Цветята на малката Ида
— Бедните ми цветя, напълно увехнаха! — сподели дребната Ида. — Снощи бяха така хубави, а в този момент главичките им са клюмнали. Защо става така? — попита тя студента, който седеше на канапето.
Тя обичаше доста тоя студент — той й разказваше чудни истории, изрязваше й от хартия занимателни картинки: сърца с дребни момиченца, които танцуваха, цветя и превъзходни покои с порти и прозорци, които можеха да се отварят. Да, доста добър беше тоя студент.
— Защо през днешния ден цветята наподобяват така посърнали? — попита още веднъж тя, като уточни увехналия букет.
— Знаеш ли за какво? — сподели студентът. — Тая нощ цветята са били на бал и по тази причина в този момент главите им са клюмнали.
— Нима цветята могат да танцуват? — извика дребната Ида.
— О, да! — отвърна студентът. — Веднага щом се мръкне и ние заспим, те стартират радостна игра. Те имат съвсем всяка нощ бал.
— Ами децата могат ли да вървят на техните балове?
— Да — рече студентът, — мъничките маргаритки и момините сълзи участвуват също в игрите им.
— Къде танцуват най-хубавите цветя? — попита дребната Ида.
— Ти нали си ходила отвън града край огромния дворец, в който лете живее кралят и дето има една чудесна градина с доста цветя? Помниш ли лебедите, които плуваха към теб, когато им хвърляше хлебни трошици? Ето, там стават същинските балове.
— Вчера аз вървях с мама в тая градина — сподели Ида, — само че там листата бяха паднали от дърветата и в близост нямаше никакви цветя. Къде са те? През лятото имаше толкоз доста цветя.
— Те са вътре в палата! — отвърна студентът. — Трябва да ти кажа, че щом кралят и придворните се завърнат в града, цветята на часа побягват от градината право в палата и там за тях настава радостно време. Да можеш единствено да ги видиш отнякъде! Двете най-хубави рози седят на трона, а алените петльови гребени се подреждат от двете им страни и се кланят. Сетне се явяват всички хубави цветя и балът стартира. Сините теменуги показват мънички морски кадети, те танцуват със зюмбюлите и минзухарите, които назовават госпожици. Лалетата и огромните жълти нарциси се държат като остарели дами: те гледат танцуващите и се грижат за реда.
— Но — попита дребната Ида — никой ли не санкционира цветята за туй, че те танцуват в палата?
— Никой нищо не знае за това — сподели студентът. — Наистина от време на време през нощта се явява остарелият надзирател, с цел да види дали всичко е в ред. Той носи в ръката си огромна връзка ключове и щом цветята чуят тяхното дрънчене, утихват, скриват се зад дългите пердета и оттова поглеждат единствено с едно око.
— Защо ми мирише тук на цветя? — споделя остарелият надзирател, без да може да ги види.
— Ах, какъв брой е хубаво! — извика дребната Ида и запляска с ръце. — Но белким аз в никакъв случай не ще мога да видя цветята?
— О, да! — рече студентът. — Не забравяй единствено, когато отидеш в палата, да погледнеш през прозореца — тогава ще ги видиш. Ето, през днешния ден аз сторих това и видях един дълъг жълт нарцис, който лежеше на дивана и се изтягаше.
— Ами цветята от ботаническата градина могат ли да вървят там? Не е ли доста надалеч за тях?
— Да — отвърна студентът, — в случай че те пожелаят, могат да хвръкнат. Ти нали си виждала ония хубави пеперуди — червени, жълти и бели, — които наподобяват така доста на цветя? Някога те в действителност са били цветя, само че по-късно са се откъснали от стъблата си, размахали са листенцата си като криле и са хвръкнали. И тъй като са били послушни и положителни, получили са разрешение да летят и през деня и да не се връщат към този момент в къщи, на стъблата си. Така тия цветя се трансформирали най-накрая в същински пеперуди. Ти самата си виждала това, нали? Разбира се, прекомерно допустимо е цветята от ботаническата градина да не са ходили нито един път в кралския дворец, а може би те и напълно не знаят, че нощем там е така радостно. Виж какво ще ти кажа! Ех, по какъв начин ще се зачуди професорът по ботаника, който живее насреща — ти нали го познаваш? Когато отидеш в неговата градина, кажи единствено на някое от цветята, че оттатък в палата стават огромни балове. Тогава цветето ще разправи това на другите цветя и те всички ще отлетят там. И след това, когато професорът влезе в градината, там не ще има нито едно цвете и той няма да разбере какво е станало с тях.
