1. Какво още трябва да се случи след като властта

1. Какво още би трябвало да се случи откакто властта в Северна Македония попречва посетители от България да отдадат респект пред гроба на Гоце Делчев в деня на 151-годишнината от рождението му с обяснението, че токът на граничния пункт бил пресечен, та българските властници да се убедят, че отровата на антибългаризма е проникнала надълбоко измежду популацията в югозападната ни съседка!?

Може би би трябвало да се появят случаи на посягане върху живота на жители на Северна Македония единствено по тази причина, че имат българско съзнание?

Или да се съгласим със северномакедонския президент Пендаровски, който предлага да се яви един жител на Република България, на който в оня незабравим ден му е отказано да влезе в Република Северна Македония?

Българският министър на вътрешните работи може би по тази причина е подарил три електроагрегата на Граничния пункт Деве Баир, да помогне отстраняването на техническия проблем създавал спънки пред граничните чиновници, които правят работата си добросъвестно и пропущат българските посетители през границата приветливо и без закъснение!

За повече от тридесет години откакто България първа признава новопоявилата се страна Република Македония българският политически хайлайф като че ли към момента не може да осъзнае, че тамошната власт ненавижда всичко българско. Че е факторът, който генерира антибългарската идеология и политика. И настройва хората против България. А антибългаризмът е хранителна среда за тази власт.

Същото важи за част от учените в Северна Македония, които, стимулирани и заплащани от властта, десетилетия наред творят история, език, просвета, обучение на антибългарска основа.

За тази обстановка е отговорна и властта в Република България през последните тридесетина години. Нейният патернализъм и бездейност.

Пред българските управници обаче следва да стои разбирането, че тяхната съществена задача в връзките ѝ с управляващите в Северна Македония не е въпросът за улеснение или затрудняване на приемането на тази страна в Евросъюза. А отбрана на българските национални ползи.

Грижа на управляващите в Република Северна Македония е приемането на тяхната страна в Евросъюза. Техен проблем е дали с дейностите си против България и българите демонстрират, че желаят или не желаят народът да заживее в европейското семейство.

Не мисля, че някаква „ дълбока страна “, или пък Сърбия, Русия, Съединени американски щати и която и да било друга законна страна може да внушава на властта в РСМ да се гаври с България и българите. Та тъкмо с такива хватки, съгласно случая и задачата, да импулсира или спъва приемането на страната в Евросъюза.

Струва ми се, че властта в РСМ прави това по своя самодейност.

Още от 1944 насам.

От мига, в който, без народите въобще да подозират, че биват обект на цинична делка сред „ огромните “, Чърчил предлага на Сталин да си поделят въздействието върху Югославия 50/50 („ колкото на тебе, толкоз и на мене “). Двете велики сили регистрират – всяка за себе си и в своя изгода, че Югославия е изиграла значима роля за успеха на антихитлеристката коалиция във Втората международна война и би трябвало да бъде наградена.

Може би по тази причина Западът съумява да убеди властта на Тито да получи средства по Плана „ Маршъл “ макар руското противоречие и възбрана. В добавка, Югославия не влиза в доминирания от Съюз на съветските социалистически републики Съвет за икономическа взаимопомощ. Така тя става конвергенционен стопански хибрид – социалистически трен на буржоазен релси.

Съветският съюз, от своя страна, подарява на Югославия българите във Вардарска Македония като „ македонци “ и принуждава България да признае съществуването на „ македонски народ “ в Югозападна България. Вероятно е очаквал признателната Югославия да му даде пристанища на Адриатика за военни бази. Но Югославия не поставя подписа си и не става част от Организацията на Варшавския контракт. Съюз на съветските социалистически републики се прости с очакванията си, в случай че е имал такива.

Западната съседка става двукратно столица на олимпийски игри с протекциите на Запада.

Съветският съюз съумява да я наложи като водач на Движението на необвързаните.

Общият резултат е, че самочувствието на тоталитарната Титовска власт във федералната соцдържава нараства, подкрепяна и от двете противоположни направления.

Подобни усеща владеят и властта в Социалистическа република Македония в състава на югославската федерация.

2.

За пред света „ македонската “ част от описаното се показва като разследване от решенията на Коминтерна от 1934 за основаването на „ македонска нация “ в рамките на историко-географската област Македония.

