10: Експлорър 1, първият американски сателит (1958 г.) Непосредствено след новините

10: Експлорър 1, първият американски спътник (1958 г.)

Непосредствено след новините за триумфа на Спутник, Jet Propulsion Laboratory (JPL) (скоро по-късно става благосъстоятелност на NASA), стартира да проектира спътник, който да последва Спутник в космоса. Отнема им три месеца с цел да завършат Експлорър 1.  Сателитът навлиза в космоса на борда на ракета и задачата му била да учи галактическите лъчения в земната орбита. Експлорър 1 е дълъг 203 см с диаметър 15.9 см и тежи 14 кг. Сателитът обикалял планетата по 12 и половина пъти дневно на разстояние от Земята от 2,515 км до 353 км, измервайки галактическата радиация. Но нещо се случва даже преди да навлезе в орбита, което би могло да промени визията ни за земната атмосфера.

Щом Експлорър 1 навлиза в открития космос, инструментите му стартират да събират информация за галактическото излъчване. Първите изпратени данни сочат, че стойностите му са доста по-ниски, от колкото са очаквали. Един от учените, Д-р Джеймс Ван Алън, има догадка, че повода за тази особеност е разстройване в радиационния детектор на спътника. Ученият счита, че Експлорър 1 е минал през радиационна зона, която е облъчила детектора с Х-лъчи дотам, че не е могъл да събере повече до момента в който е бил в орбита.

Друг спътник е изпратен в орбита два месеца по-късно и удостоверява теорията на Ван Алън, а радиационните колани Ван Алън, обкръжаващи Земята влизат в научните книги. Експлорър 1 навлиза в земната атмосфера и изгаря през Март 1970 година, откакто е обиколил Земята 56 000 пъти.

9: Телескопа Хъбъл (1990 – до сега)

Преди 1990 година, визията ни за космоса идва от ситуирани на земята телескопи. Изображенията били забавни, само че не доста ясни, а оптиките не можели да виждат толкоз надалече. Земната атмосфера, облаците, водата и изпаренията пречат на светлината, която е значима за снимането на ясни изображения. Решението било просто: Да се постави телескоп от другата страна на земната атмосфера, където светлината ще доближава до далечни обекти и ще се връща без проблем.

Кръстен на астронома Едуин Хъбъл, телескопът дава първите ясни изображения на вселената оттатък нашата вселена. Телескопът Хъбъл разрешава на астрономите да потвърдят теорията си, че вселената се уголемява. Всичко стартира през 1975 година Отнема 15 години с цел да пуснат Хъбъл. Учените прекарват осем години в пресмятане и тестване на 400 000 –те елементи на телескопа и 42 000 км трудове. Трябвало да бъде в орбита в края на 80-те години, само че поради злополуката с Чаленджер през 1986 година Се отсрочва до 1990 година Телескопът Хъбъл ни разрешава да следим разширението на вселената по метод, който не сме си и представяли. Не единствено, че има 10 пъти по-голяма резолюция от наземните телескопи и е 50 пъти по-чувствителен, само че и друго изобретение по това време прави тази панорама по-достъпна от когато и да било.

С изобретяването на интернет, хората могат да стоят у дома и да преглеждат вселената с цялата си хубост и възвишеност. Хъбъл открива светове на милиарди светлинни години от Земята за всеки, който желае да ги види. Разбира се славата на Хъбъл не се задържа доста. Типично за научните изобретения, той остарява за по-малко от десетилетие. Телескопът Чандра употребява Х-лъчи вместо забележима светлина с цел да снима най-невероятните гледки от вселената и до в този момент.

8: Обсерваторията Чандра (1999 – до сега)

През 1999 г, NASA изобретяват най-чувствителният телескоп, употребяващ Х-лъчи в света. Той може да види неща, които в никакъв случай преди не били виждани, като момента когато за по-малко от секунда галактическите частици изчезват в черна дупка.