— Но по какъв начин ще каже това цветето на другите цветя? Нали цветята не могат да приказват?
— Вярно е, те не могат да приказват — отвърна студентът, — само че по тази причина пък се схващат със знаци. Нима ти не си виждала по какъв начин цветята кимат с глави и движат листенцата си, когато ги лъхне вятър? За тях тия знаци са по този начин разбираеми, както са за нас думите!
— Ами професорът схваща ли техния език? — попита Ида.
— О, да! Една заран професорът влезе в градината и видя по какъв начин една избуяла коприва прави с листата си знаци на превъзходен карамфил. „ Ти си така прекрасен — говореше копривата — и аз те обичам от все сърце! “ Ала професорът, който не може да търпи такива думи, удари незабавно копривата по листата й — това са нейните пръсти — и се опари така мощно, че от този момент не смее към този момент да пипа никаква коприва.
— Ах, какъв брой е радостно това! — извика Ида и се засмя.
— Как могат да се приказват такива неща на едно дете! — сподели намръщеният консултант, който беше пристигнал на посетители и седеше на канапето. Той не можеше да търпи студента и постоянно се сърдеше, когато го виждаше да изрязва от хартия всякакви картинки: ту някой човек, висящ на бесилка и хванал в ръката си сърце, което е откраднал от различен човек, ту някоя остаряла магьосница, яхнала метла и качила своя мъж на носа си. Старият консултант не можеше да понася това и споделяше все едно и също, както и в този момент: „ Как могат да се приказват такива неща на едно дете! Всичко туй е глупава небивалица! “
Но разказът на студента беше прекомерно занимателен за дребната Ида и тя мисли доста за него: цветята са отпуснали главичките си, тъй като са играли цяла нощ и са изтощени — вероятно по тази причина са се и разболели. И тя ги сложи при другите си играчки, които бяха поставени върху една доста хубава масичка. Чекмеджето на тая масичка беше по този начин цялостно с доста чудни неща. На кукленото креватче лежеше нейната кукла Софи и спеше, само че дребната Ида й сподели:
— Стани, Софи, ти ще лежиш тая нощ в чекмеджето! Бедните цветя са заболели, остави ги да си починат на твоето креватче. Тогава те несъмнено ще оздравеят!
И тя извади незабавно куклата, която намръщи лице и не сподели нито дума, тъй като се ядоса, че й вземат креватчето.
След това Ида постави цветята в дребното креватче, зави ги с одеялцето и им сподели да мируват, а пък тя щяла да им свари чай, с цел да оздравеят и да могат на следващия ден да станат. И тя издърпа грижливо завеските на дребното легло, с цел да не свети слънцето право в очите на болните цветя.
През цялата вечер дребната Ида не преставаше да мисли за това, което й описа студентът. И когато тя сама трябваше да легне в леглото си, надникна на първо време зад пердетата на прозорците, където стояха цветята на майка й — чудно хубави зюмбюли и лалета, — и им пошепна безшумно:
— Аз зная, вие ще идете тая нощ на бал!
Но цветята си стояха умерено, като че нищо не бяха чули. Само дребната Ида знаеше какво приказва.
Когато си легна, тя дълго мисли в леглото какъв брой хубаво ще бъде, в случай че види чудните цветя, когато танцуват в кралския дворец. „ Наистина ли са били там и моите цветя? “ — сподели си тя и заспа. Но през нощта се разсъни: тя бе сънувала цветята и студента, който съветникът ругаеше. В стаята, дето лежеше Ида, беше напълно безшумно. На масата гореше нощната лампа, татко й и майка й спяха.