Все едно в осъществяване на тези „ решения “ на от дълго време миналия в небитието Коминтерн, Съюз на съветските социалистически републики притиска комунистическата власт в България да признае „ македонския народ “, в това число в елементи от България, в интерес на комунистическата власт в Югославия. Та двете елементи на този народ – в Югославия и България, да се обединят. Но за какво не и гръцката част? Разбира се, обединяването на двете елементи на „ македонскиот народ “ би трябвало да стане в границите на Югославската федерация. А за какво не в състава на България? Такъв въпрос не е стоял пред тримата - Сталин, Тито и Димитров, когато е подписван договорът сред Димитров и Тито. Даже тленните остатъци на Гоце Делчев са пренесени от София в Скопие със съдействието на българската власт.

Удобна одежда се оказват тези коминтерновски решения. За Съюз на съветските социалистически републики те са значимо средство за надзор и въздействие над предоставената му от Съюзниците зона в Югоизточна Европа. За властта в Титова Югославия са опция да заличи всичко българско във Вардарска Македония, изживяло своето наново възобновление през Втората международна война.

Вярно е, че македонизмът като средство за отродяване на популацията на Македония от българския му корен е признат като сръбска идеология още през Деветнадесети век. Но едвам с въвеждането на комунистическата власт в Югославия след Втората международна война македонизмът се утвърждава като публична държавна сърбо-югославска политика.

В тези следвоенни години България, като някогашен съдружник на Хитлеристка Германия, надали е имала различен късмет с изключение на да клекне и одобри „ коминтерновските решения “. Българското население в Югозапдна България е подложено на принуждение от българската комунистическа власт, с цел да се преименува в „ македонско “ и децата да учат „ македонски jазик “.

Но неизминали десетина години, властта на Живков отхвърля македонистичната политика на Димитров. Населението на Югозападна България, което нито за момент не е губило своето българско съзнание, възстановява документите си за българска етническа принадлежност и самочувствието си на същински българи. Потомци на мъчениците сочат през днешния ден белезите от раните в душите на техните предшественици. И често-често пеят баладата „ Прошка “ на Георги Гоцев с болежка и сълзи в очите.

Заслуга на Съюз на съветските социалистически републики е, че България е избавена от разпарчетосване със непокътната териториална целокупност след Втората международна война макар наложената по искане на Съюзниците дефиниция, че е победена страна. За този триумф руското управление употребява подкрепяните от Съюзниците дейности на части от Народно-освободителната въстаническа войска (НОВА) срещу прогерманската власт в България и бойния принос на Българската войска във войната против Хитлеристка Германия.

Заедно с това Съюз на съветските социалистически републики регистрира безапелационното предпочитание на Съюзниците България да понесе наказване. Защото им е оповестила война и е воювала против тях действително. Авиацията на Българската войска е сваляла английски и американски самолети. Български военни елементи са владели суверенни територии на съдружниците на Съединени американски щати и Англия Югославия и Гърция в интерес на България. Български жандармеристи са умъртвили като терорист „ шумкарин “ тежко ранения Томпсън, майор от Кралските въоръжени сили, вместо да се отнесат към него като към военнопленник и да му окажат нужната здравна помощ.

Разбира се, наказването на България включва и задължението ѝ да разгласи част от българския народ за небългарски. С всички негативни последици за България като суверенна страна.

Допустимо е да се допуска, че като разследване на посочените събития е пуснат в деяние най-шовинистичният вид на сърбо-югославския противобългарски македонизъм.

В тези години не е идело великите сили да изясняват на народите, че са ги делкали, все едно играели на дама или не се сърди дребосъче. Народите и до през днешния ден не биха разбрали защо е ставало тирада на срещата сред Чърчил и Сталин в Москва през октомври 1944, в случай че Батюшката не е решил да се запази листчето с Чърчиловите драсканици като значим документ, да послужат „ за историята “.

Ами в случай че в Югославия не се е наложила комунистическата власт на Тито след войната, а бива върната кралската власт, биха ли се появили „ македонска нация “ и „ македонци “ във Вардарска Бановина?

Да се откри отговор на този въпрос оказват помощ събитията през първите няколко години от следвоенната история на Гърция.