Този тип телескопи са по-различни от тези, употребяващи светлината. Вместо да разчита на забележимата светлина с цел да снима изображенията, обсерваторията Чандра употребява високо енергийни частици, Х-лъчи, с цел да записва изображения, основани на енергийното съмнение. Това разрешава доста по-голяма сензитивност и изясненост на изображенията в сравнение с при Хъбъл. Добавете и това, че Чандра обикаля Земята на 200 пъти по-голямо разстояние в сравнение с Хъбъл и е 25 пъти по-чувствителен от който и да е различен телескоп.

Обсерваторията до в този момент е направила ясни фотоси на следи от супернова, квазери, експлодиращи звезди и събития като изгубването на материя в черни дупки. Показал ни е супермасивни черни дупки, небула и тъмна материя. Записал е светлина, която съществува от 10 милиарда години. С напредването на технологиите и опциите се усилват. Чандра ще способства за това да научим повече за произхода на вселената ни и за нас самите.

7: Пионер 10, полет до Юпитер (1972 – 1997)

Преди 1972 година, нищо, направено от индивида, не бе стъпвало на друга планета. Дори никой не се е и опитвал. Пионер 10 трансформира това с задача, която дава път на наякои от най-смелите цели на галактическата стратегия.

Пионер 10 напуща галактическия център Кенеди през 1972 година И се насочва към Юпитер, най-далечната планета от Земята. От тогава се знае за астероиден пояс сред Земята и Юпитер, който астрономите са считали за непристъпен.  Пионер 10 съумява да го премине.

Когато доближава до планетата дава първото непосредствено наблюдаване на непозната планета и по-късно продължава напред. Пионер 10 пътува в космоса по-далеч от всеки различен обект, когато напуща нашата слънчева система и навлиза в неразучения космос през 1983 година Когато изпраща последния си сигнал през 2003 година Е бил на 12.2 милиарда километра от земята.

6: Аполо 13 (1970 г.)

Аполо 13 трябвало да се насочи към Луната. На 11 Април 1970г, галактическият транспортен съд излетява. 55 часа и 55 минути по-късно, детонация поразява съвсем всички животоподдържащи системи на борда.
Поредицата от събития, довели до детонацията стартира с изключването на единия от моторите 2 минути по-рано при излитането. Всичко приключва с детонацията, довела до една от най-невероятните избавителни интервенции в историята. Толкова доста неща са се объркали при Аполо 13, инженерно знамение, което екипажът – астронавтите Джеймс Ловел, Джон Суигерт и Фред Хейс – претърпяват и от което се завръщат живи.

Минути откакто екипажът е приключил телевизионно предаване от космоса и споделят на Америка, че всичко е наред, детонация разрязва кораба. Това е един от двата кислородни резервоара. Едното злощастие води до друго. Когато първият контейнер се взривява, вторият контейнер се поврежда. Непосредствено по-късно две от трите горивни кафези стопират да работят. Аполо 13 изпуска О2 в космоса и всички животоподдържащи и навигационни системи – О2, ток, вода, топлота и светлина – стопират.

Изобретателността, която следва е присъща единствено на човешкото схващане и дух. За да запазят колкото сила, вода, храна и О2 им е останало, астронавтите на борда на Аполо 13 оцеляват съвсем без вода, храна и сън на извънредно ниска температура. Членовете на екипажа губят общо 14.5 кг. за по-малко от шест дни, съвсем обезводнени.

През това време хората от центъра на NASA от 11 до 17 Април намират метод да приберат хората си. Успяват да създадат калкулации отнемащи месеци единствено за няколко дни. Измислят по какъв начин да накарат лунният модул да поддържа системите и да върнат кораба на Земята, макар, че в никакъв случай не е предвиждан за това. Контейнерите, които отстраняват въглеродния диоксид от командния модул не пасват на системите на лунарния. От NASA направляват астронавтите по какъв начин да ги напаснат с подръчни материали: картон, торбички и тиксо.