„ Дали цветята лежат още в Софиното креватче? — сподели си тя. — Как бих желала да узная това! “ Ида се надигна от леглото си и погледна към полуотворената врата на стаята, дето лежаха цветята и другите й играчки. Тя стартира да се вслушва и тогава й се стори, че в отвъдната стая някой свири на пианото, само че безшумно, толкоз безшумно и така хубаво, както никой до момента не бе свирил.
„ Сега там танцуват несъмнено всички цветя! — намерения си тя. — Ах, по какъв начин ми се желае да ги видя! “ Но тя не посмя да стане, с цел да не разсъни татко си и майка си.
„ Да можеха единствено да дойдат тук! “ — мислеше Ида.
Но цветята не идваха, а музиката продължаваше да свири. Най-сетне тя не можа да се сдържи: оттатък беше така радостно! Тя се смъкна безшумно от креватчето, приближи се на пръсти до вратата и надникна в стаята. Господи, какви чудеса видя там Ида!
В отвъдната стая не гореше нощна лампа, а пък беше напълно ярко. Месецът блестеше през прозореца тъкмо в средата на пода и в стаята беше ярко като ден. Всички зюмбюли и лалета стояха на пода в две дълги редици, по прозорците не бе останало нито едно цвете, там се виждаха единствено празни саксии. Цветята танцуваха чудно хубаво по земята и се държаха едно друго за дългите си зелени стъбла. На пианото седеше един огромен жълт нарцис, който Ида беше видяла през лятото. Тя помнеше и до момента още по какъв начин студентът сподели тогава: „ Ах, какъв брой доста наподобява на девойка Лина! “. Тогава всички му се смяха, само че в този момент и на самата Ида се стори, че дългото жълто цвете наподобява в действителност на госпожицата. Нарцисът правеше същите придвижвания при свиренето: ту навеждаше усмихнатото си жълто лице на една страна, ту на друга и освен това поклащаше главата си в такта на чудната музика. Никой не забелязваше дребната Ида.
По-късно тя видя по какъв начин един огромен наследник минзухар скочи от масата, дето стояха играчките, приближи се до креватчето на куклата и разпростра завеските: там лежаха болните цветя, само че те се подвигнаха незабавно и кимнаха на другите в символ, че са съгласни да танцуват с тях. Старият господин върху пепелницата със счупената долна джука стана и стартира да се кланя на хубавите цветя. Те към този момент не изглеждаха по никакъв начин заболели. Те скачаха и се веселяха не по-лошо от другите. В тоя момент нещо падна от масата и Ида погледна нататък: върбовото стръкче беше скочило на земята. Изглежда, че и то се бе помислило за цвете. Всъщност то беше доста благо и на върха му бе седнала една мъничка восъчна кукла, която имаше на главата си също такава необятна шапка, както и съветникът. Клончето подскачаше измежду цветята и тропаше мощно с дървените си крачета. То танцуваше мазурка, само че другите цветя не вземаха присъединяване в тоя танц, тъй като бяха прекомерно леки и не можеха да тропат така мощно.
Но ето, восъчната кукличка на върха на върбовото стръкче се изпъна внезапно, стана огромна, завъртя се и извика мощно:
— Как могат да се приказват такива неща на едно дете! Всичко туй е единствено глупава небивалица!
В тоя момент куклата приличаше съвсем на съветника с черната широкопола шапка. Тя беше по този начин жълта и ядосана като него. Но цветята я удариха по тънките крачета и тя се сви още веднъж и стана предходната мъничка восъчна кукла. Това беше така занимателно, че дребната Ида не можа да сдържи смеха си. Върбовото стръкче продължаваше да скача и съветникът трябваше да скача непредпазливо с него — все едно дали той се протягаше в целия си растеж, или си оставаше мъничка восъчна кукла с черна широкопола шапка. Най-сетне цветята, изключително ония, които лежаха в креватчето на куклата, започнаха да се молят за него и върбовото стръкче го остави на мира. В същата минута нещо почука мощно в чекмеджето, дето лежеше Идината кукла Софи дружно с другите играчки. Човечето от пепелницата изтича на самия завършек на масата, легна по стомах и издърпа чекмеджето. Софи се изправи и се огледа учудено в близост.