Там, тъй като препоръчаната от Чърчил делка е 90/10 в интерес на Англия и Съединени американски щати, руското управление не позволява на Червената войска да престъпи довоенната граница на България с Гърция и тя не навлиза в гръцка територия откакто се настанява в цяла довоенна България, а огромна част от Българската войска се изтегля от Западна Тракия и Вардарска Македония по волята на Съюзниците и Съюз на съветските социалистически републики. Партизаните от ЕЛАС (Гръцката народно-освободителна армия), изнесли в продължение на над три години най-жестоките борби с немските нашественици под политическото управление на ЕАМ (Гръцкия освободителен фронт), на вятъра чакат руската помощ в яростни сражения с изтеглящите се от Гърция немски войски през есента на 1944. Вместо това, България, която към този момент е във война с Германия, подписва съглашение с ЕЛАС за общи военни дейности на ЕЛАС с част от окупационната българска войска против немските въоръжени сили до цялостното им евакуиране от Гърция.

Съветският съюз, спазвайки сделката с Англия, не реагира, когато тя вкарва сили в Гърция ведно с останки от върналата се от емиграция роялистка войска и в съдействие с някогашни немски помощници връща на трона гръцкия крал. Та дори руското управление оказва напън върху Гръцката комунистическа партия да не прави дейности срещу Англия.

Някои историци считат, че с тези ограничения Съюз на съветските социалистически републики е направил допустима Ялтенската конференция през февруари 1945, постигнала исторически договорености сред Тримата огромни за устройството на Европа след войната. В основата си обаче, това е по-скоро резултат от договореностите в Техеран и още повече единодушието на Сталин да одобри препоръчаната от Чърчил делка през октомври 1944. За която хората са нямали и разбиране в тези трагични години и събития.

Гръцките борци от антихитлеристката опозиция претърпяват проваляне в интервенцията и Гражданската война и изживяват непомерни страдания и унижения. Голяма част са избити, други съумяват да емигрират в страните от руския блок. Чак през Осемдесетте години те биват оправдани. Много от тях и техни потомци вземат решение да не се върнат в родината след десетилетията в заточение.

Та ето, в следвоенна Гърция решенията на Коминтерна за „ македонска нация “ и „ македонски народ “ не се осъществят.

Дори земите северно от Тесалия и в Западна Тракия се назовават публично Гръцки Север в продължение на десетилетия. Даже в Солун съществува административна власт: Министерство на Гръцкия Север. Едва от 1988 то се назовава публично Министерство на Македония и Тракия.

А през днешния ден в Атина и Солун четвъртмилионни шествия скандират „ Македония е гръцка! “.

И, несъмнено, македонизъм и „ македонци “ в Гърция няма.

Така че, надали една прозападна капиталистическа кралска власт в Югославия, в случай че е била възобновена след войната, би изпълнила просъветските болшевишки „ коминтерновски решения “ за основаването на „ македонска нация “ във Вардарска Бановина .

3.

Какъв интерес е имала комунистическата власт във Вардарска Македония след Втората международна война и през соцпериода да бъде добре с комунистическата власт в България? Никакъв.

Антибългаризмът е идеологическият, политическият и пропагандният фактор, който укрепва ситуацията ѝ на неограничена комунистическа власт. На противобългарска основа.

И в този момент е горе-долу по този начин. Въпреки, че на думи Република Северна Македония се е разделила с комунистическия режим.

България била окупатор на Вардарска Македония?!

Това е кросното, върху което се тъче чергата на антибългаризма в Северна Македония.

Де да беше правилно, само че не е по този начин. И ето за какво.

ПЪРВО , до немската окупация през Втората международна война в Кралство Югославия не е съществувала провинция под името „ Македония “. Там не са живели „ македонци “. Следователно, земята на Вардарска Македония не би могла да бъде окупирана от който и да било нито като страна или провинция с име „ Македония “, нито като народ именуващ се „ македонци “.