Все още без надзор, без навигационна система, най –големият проблем за всички е по какъв начин да насочат кораба за приземяване на Земята. Аполо 13 към този момент е бил надъхан за кацане на Луната преди детонацията.
От NASA създават проект. Навигацията на борда е основана на откриването на основна звезда. Тази система не работи. За три часа NASA измислят по какъв начин да употребяват Слънцето – калкулации, които другояче биха лишили три месеца; откриват метод и да употребяват лунното притегляне с цел да насочат кораба в вярната посока, тъй като би трябвало да запазят цялата останала сила за пътят към Земята.
Изчисленията, основани на Слънцето се оказват с отклоняване от по-малко от 1 градус. Аполо 13 заобикаля Луната и се насочва към Земята. По стените на лунарния модул е имало толкоз доста лед от студа, че когато кораба е тръгнал и се е загрял, вътре като че ли е валяло дъжд. Аполо 13 каца сполучливо на 17 Април в Тихия океан.

5: Космическата совалка (1972 – до сега)

През 1972 година Приключва програмата Аполо и NASA прави някои технологически изследвания. Ракетите Аполо са галактически кораби за еднократно приложимост.  Разходите за една задача са необикновено огромни. Кораб, който да се употребява по няколко пъти освен ще спести доста пари, само че и ще е необикновено софтуерно откритие.

След като президентът Никсън афишира, че възнамерява построяването на подобен транспортен съд, NASA създава главния дизайн: два солидни ракетни ускорителя прикрепени към орбиталния модул и външен контейнер за горивото.

Има обилни компликации при този план. Оборудването, което е предпазвало предходните галактически кораби от изгарящата атмосфера на Земята към този момент няма да прави работа и NASA се нуждаят от напълно нов щит. Измислят способ, при който покриват кораба с керамични плочи, които да поемат топлината без да се разпаднат. Другата забележителна смяна е обвързвана с кацането. Старите кораби падат през атмосферата и се разрушават в океана. След рухването във водата оборудването се поврежда. Новият транспортен съд каца по-гладко, на същинска писта.
Минават девет години от началото на плана до първия полет. През 1981г. Космическата совалка Колумбия излетява и задачата е сполучлива. NASA съумяват да построят галактически транспортен съд, който да се употребява неведнъж.

4: Международна галактическа станция

Космическа задача за няколко седмици може да реализира невероятни резултати. Можем да достигнем Луната, да се обслужват спътници и телескопи и да се тества всевъзможен тип съоръжение. Но има едно нещо: откриването на други планети и проучването на други слънчеви системи изисква доста време – месеци, даже години. Човешкото тяло не е предопределено за живот в космоса. За да изследваме по-далеч и от преди изисква доста проби за резултата на космоса върху човешкото тяло. Тук идва ролята на непрекъсната галактическа станция.

Международната галактическа станция (МКС) не е първата галактическа станция, само че е най-внушителната. Русия изстрелва Салют 1 през 1971г. Който обикаля Земята за по-малко от година след серия от повреди в оборудването. Съединени американски щати изпращат Скайлаб през 1973г., който също се проваля за по-малко от две години. Русия изстрелва втората си станция през 1986г. Това е Мир, която работи до 2001 година Мир е 33 метра дълга,  27 метра необятна, тежи повече от 100 тона и съвсем непрестанно в нея е имало астронавти. Но даже не се приближава до параметрите на МКС. МКС е съвременна лаборатория в орбита.  Когато бъде приключена през 2010г., ще е 108.5 метра дълга, 72.8 метра необятна и ще тежи 450 тона.

Първите два модула от станцията навлизат в орбита през 1998г., където са прикрепени към главната конструкция. През 2000г. Пристига първият екипаж. От тогава Съединени американски щати, Русия и още 13 страни изпращат спомагателни модули, съоръжение и екипажи. Няколко астронавти са прекарали стотици дни на борда.