— Тук има бал — сподели тя. — Защо не ми обадихте това по-рано?
— Искаш ли да танцуваш с мен? — попита човечето от пепелницата.
— Хубав джентълмен! — извика Софи и му обърна тил. Сетне тя седна на чекмеджето и почна да чака — нека някое от цветята я предложения. Но никой не идваше. Тя се изкашля, само че отново никой не пристигна при нея. Човечето от пепелницата танцуваше само̀, и то напълно не неприятно.
Като видя, че цветята не я виждат, Софи скочи на земята и дигна подобен звук, че всички се спуснаха към нея и почнаха да я разпитват дали не се е наранила. Всички бяха доста общителни с нея, изключително цветята, които бяха лежали в нейното креватче. Софи сподели, че не се е блъснала, и Идините цветя й поблагодариха за хубавото легло, а сетне я заведоха в средата на стаята, където светеше месецът, и започнаха да танцуват с нея. Сега Софи беше доста удовлетворена. Тя сподели на цветята, че им отстъпва с наслада креватчето си, тъй като се чувствувала добре и в чекмеджето.
Но цветята рекоха:
— Благодарим! Ние не ще живеем така дълго. Утре ще бъдем мъртви. Кажи единствено на дребната Ида да ни погребе в градината — там, дето е заровено канарчето. През лятото ние ще израстем още веднъж и ще бъдем още по-хубави.
— Не, вие не би трябвало да умирате! — извика Софи и стартира да целува цветята.
В тоя момент вратата се отвори и в стаята нахлу цялостен рой цветя. Ида по никакъв начин не можа да разбере от кое място пристигнаха — може би от кралския дворец? Начело вървяха две прелестни рози, зад тях пристъпяха, като се кланяха на всички страни, чудно хубави шибои и карамфили, а най-отзад крачеха музикантите: огромни макове и божури надуваха грахови шушулки и лицата им бяха почервенели от изпитание, а мъничките сини звънчета и бели кокичета, които вървяха след тях, звъняха радостно и игриво. Каква чудна музика! Зад музикантите пък се виждаха доста други цветя и те всички започнаха да танцуват: и сините теменужки, и жълтите невенчета, и маргаритките, и момините сълзи. Цветята танцуваха и се целуваха така благо, че драго беше на човек да ги гледа!
Най-сетне те си споделиха лека нощ и тогава дребната Ида си легна тихичко в креватчето. През цялата нощ тя сънува цветята и всичко това, що бе видяла.
На сутринта Ида стана и изтича при масичката си, с цел да види там ли са цветята й.
Тя дръпна завеските — да, те лежаха в креватчето, само че бяха напълно, напълно увехнали. Софи също лежеше в чекмеджето, където бе оставена, и изглеждаше прекомерно сънлива.
— Помниш ли какво трябваше да ми кажеш? — попита я Ида.
Но Софи я погледна неуместно и не сподели нито думица.
— Колко си неприятна! — рече Ида. — А те танцуваха с теб!
Сетне тя взе една книжна кутийка с хубаво нарисувана птичка на капака, отвори я и постави там умрелите цветя.
— Ето вашия ковчег! — сподели тя. — По-късно, когато дойдат моите братовчеди от Норвегия, ние ще ви погребем в градината, с цел да израстете отново през лятото още по-хубави!
Братовчедите от Норвегия бяха двама пъргави малчугани. Те се споделяха Йонас и Адолф и техният татко им беше подарил два нови лъка, които те донесоха със себе си, с цел да ги покажат на дребната Ида. Тя пък им описа за бедните мъртви цветя и им разреши да присъствуват на погребението. Момчетата вървяха напред с лъковете през рамо, зад тях вървеше дребната Ида с мъртвите цветя в кутията. Изкопаха в градината малко гробче. Ида целуна цветята и спусна кутията в земята, а Йонас и Адолф опънаха лъковете си и пуснаха по една стрела над гроба, тъй като нямаха никакво друго оръжие — нито топ, нито пушка. "
Издателство „ Отечество “, София, 1983, преводач: Светослав Минков
Илюстрации: Вилхелм Пердерсен (Vilhelm Pedersen), първият илюстратор на Андерсен
Тя обичаше доста тоя студент — той й разказваше чудни истории, изрязваше й от хартия занимателни картинки: сърца с дребни момиченца, които танцуваха, цветя и превъзходни покои с порти и прозорци, които можеха да се отварят. Да, доста добър беше тоя студент.