ВТОРО , окупатор на цяла Югославия, в това число и на провинция Вардарска Бановина (съвпадаща в огромната си част с територията на историко-географската област Македония в рамките на Югославското кралство), е Третият Германски райх. България, по съглашение с Германия, е админ с лимитирана военновременна българска пълномощия в по-голямата част от довоенната югославска Вардарска Македония. По решение на Хитлер българска пълномощия не е открита върху цяла Вардарска Македония без значение, че на всички места живеят преобладаващо и потвърдено автохтонни българи. Малка част е предоставена на Италия за администриране. Към днешна Република Италия обаче, макар че е наследница на Кралство Италия, което както Царство България е изпълнявало същите функционалности в неговата част от югославската Вардарска Македония в продължение на две години, до есента на 1943, когато Германия поема контрола над тази територия, управляващите в днешна Република Северна Македония нямат искания, каквито предявяват към Република България. Тъй че, в случай че северномакедонските управляващи ги боли, че тяхната днешна страна е била „ окупирана “ в предишното от някого, дано търсят отговорност от днешна Федерална република Германия. Не от България.

ТРЕТО , България и нейната войска дават своя заслужен военен принос за освобождение на Вардарска Македония от немските нацистки окупатори през Втората международна война. По бойните полета на Вардарска Македония оставят кости хиляди бойци и офицери. Част от техните гробове са заличени и поругавани, други тънат в давност обратно на интернационалното филантропично право.

ЧЕТВЪРТО , в случай че се приказва за окупация, част от Република Македония, предтеча на днешната Република Северна Македония, е била окупирана. На 1 март 2001 въоръжени групи нахлуват в Република Македония откъм Косово и откриват собствен надзор върху завладените територии. Наричат се Армия за национално избавление. Въоръжените сили на Република Македония се пробват да отхвърлен нахлуването, в това число с танкове и артилерия. Танковете и гаубиците – по 100 на брой, са подарък от България. След приключването на бойните дейности, албанският език е приет като втори формален език в Република Македония.

Та кой прави огромна част от страната Северна Македония албанска? България ли?

4.

Но да се върна на казуса за виновността на България за днешната обстановка.

Какво, да вземем за пример, е пречело на президента на Република България Румен Радев през април 2022 да уличи в неистина неговия северномакедонски сътрудник, когато Стево Пендаровски декларира, че „ Бројката од 10 илјади наводно убиени е лага, практично гола конструкција за политички цели. “ Пендаровски не разяснява за какво са убити „ 10 илјади “. Може би пропуща този основен миг, тъй като съгласно него не съществува подобен факт и по тази причина не предстои на разискване.

Ще напомня обаче, че Радев въобще не е употребявал цифрата 10 хиляди. Буквалните му думи са: „ след определяне на югославската тирания в Македония, избиваха и инквизираха десетки хиляди в концлагери, единствено поради това, че взеха решение да продължат да се назовават българи, а не македонци “.

Но Пендаровски не счита за нужно да разяснява точните думи на Радев. Въпреки, че те са от ясни, по-ясни.

С изказванията, които той насочва във връзка с това, което българският президент не е изричал, само че съгласно Пендаровски го е споделил, в действителност упреква президента на България, че е употребявал неистина, гола структура за политически цели.

Повтарям: Радев е декларирал, че „ след определяне на югославската тирания в Македония, избиваха и инквизираха десетки хиляди в концлагери, единствено поради това, че взеха решение да продължат да се назовават българи, а не македонци “.

На което Пендаровски отвръща още: “ На територи j ата на Макеони j а никогаш немало концлогори, ниту тогаш ниту денес . “

От това обаче, което българският президент е споделил, се схваща недвусмислено, че не става дума за концлагери в Македония, а за това, че след установяването на югославската тирания в Македония, са избивани и инквизирани десетки хиляди в концлагери единствено поради това, че са решили да продължат да се назовават българи, а не македонци. Къде е имало концлагери, Радев не показва. Но не предстои на подозрение фактът, че концлагери са съществували в Югославия и че там са измъчвани и избивани хора по политически аргументи. Включително и такива, които са решили да продължат да се назовават българи, а не македонци. Освен това, жители на Социалистическа република Македония, които са продължавали да се назовават българи, а не македонци, може да са живели по това време освен в тамошна Македония, а и другаде във федерална Югославия. И на всички места в рамките на федерацията биха могли да бъдат задържани, въдворявани в концлагери, инквизирани и убивани по тази причина, че са решили да продължат да се назовават българи, а не македонци.

За думите на Пендаровски българският народ има интелигентна сентенция: „ Де го чукаш, де се пука! “.