През последните осем години, жителите на станцията са изучвали загубата на костна маса при дълготрайно излагане на микрогравитация, радиационните равнища в космоса и по какъв начин да се предпазят от тях, разнообразни техники за коригиране на оборудването в космоса и безчет други опити, ремонти, галактически разходки и открития в роботиката. Наблюдавали са и резултата на космоса върху няколко „ галактически екскурзианта ”, които са платили десетки милиони долари с цел да изпитат живота в орбита.

3: Изследователят на Марс, робот на алената планета (1996г. – 1997г.)

Тази задача е трябвало да потвърди приложимостта на безпилотното проучване на алената планета Включващ земен модул и обхождащ модул, задачата е била да премине през атмосферата на Марс, да кацне на повърхността и да пусне робот, който да обхожда планетата.

Изследователят напуща земята през Декември 1996г., изминава 494 милиона километра до Марс и каца през Юли 1997г. Преди това нито един транспортен съд не е кацал на планета без преди този момент да я обиколи. Приземяването става благодарение на парашут и въздушни възглавници; модулът се приземява върху скали незасегнат и роботът излиза. Мисията е сполучлива. Изследователят освен, че изпраща 2.3 милиарда бита информация на NASA (повече от 17 000 фотоси измежду останалата информация), само че и надживява плануваното си време. Модулът е трябвало да работи, записва информация и фотоси към три месеца, само че продължава да изпраща цяла година. Подвижният робот е планиран да работи няколко дни, само че обхожда Марс цялостен месец.

2: Фрийдъм 7, първият американски космонавт (1961г.)

Първият американски космонавт, който обикаля Земята е Алън Шепърд и излетява на 5 Май 1961г. Но той не е първият човек в космоса – руският космонав Юри Гагарин получава тази чест.
Това е под напрежение ден за NASA. Последните мерки са разграничени на две елементи, с цел да не бъде Шепърд през целия ден на площадката, лишават повече от 24 часа. NASA  ревизират няколко пъти оборудването и не щеш ли остават 15 минути до излитането. Шепърд е на борда, водачите са в подготвеност и всички системи са наред. Тогава идват облаците.

Времето не е било проблем за излитането, само че е проблем за фотографа, който отразява най-голямото събитие на NASA дотогава. NASA отсрочват излитането до момента в който не се разчистят облаците. По-време на изчакването един от орбиталните енергийни инвертори демонстрира признаци на проблеми и инженерите го оправят за 86 минути. При 15 минутното отброяване вземат решение още веднъж да ревизират навигационното съоръжение.

Повече спирания няма и кораба излетява в 9:34 сутринта, към 25 часа след началото на отброяването. Шепърд навлиза в земната орбита на 187.5 км от Земята. Прекарва 15 минути и 28 секунди там, изминава 484км. Около земята със скорост от 8 262 км/ч. Когато се приземява в Атлантическия океан приключва задачата съвършено.

1: Аполо 11, кацане на Луната (1969г.)

Само 20 дни след задачата на Алън Шепърд, президента Кенеди афишира задачата, която ще стане най-голямото достижение на NASA. Америка отива към Луната. NASA незабавно пуска програмата Аполо.
Отнема им осем години с цел да стигнат до там. Аполо 1 през 1967г е същинска злополука – всичките трима астронавти на борда умират в огъня. През идващите две години NASA вършат още девет задачи, тестват разнообразни аспекти от интервенцията. Работата напредва бързо.

Аполо 11 е първата задача, която в действителност приземява човек на Луната. Когато астронавтът Нийл Армстронг стъпва на Луната на 20 Юли 1969г., и изговаря думите „ Една дребна крачка за индивида, огромен скок  за човечеството ” целият свят гледа. Кацането е толкоз огромно събитие, че има хора, които не имат вяра, че се е случило – че всичко е било режисура.

Вярно, че е като събитие от Холивуд – написано и хореографирано. Но това е тъй като кацането на луната е момента на NASA, първото от всички и съвсем невъобразимо достижения в галактическата епоха.
Има още пет задачи Аполо до Луната. Кацането на Луната е толкоз огромно достижение, че президента Джордж Буш афишира през 2004 година, че Америка ще се върне там, 35 години след първото кацане.