— Защо през днешния ден цветята наподобяват така посърнали? — попита още веднъж тя, като уточни увехналия букет.
— Знаеш ли за какво? — сподели студентът. — Тая нощ цветята са били на бал и по тази причина в този момент главите им са клюмнали.
— Нима цветята могат да танцуват? — извика дребната Ида.
— О, да! — отвърна студентът. — Веднага щом се мръкне и ние заспим, те стартират радостна игра. Те имат съвсем всяка нощ бал.
— Ами децата могат ли да вървят на техните балове?
— Да — рече студентът, — мъничките маргаритки и момините сълзи участвуват също в игрите им.
— Къде танцуват най-хубавите цветя? — попита дребната Ида.
— Ти нали си ходила отвън града край огромния дворец, в който лете живее кралят и дето има една чудесна градина с доста цветя? Помниш ли лебедите, които плуваха към теб, когато им хвърляше хлебни трошици? Ето, там стават същинските балове.
— Вчера аз вървях с мама в тая градина — сподели Ида, — само че там листата бяха паднали от дърветата и в близост нямаше никакви цветя. Къде са те? През лятото имаше толкоз доста цветя.
— Те са вътре в палата! — отвърна студентът. — Трябва да ти кажа, че щом кралят и придворните се завърнат в града, цветята на часа побягват от градината право в палата и там за тях настава радостно време. Да можеш единствено да ги видиш отнякъде! Двете най-хубави рози седят на трона, а алените петльови гребени се подреждат от двете им страни и се кланят. Сетне се явяват всички хубави цветя и балът стартира. Сините теменуги показват мънички морски кадети, те танцуват със зюмбюлите и минзухарите, които назовават госпожици. Лалетата и огромните жълти нарциси се държат като остарели дами: те гледат танцуващите и се грижат за реда.
— Но — попита дребната Ида — никой ли не санкционира цветята за туй, че те танцуват в палата?
— Никой нищо не знае за това — сподели студентът. — Наистина от време на време през нощта се явява остарелият надзирател, с цел да види дали всичко е в ред. Той носи в ръката си огромна връзка ключове и щом цветята чуят тяхното дрънчене, утихват, скриват се зад дългите пердета и оттова поглеждат единствено с едно око.
— Защо ми мирише тук на цветя? — споделя остарелият надзирател, без да може да ги види.
— Ах, какъв брой е хубаво! — извика дребната Ида и запляска с ръце. — Но белким аз в никакъв случай не ще мога да видя цветята?
— О, да! — рече студентът. — Не забравяй единствено, когато отидеш в палата, да погледнеш през прозореца — тогава ще ги видиш. Ето, през днешния ден аз сторих това и видях един дълъг жълт нарцис, който лежеше на дивана и се изтягаше.
— Ами цветята от ботаническата градина могат ли да вървят там? Не е ли доста надалеч за тях?
— Да — отвърна студентът, — в случай че те пожелаят, могат да хвръкнат. Ти нали си виждала ония хубави пеперуди — червени, жълти и бели, — които наподобяват така доста на цветя? Някога те в действителност са били цветя, само че по-късно са се откъснали от стъблата си, размахали са листенцата си като криле и са хвръкнали. И тъй като са били послушни и положителни, получили са разрешение да летят и през деня и да не се връщат към този момент в къщи, на стъблата си. Така тия цветя се трансформирали най-накрая в същински пеперуди. Ти самата си виждала това, нали? Разбира се, прекомерно допустимо е цветята от ботаническата градина да не са ходили нито един път в кралския дворец, а може би те и напълно не знаят, че нощем там е така радостно. Виж какво ще ти кажа! Ех, по какъв начин ще се зачуди професорът по ботаника, който живее насреща — ти нали го познаваш? Когато отидеш в неговата градина, кажи единствено на някое от цветята, че оттатък в палата стават огромни балове. Тогава цветето ще разправи това на другите цветя и те всички ще отлетят там. И след това, когато професорът влезе в градината, там не ще има нито едно цвете и той няма да разбере какво е станало с тях.