Обаче, дано се опитаме да си представим по какъв начин казаното от него в отговор на тезата на българския президент е отекнало в Северна Македония.

Задавам си подобен въпрос, тъй като не мога да не доклада, че думите на Пендаровски не са изречени от някой експолитик или пък академик, колумнист, държавник, потърсен за коментар .

Те не са и кръчмарска изцепка на кварталния многознайко.

А са ясно и абсолютно изразена държавническа позиция на настоящ президент на суверенна страна, отричащ по безапелационен метод също такава абсолютно изразена държавническа позиция от законен държавен глава на друга суверенна страна, който даже бива упрекнат непосредствено в потребление на неистина, гола структура за политически цели.

Разбира се, реченото от северномакедонския президент е отправено на първо място към популацията на Северна Македония, т.е. то е най-вече за вътрешна приложимост. Но въпреки всичко, най-малко на мене не ми е известно някой в тази страна да е подложил на коментар, да не приказвам за сериозен разбор словесните изказвания на Пендаровски.

В Северна Македония тези думи, може да се каже, звучат като самобитно обръщение към тамошните жители.

На едни може да споделят да не престават както години наред.

На други да нашепват, че е в тяхна изгода да знаят какво желае властта.

Мисля, че в случай че тогава, преди девет месеца, Радев е бил решил да жигосах на всеослушание, да го чуят сътрудниците му от Европейския съюз, че северномакедонският президент си разрешава неистини по отношение на историческата истина и политиката на Република България, и още повече, че в лицето на българския президент, който фриволно упреква в потребление на неистина и гола структура за политически цели, нанася засегнатост и на целия български народ, може би не биха се състояли трагични събития няколко месеца по-късно .

Например, евентуално не би имало пукотевица против българския културен клуб.

А преди месец да бъде пребит юноша с тежки телесни повреди единствено тъй като е българин и декларира това. Още повече, че съвсем незабавно след случая, се тиражират версии от наблюдаващи и политици в Република Северна Македония, че побоят не е акт на политическо принуждение, а младежка кавга с юмруци. Или че зад това може би стоят ползи на външни сили.

Родната политическа „ класа “ би трябвало да е уверена, че още от признаването на Република Македония през януари 1992, та и до през днешния ден е неправилна българската политика към тази всъщност нововъзникнала демократична страна .

Нашите политици отминават с „ достойнство “ искрено недобронамерената антибългарска политика на върхушката в Северна Македония по отношение на България. Особено през днешния ден тя е самобитно изострено продължение на противобългарската политика от времето на Югославия.

България с право се гордее, че първа е признала самостоятелната Република Македония на 15 януари 1992.

Още тогава обаче Република България не прави значима политическа крачка, която би имала значение за развиването на братските взаимоотношения сред нея и днешна Република Северна Македония .

Към оня исторически миг в България са били минали две години и два месеца от Десети ноември 1989. На власт е Съюзът на демократичните сили, опция на БКП/БСП. Вече е непризнат тоталитарният режим, в това число е наказана политиката на Българска комунистическа партия за „ македонизиране “ на част от българския народ. В ход е откриване на щатните и нещатните чиновници на политическата полиция в Държавна сигурност. Подготвя се „ шокова терапия “ за стопански преход към пазарно стопанство, в действителност капитализъм.

Тоест, към това време България освен се е разграничила към този момент от соцнаследството, само че и решително е поела към народна власт.

Но ето, че на 15 януари 1992. България не слага един същностен проблем.

Ако го е била заложила като част от декларацията за признание на новообявилата се Република Македония или по различен метод в сходство с интернационалното право, е забавно какво би било днешното положение.

Става въпрос за това, че още тогава България би могла да изрази документално вяра, че с оповестяването на независимостта на Р Македония от незаконния югославски Титовски режим, народът на младата страна ще подложи на правдива оценка тоталитарния интервал, сходно на всичко това, което българският народ към този момент е направил по отношение на своето родно място.

България не е декларирала недвусмислено, че чака Република Македония да се обърне с лице към историческата истина за кървавите събития в югославската част на Вардарска Македония след 1944, за десетките хиляди убийства и изтезания измежду хората в тази страна. Които са имали единствено една „ виновност “ - не са поискали да сменят българската си еднаквост и са заявявали, че не престават да се считат за българи. Че не желаят да са „ прекръщавани “ в македонци. Както преди този момент не са се помирявали да бъдат „ южни сърби “ и „ вардарски бановинци “ макар мъченията и убийствата.

