11 август (23-ти август по нов стил) 1877 година е

11 август (23-ти август по нов стил) 1877 година е един от най-драматичните и кървави дни в българската история. На тази дата се води решителната борба при връх Шипка, която предопределя изхода от войната и бъдещето на България.

По време на 3-дневните боеве, загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 съветски бойци и офицери и 535 български опълченци, а загубите на съперника – на повече от 8200 души.

Целта на турските сили от 27 000 постоянна армия и 34 оръдия е да преминат планината и да окажат помощ на обсадения в Плевен Осман паша. Срещу тази 27 хилядна войска се изправя новосформираният Шипченски отряд, формиран от 7 500 български опълченци с 27 оръдия. Боевете стартират в ранното утро на 9 август и не престават до 14 август. Два дни след началото стартира решителното стълкновение, напомня радио " Велико Търново ".

Турците откриват огън по втора и трета опълченски дружини, само че биват неприятно сюрпризирани. През нощта подпоручик Кисьов с 18 стрелци заема позиция, която се оказва доста сполучлива. Няколко залпа разгромяват турските стрелци. През това време артилерийският огън продължава близо два часа, с което дава опция османската пехота да се приближи оптимално до Шипченската отбранителна позиция. Пехотинците и черкезите атакуват с диви крясъци и плач към окопите, само че както и предходните дни са посрещнати на нож и с камъни.

Чудото се случва, когато от редиците на трета тайфа, майор Челяев запява песента „ Шуми Марица ” и изправен със сабя в ръка, без да обръща внимание на патроните, повежда българските войни към успеха. Този вик за финален напор дава нови сили на опълченците. Турците стартират крайна офанзива към пеещите български бойци, които ги посрещат с последните си снаряди и патрони. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 бранители. В багра се хвърлят всички, в това число и тежко ранените. Суеверен боязън обгръща турците, когато против тях полетяват трупове.

Българските бранителите не трепват даже и в този миг. Турците стопират офанзивата си, а българските стрелци с мощно „ Ура ” ги изтласкват.

Шипка е избавена, а армията на Сюлейман паша не съумява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подкрепи Осман паша, отбраняващ Плевен и дружно да изтласкат съветската Дунавска войска северно от р. Дунав.

По време на 3-дневните боеве, загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 съветски бойци и офицери и 535 български опълченци, а загубите на съперника – на повече от 8200 души. Турците минават към защита, което е преломен миг във войната за свободата на България и предначертава бъдещия краен триумф.

Иван Вазов
Опълченците на Шипка

(11 август 1877)

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

дано спомен люти от дни на срам

да висне кат облак в наший кръгозор;

дано ни отхвърля исторйята, века,

дано е трагично името ни; дано

Беласица остаряла и новий Батак

в предишното наше фърлят своя мрак;

дано да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

дано таз независимост да ни бъде подарък!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас усеща мощни, огромни плоди;

тъй като там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, всеизвестен връх,

затрупан с бели кости и със кървясъл мъх

на вечен героизъм монумент огромен;

тъй като в Балкана има един спомен,

има едно име, що постоянно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, огромно антично,

като Термопили[1] славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини

по какъв начин прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на багра ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури след стихии! Рояк след рой!

Сюлейман безумний сочи върха отново

и вика: „ Търчете! Тамо са раите! “

И ордите потеглят с крясъци ядосани,

и „ Аллах! “ гръмовно въздуха свада.

Върхът дава отговор с други зов: ура!

И с нов дъжд патрони, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа единствено да бъде напред

и гърди героичен на гибел да изложи,

и един зложелател повеч мъртъв да постави.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; —

Идат като тигри, бягат като овци

и отново се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни горещина, ни жадност, ни труд.

Щурмът е отчаен, отпорът е пикантен.

Три дни веч се бият, само че помощ не иде,

от на никое място взорът вяра не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, само че почтено, без боязън —

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всички нащрек са!

Последният напор към този момент е настал.

Тогава Столетов, наший военачалник,

ревна гороломно: „ Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата мощ царят повери

прохода, войната и себе даже! “

При тез думи мощни дружините горди

чакат героичен душманските орди

гневни и шумещи! О, героичен час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, само че волите траят,

щикът се пречупва — гърдите остаят

и сладката наслада до крайник да измрът

пред цяла галактика, на тоз прочут рът,

с една гибел юнашка и с една победа.

„ България цяла в този момент нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

в случай че би бегали: да мрем по-добре! “

Няма веч оръжье! Има хекатомба[2]!

Всяко дърво меч е, всякой камък — бомба,

всяко нещо — удар, всяка душа — жар.

Камъне и дървье изчезнаха там.

„ Грабайте телата! “ някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рой,

катурят, струпалят като живи отново!

И турците тръпнат, различен път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский зов.

Боят се обръща на гибел и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с стоманени си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч…

Но талази по-нови от орди зверски

гълтат, потопяват орляка юнашки…

Йоще момент — ще падне заветният рид.

Изведнъж Радецки дойде със гръм.

………………………

И през днешния ден йощ Балканът, щом стихия зафаща,

спомня тоз ден плевел, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Пловдив, 6 ноември 1883

Бележки

[1] Тесен проход в Гърция, при който триста спартанци, водени от Леонид, са отблъснали персийския цар Ксеркс. ↑

[2] Старогръцко. Жертвоприношение от 100 бика.