— Но по какъв начин ще каже това цветето на другите цветя? Нали цветята не могат да приказват?
— Вярно е, те не могат да приказват — отвърна студентът, — само че по тази причина пък се схващат със знаци. Нима ти не си виждала по какъв начин цветята кимат с глави и движат листенцата си, когато ги лъхне вятър? За тях тия знаци са по този начин разбираеми, както са за нас думите!
— Ами професорът схваща ли техния език? — попита Ида.
— О, да! Една заран професорът влезе в градината и видя по какъв начин една избуяла коприва прави с листата си знаци на превъзходен карамфил. „ Ти си така прекрасен — говореше копривата — и аз те обичам от все сърце! “ Ала професорът, който не може да търпи такива думи, удари незабавно копривата по листата й — това са нейните пръсти — и се опари така мощно, че от този момент не смее към този момент да пипа никаква коприва.
— Ах, какъв брой е радостно това! — извика Ида и се засмя.
— Как могат да се приказват такива неща на едно дете! — сподели намръщеният консултант, който беше пристигнал на посетители и седеше на канапето. Той не можеше да търпи студента и постоянно се сърдеше, когато го виждаше да изрязва от хартия всякакви картинки: ту някой човек, висящ на бесилка и хванал в ръката си сърце, което е откраднал от различен човек, ту някоя остаряла магьосница, яхнала метла и качила своя мъж на носа си. Старият консултант не можеше да понася това и споделяше все едно и също, както и в този момент: „ Как могат да се приказват такива неща на едно дете! Всичко туй е глупава небивалица! “
Но разказът на студента беше прекомерно занимателен за дребната Ида и тя мисли доста за него: цветята са отпуснали главичките си, тъй като са играли цяла нощ и са изтощени — вероятно по тази причина са се и разболели. И тя ги сложи при другите си играчки, които бяха поставени върху една доста хубава масичка. Чекмеджето на тая масичка беше по този начин цялостно с доста чудни неща. На кукленото креватче лежеше нейната кукла Софи и спеше, само че дребната Ида й сподели:
— Стани, Софи, ти ще лежиш тая нощ в чекмеджето! Бедните цветя са заболели, остави ги да си починат на твоето креватче. Тогава те несъмнено ще оздравеят!
И тя извади незабавно куклата, която намръщи лице и не сподели нито дума, тъй като се ядоса, че й вземат креватчето.
След това Ида постави цветята в дребното креватче, зави ги с одеялцето и им сподели да мируват, а пък тя щяла да им свари чай, с цел да оздравеят и да могат на следващия ден да станат. И тя издърпа грижливо завеските на дребното легло, с цел да не свети слънцето право в очите на болните цветя.
През цялата вечер дребната Ида не преставаше да мисли за това, което й описа студентът. И когато тя сама трябваше да легне в леглото си, надникна на първо време зад пердетата на прозорците, където стояха цветята на майка й — чудно хубави зюмбюли и лалета, — и им пошепна безшумно:
— Аз зная, вие ще идете тая нощ на бал!
Но цветята си стояха умерено, като че нищо не бяха чули. Само дребната Ида знаеше какво приказва.
Когато си легна, тя дълго мисли в леглото какъв брой хубаво ще бъде, в случай че види чудните цветя, когато танцуват в кралския дворец. „ Наистина ли са били там и моите цветя? “ — сподели си тя и заспа. Но през нощта се разсъни: тя бе сънувала цветята и студента, който съветникът ругаеше. В стаята, дето лежеше Ида, беше напълно безшумно. На масата гореше нощната лампа, татко й и майка й спяха.