Та дори един българин от Родопите с родословие от Разложко в отчаянието си е стигнал до такава степен, че по решение на управлението на Вътрешната македонска революционна организация, на която е бил деен член, се е наел да извърши смъртната присъда над югославския крал през 1934 поради насилието над българите във Вардарска Македония. И самичък е умрял след атентата. Властите в Югославия ускоряват антибългарската си политика.

Тази активност е значима съставка от политиката по националния въпрос както на буржоазния шовинизъм в Кралска Югославия, по този начин и на социалистическия интернационализъм в Титова Югославия.

Когато България признава първа новата страна, не отбелязва публично, че се надява демократичната власт на Република Македония да постави линия на политиката на македонизма, на кражбата на българска история, език, книжовност и просвета.

България не декларира недвусмислено, че чака националните борци от Възраждането и в по-късно време да бъдат наричани в югозападната ни съседка по този начин, както те са се определяли сами приживе – българи. Които са се борили за свободата на Македония с копнежа, че всички елементи на България – Мизия, Тракия и Македония, да заживеят свободни. Такава е била тогава историческата обстановка и такива са били въжделенията на борците във върнатите под османска власт елементи от Санстефанска България. Разбира се, историята се развива иначе, съгласно с волята на Англия и други велики сили. Създава се друга политическа действителност. Тя е признавана и регистрирана от България – била царство, национална република или република. Но историческата истина не може да бъде променяна. Тя би трябвало да се учи и популяризира такава, каквато е в реалност. А не Сборникът с български национални песни с създатели братя Миладинови да се разгласява в Северна Македония като Сборник с македонски национални песни с тяхното авторство.

Почти през всичките над тридесет години след акта на признаването на Република Македония от България, в нашата страна безпричинно е царяло публично безмълвие на управляващите по тези изконни въпроси. В тези условия измислиците за „ Бугарите што са татари “, за „ бугарскиjот окупатор “ и неговите зверства над „ народот на Македониjа ” заемат челно място в северномакедонската историография, обучение и медийно облъчване на популацията.

Едва от няколко години истината към този момент се отстоява от българските управляващи такава, каквато е.

Но продължителното безмълвие не може да бъде оправдавано по никой метод.

Та даже когато Гърция упражнява многогодишни старания за непризнаване на името на младата страна, принуждава я да промени националното си знаме, да се отхвърли от античния метод към историята си, и най-после – съумява да я накара да се назова по този начин, както е преференциално на Гърция, България мълчи от началото до самия завършек на трагичните препирни .

А би било рационално България да заеме ясна позиция както по въпроса за отменяне на теорията за античния темперамент на македонския етнос, по този начин и на схващането за неговата същина на създател на македонската книжовност и просвета през средновековието като кражба на българската история, език, книжовност и просвета.

Поне на мене не ми е известно властта в България да е обяснила по някакъв метод за какво е приела мълчанието като линия на държание през оня нескончаем интервал.

Каквито и да са били съображенията, резултатът е, че е изгубено доста време поради може би някакви очаквания елитът в Северна Македония да осъди по своя самодейност, воля и решение насилието над изконното българско население и да отхвърли македонизма като отровителна идеология, политика, обществена и медийна процедура.

Само че подобен развой не е имало там даже и в зародиш. А през днешния ден не може и дума да става за сходно нещо.

Наложително е българската страна да упорства пред европейските и международните фактори, че ще прави всичко щото да не се допусне нито крачка на Република Северна Македония към Евросъюза до момента в който истината за историята, езика, писмеността, културата в тази страна не блесне с цялата ѝ светлина. Че Република Северна Македония е длъжна да осъди тоталитарния Титовски режим в Социалистическа република Македония, както са създали всички източноевропейски страни към този момент членове на Евросъюза. Властта в Северна Македония да бъде уверена, че би трябвало да отвори архивите на УДБА.

