ми другари и командващи . Може да е неверно, само че не мога ".
"Реката тук в едно събира татковина, дълг, виновност и болежка. Спри пътнико, склони глава пред безконечни синове на полка ". Това е посланието, изписано върху мемориала.
Снимка: BulFoto
В придошлата Върбица намират гибелта си - 7 бойци, двама офицери и един сержант.
Жертвите са:
лейтенант Илиян Попски
лейтенант Русин Самуилов
сержант Ангел Илков
ефрейтор Велин Хаджиев
ефрейтор Желязко Христов
ефрейтор Иван Янков
редови войник Красимир Канев
редови войник Николай Сандев
редови войник Петко Петков
редови войник Стефан Стефанов
Всички те са на възраст сред 18 и 26 години.
Cпоред следствието аргументите за нещастието са неуставно държание на командирите, липса на съответни със обстановката решения. Помощта също е закъсняла. Два хеликоптера идват към 12 часа, когато в реката има единствено мъртви бойци.
Край лобното място майор Асен Самуилов направи обособен монумент на брат си - лейтенант Русин Самуилов.
Снимка: Петър Бакалов/БТА
Военният съд в Пловдив гледа дело против отговорните командири от май 1991 до януари 1992 година Произнесени са 4 присъди. Командирите на роти Димчев и Андреев, които тръгнали за занятието с рейс , вместо да водят машините си, са наказани по на година и половина затвор, а командирът на поделението полковник Кабакчиев и командирът на батальон Лепирев получават по година и 9 месеца условно. Военният прокурор не стачкува присъдите, а писмата на почернените родители до президента Желю Желев за преразглеждане на наказванията остават без отговор.
12 декември 2001 година Траурна гала пред паметника на жертвите по случай 11-годишнината от нещастието.
Снимка: Петър Бакалов/БТА
Така и не излиза наяве от кое място идва 3-метровата приливна вълна - дали от изпускането на язовир край Златоград или поради скъсана стена на язовир край Мадан.
Днес за нещастието припомнят единствено двата паметника. Единият е на брега на река Върбица, а другият във към този момент закритото отделение 36050 в Момчилград.
Септември 2019 година От тогавашното "черно " отделение в Момчилград към този момент не е останало съвсем нищо. Самотен надзирател варди порутените здания от последните нощни нападения на крадците.
Снимка: Иван Брайков/Dir.bg
Снимка: Иван Брайков/Dir.bg
Днес, 30 години по-късно, един от оживелите - Живко Желев от Казанлък, споделя пред Dir.bg за нещастието, за която и тогава, а и в този момент, не се приказва . За нея помнят единствено околните и приятелите на тези, които в никакъв случай няма да се върнат вкъщи.
Живко влиза в казармата през март 1990 година Първо е изпратен в Лом, където се образова за механик-водач, а по-късно е трансфериран в отделение 36050 в Момчилград. Той е единствено на 19 години.
Зимата на 1990 година Танковата рота на полигона в Балабаново, малко преди нещастието
Снимка: Архив на Dir.bg
" Във въпросния ден - 12 декември 1990 година, сутринта оповестиха, че ще има занимание на полигона в Балабаново. Предните два дни обаче валя пороен дъжд. Аз трябваше да карам МТЛБ-то, само че тъкмо тази заран се возех откъм гърба в отделението, където се возят мотострелковаците. Ротен пълководец ни беше Димчев. Тръгнахме. Отзад бяхме 6-7 души. Всички с цялостно бойно снаряжение, облечени с шинели, тъй като беше зима.
Верижните машини МТЛБ имат порти откъм гърба и от горната страна люкове. Както пътувахме от задните порти през гумените уплътнения стартира да шурти вода . Отворихме горните люкове, с цел да забележим какво става. Когато се качих от горната страна върху МТЛБ-то, видях шокиран, че сме в средата на голяма вода. Все едно сме в средата на язовир. А река Върбица през лятото беше един метър. Минавали бяхме реката доста пъти, само че в този ден беше друго.
1990 година МТЛБ-та по време на обучение
Снимка: Димитър Христов/Dir.bg
Първи в реката влязоха танковете, а ние с МТЛБ-тата бяхме откъм гърба. Всички машини бяха във водата. Но по този начин и не разбрахме от кое място бе пристигнала тази вода. По-късно имаше доста версии.
Спомен от Поделение 36050: Живко Желев (долу вляво), Иван Янков (вдясно от него) и Петко Петков (правият вляво). Ванката и Пецата остават вечно в ледената прегръдка на Върбица.
Снимка: Личен списък на Живко Желев
Четирима или петима от нас, които бяхме в МТЛБ-то, се качихме върху него, а водата се покачваше доста бързо. Когато излязохме от него, водата го беше покрила на две трети, единствено секунди по-късно стигна до краката ни. Виждах по какъв начин водата подмята верижните машини като кибритени кутийки, танковете са по-тежки, тях единствено ги люлееше (Нивото на водата от придошлата буря е толкоз високо, че е завъртяла два танка на 90 градуса, от курса за секване на реката, оръдията сочат посоката от която са форсирали реката, а от тях се виждат не повече от 40-50 сантиметра над повърхността. По-късно излиза наяве, че при моста на спирка Джебел равнището на водата е 7 метра, а скоростта с която се движи водата е 1,2 метра в секунда - бел.ред).
Ледените води на Върбица опустошават като кибритени кутийки тежките верижни машини.