„ Дали цветята лежат още в Софиното креватче? — сподели си тя. — Как бих желала да узная това! “ Ида се надигна от леглото си и погледна към полуотворената врата на стаята, дето лежаха цветята и другите й играчки. Тя стартира да се вслушва и тогава й се стори, че в отвъдната стая някой свири на пианото, само че безшумно, толкоз безшумно и така хубаво, както никой до момента не бе свирил.
„ Сега там танцуват несъмнено всички цветя! — намерения си тя. — Ах, по какъв начин ми се желае да ги видя! “ Но тя не посмя да стане, с цел да не разсъни татко си и майка си.
„ Да можеха единствено да дойдат тук! “ — мислеше Ида.
Но цветята не идваха, а музиката продължаваше да свири. Най-сетне тя не можа да се сдържи: оттатък беше така радостно! Тя се смъкна безшумно от креватчето, приближи се на пръсти до вратата и надникна в стаята. Господи, какви чудеса видя там Ида!
В отвъдната стая не гореше нощна лампа, а пък беше напълно ярко. Месецът блестеше през прозореца тъкмо в средата на пода и в стаята беше ярко като ден. Всички зюмбюли и лалета стояха на пода в две дълги редици, по прозорците не бе останало нито едно цвете, там се виждаха единствено празни саксии. Цветята танцуваха чудно хубаво по земята и се държаха едно друго за дългите си зелени стъбла. На пианото седеше един огромен жълт нарцис, който Ида беше видяла през лятото. Тя помнеше и до момента още по какъв начин студентът сподели тогава: „ Ах, какъв брой доста наподобява на девойка Лина! “. Тогава всички му се смяха, само че в този момент и на самата Ида се стори, че дългото жълто цвете наподобява в действителност на госпожицата. Нарцисът правеше същите придвижвания при свиренето: ту навеждаше усмихнатото си жълто лице на една страна, ту на друга и освен това поклащаше главата си в такта на чудната музика. Никой не забелязваше дребната Ида.
По-късно тя видя по какъв начин един огромен наследник минзухар скочи от масата, дето стояха играчките, приближи се до креватчето на куклата и разпростра завеските: там лежаха болните цветя, само че те се подвигнаха незабавно и кимнаха на другите в символ, че са съгласни да танцуват с тях. Старият господин върху пепелницата със счупената долна джука стана и стартира да се кланя на хубавите цветя. Те към този момент не изглеждаха по никакъв начин заболели. Те скачаха и се веселяха не по-лошо от другите. В тоя момент нещо падна от масата и Ида погледна нататък: върбовото стръкче беше скочило на земята. Изглежда, че и то се бе помислило за цвете. Всъщност то беше доста благо и на върха му бе седнала една мъничка восъчна кукла, която имаше на главата си също такава необятна шапка, както и съветникът. Клончето подскачаше измежду цветята и тропаше мощно с дървените си крачета. То танцуваше мазурка, само че другите цветя не вземаха присъединяване в тоя танц, тъй като бяха прекомерно леки и не можеха да тропат така мощно.
Но ето, восъчната кукличка на върха на върбовото стръкче се изпъна внезапно, стана огромна, завъртя се и извика мощно:
— Как могат да се приказват такива неща на едно дете! Всичко туй е единствено глупава небивалица!
В тоя момент куклата приличаше съвсем на съветника с черната широкопола шапка. Тя беше по този начин жълта и ядосана като него. Но цветята я удариха по тънките крачета и тя се сви още веднъж и стана предходната мъничка восъчна кукла. Това беше така занимателно, че дребната Ида не можа да сдържи смеха си. Върбовото стръкче продължаваше да скача и съветникът трябваше да скача непредпазливо с него — все едно дали той се протягаше в целия си растеж, или си оставаше мъничка восъчна кукла с черна широкопола шапка. Най-сетне цветята, изключително ония, които лежаха в креватчето на куклата, започнаха да се молят за него и върбовото стръкче го остави на мира. В същата минута нещо почука мощно в чекмеджето, дето лежеше Идината кукла Софи дружно с другите играчки. Човечето от пепелницата изтича на самия завършек на масата, легна по стомах и издърпа чекмеджето. Софи се изправи и се огледа учудено в близост.
— Тук има бал — сподели тя. — Защо не ми обадихте това по-рано?