Не е задоволително български евродепутати да декларират, че Еврокомисията не реагира на обстоятелството на побоя над северномакедонския жител по тази причина, че се усеща и декларира че е българин. Нужно е, коства ми се, тази истина, в комбиниране с доста други сходни фрапантни обстоятелства, да се декларира до тогава, до момента в който служителите и политиците в Брюксел не схванат, че България няма да се умори да разкрива историческата истина за автохтонното българско население в Северна Македония и насилието за изтриване на неговото българско съзнание. Както и да коментира, че България признава актуалната политическа действителност и правото на Република Северна Македония да назовава страната, популацията, езика и културата си по този начин, както счита за нужно.

За България е належащо да коментира пред европейските водачи още, че е в полза на техните страни да не почувстват македонизма след вероятно приемане на РСМ в огромното семейство без да се изяснат спорните моменти в връзките на тази страна с Република България.

Като приказвам за над тридесет години безмълвие нямам поради многогодишните самоотвержени разкрития, студии, рецензии на македонизма от високоинтелигентните и виновни към нацията и науката български интелектуалци.

Също по този начин, покъртителните мемоари на потомци на хилядите мъченици и борци за българщината във Вардарска и Егейска Македония.

Както и очакванията на тези над два милиона македонски българи, които живеят в България и по света и огромна част от които към момента усещат виновност пред паметта на дедите си, че не са изпълнили моралното им наследство да продължат битката до победа на истината над лъжата, на мира и разбирателството над насилието.

5.

Според политическата върхушка в Северна Македония македонизмът е този, който сплотява македонците и дава лице на тяхната страна, история, просвета, език и книжовност. Че в случай че бъде непризнат и премахнат македонизмът, се обрисува опасност да изчезне и Република Северна Македония като страна.

Нищо сходно!

Ако съществува някаква опасност, тя би се отнасяла повече за политическата „ класа “ и част от сегашната научна колегия в Северна Македония. И за тяхната лъжлива идеология, политика и „ просвета “ по отношение на България и против всичко, критикуващо македонизма.

Никаква заплаха не би имало за устоите на страната, в която катарзисът на истината би спомогнал да се укрепва единството на народа без значение от етническите и религиозните разлики сред хората .

Както е междувпрочем в доста други страни. В това число и в България.

Ето за какво ми се коства, че не би трябвало да стопира отстояването на истината, че Георги Делчев (Гоце) следва да се уважава единствено като българин. Всеки опит да се прави на „ македонец “ да се подлага на унищожителна рецензия.

Мисля още, че Паисий Хилендарски, братя Миладинови, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев, Павел Шатев, Яне Сандански, Дамян Груев, Борис Сарафов, Христо Силянов, Христо Чернопеев, Кръстю Асенов, Апостол Войвода, Тодор Александров, Пейо Яворов и още стотици поборници и интелектуалци, хора на пищова и духа, следва да се празнуват и почитат само като българи. Всеки от които, както го е разбирал, е отдал своята младост, мощ, здраве и живот за българщината в македонските земи.

Времето след побоя над българина в Охрид и изстъпленията на северномакедонските управляващи над български жители в деня на поклонението пред тленните остатъци на Гоце Делчев може би ще изиграе ролята на преломен миг в идеологията, политиката и практиката на македонизма в РСМ. Ще спомогне за осъзнаване и смяна на отношението на управляващите в Република Северна Македония към Република България и българския народ.

И най-много към българите в Северна Македония, които следва да имат обезпечено право и независимост да се назовават българи като държавнотворен народ в своята татковина .

-------------------------

* Доста време подготвях тази публикация. Не по-малко се двоумях дали да я обявявам. Накрая взех решение, че като един от милионите неравнодушни към Отечеството си българи би трябвало да бъда почтен към себе си и безкористен към своя народ. И още повече като човек, комуто не е безразлична ориста на България. И по тази причина се пробва да поглежда оттатък събитията. За да търси вероятните аргументи, които ги пораждат. Както и да подлага на научна преценка активността на факторите, които, според от случая и задачата, почитат обстоятелствата, заобикалят ги, нерядко ги моделират, а постоянно даже сервират измислени „ обстоятелства “. Както и да се пробва да вижда хоризонтите прозиращи зад събитията и скривани от „ измайсторените “ обстоятелства. В името на по-доброто бъдеще на Родината ни.

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com

и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте непосредствено в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?