Снимка: Петър Бакалов/БТА
От дърветата, които бяха около реката се виждаха единствено върховете, представете си каква вода.
И аз скочих в реката . Всъщност всички, които бяхме на покрива на нашата машина, скочихме. В реката имаше и огромни трупи, не знам от кое място ги е влачила. Беше доста бурна и макар че мога да плавам, ме вкара във въртоп. Много се борих, само че очевидно и Господ ми оказа помощ, съумях да изляза от него. Но течението ме повлече надолу. Продължих да се пробвам да плавам, когато внезапно се оказах в плитчина, където водата беше до колената ми. Успях да се изправя, шинелът беше пропит с вода, а автомата го бях препасал през гърба.
Но водата отново стартира да се повишава - до бедрата, до кръста ми стигна. Тогава се съблякох, хвърлих шинела, сумката и автомата във водата и реката ме отнесе . Успях да се хвана за клоните на едно дърво, което беше приведено във водата. Спомените ми са доста разпокъсани, тъй като беше ужасно. Помня, че там имаше хора от близкото село. Семейство - мъж и жена - мюсюлмани. Бяха пристигнали край реката да оказват помощ. Те ме извадиха.
Паметникът на починалите край река Върбица
Снимка: BulFoto
Последният ми спомен беше, че около мен мина Иван Янков от Крън. Водата го влачеше. Заедно бяхме новобранци с него. Първо в Лом, където се учихме за механик-водачи, а по-късно в Момчилград. Аз трябваше да карам, само че в действителност се возех. Той беше в моето МТЛБ (Иван Янков в действителност ръководи МТЛБ-то, в което се вози Живко - бел.ред). Така и не го видях повече. Загина .
В реката намират гибелта си 10 души - лейтенант Илиян Попски, лейтенант Русин Самуилов, сержант Ангел Илков, ефрейтор Велин Хаджиев, ефрейтор Желязко Христов, ефрейтор Иван Янков, редови войник Красимир Канев, редови войник Николай Сандев, редови войник Петко Петков, редови войник Стефан Стефанов.
Снимка: BulFoto
Като ме извадиха, хората ми дадоха лъжица горено масло да изпия. След това ме взеха наши военни и ме върнаха в поделението. Настаниха ме в лечебницата. Тогава разбрахме, че 10 от нас няма да се върнат. А телата на шестима от тях по този начин и не ги откриха. Иван е един от тях.
Тогава времената бяха други . Нямаше интернет, нямаше нищо. Родителите ни несъмнено бяха разбрали от малкия екран за случилото се. Пред портала имаше стотици родители. Моите също бяха там. Пуснаха ме да изляза да ме видят. Но не помня кой ден беше. Същият ли, по-късно ли...не помня.
След това имаше дело. Два пъти вървях като очевидец. Споменът ми е, че отговорните командири не ги осъдиха на доста . Имаше преместени, само че откъм санкции, нищо значително.
Трудно ми е да приказвам за това. Дори през днешния ден, 30 години по-късно. След случилото се не бях дълго на себе си. Беше огромен потрес. Никога не съм се прибирал там. Умишлено. Не желая да се връщам и да си припомням...за мъртвите ми другари и командващи . Може да е неверно, само че не мога ".
"Реката тук в едно събира татковина, дълг, виновност и болежка. Спри пътнико, склони глава пред безконечни синове на полка ". Това е посланието, изписано върху мемориала.
Снимка: BulFoto
В придошлата Върбица намират гибелта си - 7 бойци, двама офицери и един сержант.
Жертвите са:
лейтенант Илиян Попски
лейтенант Русин Самуилов
сержант Ангел Илков
ефрейтор Велин Хаджиев
ефрейтор Желязко Христов
ефрейтор Иван Янков
редови войник Красимир Канев
редови войник Николай Сандев
редови войник Петко Петков
редови войник Стефан Стефанов
Всички те са на възраст сред 18 и 26 години.
Cпоред следствието аргументите за нещастието са неуставно държание на командирите, липса на съответни със обстановката решения. Помощта също е закъсняла. Два хеликоптера идват към 12 часа, когато в реката има единствено мъртви бойци.
Край лобното място майор Асен Самуилов направи обособен монумент на брат си - лейтенант Русин Самуилов.
Снимка: Петър Бакалов/БТА
Военният съд в Пловдив гледа дело против отговорните командири от май 1991 до януари 1992 година Произнесени са 4 присъди. Командирите на роти Димчев и Андреев, които тръгнали за занятието с рейс , вместо да водят машините си, са наказани по на година и половина затвор, а командирът на поделението полковник Кабакчиев и командирът на батальон Лепирев получават по година и 9 месеца условно. Военният прокурор не стачкува присъдите, а писмата на почернените родители до президента Желю Желев за преразглеждане на наказванията остават без отговор.
12 декември 2001 година Траурна гала пред паметника на жертвите по случай 11-годишнината от нещастието.
Снимка: Петър Бакалов/БТА
Така и не излиза наяве от кое място идва 3-метровата приливна вълна - дали от изпускането на язовир край Златоград или поради скъсана стена на язовир край Мадан.
Днес за нещастието припомнят единствено двата паметника. Единият е на брега на река Върбица, а другият във към този момент закритото отделение 36050 в Момчилград.
Септември 2019 година От тогавашното "черно " отделение в Момчилград към този момент не е останало съвсем нищо. Самотен надзирател варди порутените здания от последните нощни нападения на крадците.
Снимка: Иван Брайков/Dir.bg
Снимка: Иван Брайков/Dir.bg Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