— Искаш ли да танцуваш с мен? — попита човечето от пепелницата.
— Хубав джентълмен! — извика Софи и му обърна тил. Сетне тя седна на чекмеджето и почна да чака — нека някое от цветята я предложения. Но никой не идваше. Тя се изкашля, само че отново никой не пристигна при нея. Човечето от пепелницата танцуваше само̀, и то напълно не неприятно.
Като видя, че цветята не я виждат, Софи скочи на земята и дигна подобен звук, че всички се спуснаха към нея и почнаха да я разпитват дали не се е наранила. Всички бяха доста общителни с нея, изключително цветята, които бяха лежали в нейното креватче. Софи сподели, че не се е блъснала, и Идините цветя й поблагодариха за хубавото легло, а сетне я заведоха в средата на стаята, където светеше месецът, и започнаха да танцуват с нея. Сега Софи беше доста удовлетворена. Тя сподели на цветята, че им отстъпва с наслада креватчето си, тъй като се чувствувала добре и в чекмеджето.
Но цветята рекоха:
— Благодарим! Ние не ще живеем така дълго. Утре ще бъдем мъртви. Кажи единствено на дребната Ида да ни погребе в градината — там, дето е заровено канарчето. През лятото ние ще израстем още веднъж и ще бъдем още по-хубави.
— Не, вие не би трябвало да умирате! — извика Софи и стартира да целува цветята.
В тоя момент вратата се отвори и в стаята нахлу цялостен рой цветя. Ида по никакъв начин не можа да разбере от кое място пристигнаха — може би от кралския дворец? Начело вървяха две прелестни рози, зад тях пристъпяха, като се кланяха на всички страни, чудно хубави шибои и карамфили, а най-отзад крачеха музикантите: огромни макове и божури надуваха грахови шушулки и лицата им бяха почервенели от изпитание, а мъничките сини звънчета и бели кокичета, които вървяха след тях, звъняха радостно и игриво. Каква чудна музика! Зад музикантите пък се виждаха доста други цветя и те всички започнаха да танцуват: и сините теменужки, и жълтите невенчета, и маргаритките, и момините сълзи. Цветята танцуваха и се целуваха така благо, че драго беше на човек да ги гледа!
Най-сетне те си споделиха лека нощ и тогава дребната Ида си легна тихичко в креватчето. През цялата нощ тя сънува цветята и всичко това, що бе видяла.
На сутринта Ида стана и изтича при масичката си, с цел да види там ли са цветята й.
Тя дръпна завеските — да, те лежаха в креватчето, само че бяха напълно, напълно увехнали. Софи също лежеше в чекмеджето, където бе оставена, и изглеждаше прекомерно сънлива.
— Помниш ли какво трябваше да ми кажеш? — попита я Ида.
Но Софи я погледна неуместно и не сподели нито думица.
— Колко си неприятна! — рече Ида. — А те танцуваха с теб!
Сетне тя взе една книжна кутийка с хубаво нарисувана птичка на капака, отвори я и постави там умрелите цветя.
— Ето вашия ковчег! — сподели тя. — По-късно, когато дойдат моите братовчеди от Норвегия, ние ще ви погребем в градината, с цел да израстете отново през лятото още по-хубави!
Братовчедите от Норвегия бяха двама пъргави малчугани. Те се споделяха Йонас и Адолф и техният татко им беше подарил два нови лъка, които те донесоха със себе си, с цел да ги покажат на дребната Ида. Тя пък им описа за бедните мъртви цветя и им разреши да присъствуват на погребението. Момчетата вървяха напред с лъковете през рамо, зад тях вървеше дребната Ида с мъртвите цветя в кутията. Изкопаха в градината малко гробче. Ида целуна цветята и спусна кутията в земята, а Йонас и Адолф опънаха лъковете си и пуснаха по една стрела над гроба, тъй като нямаха никакво друго оръжие — нито топ, нито пушка. "
Издателство „ Отечество “, София, 1983, преводач: Светослав Минков
Илюстрации: Вилхелм Пердерсен (Vilhelm Pedersen), първият илюстратор на Андерсен
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