– Влечуго си ти … – Eва се нацупи капризно.

– Влечуго си ти … – Eва се нацупи капризно.

– Разбира се, влечуго, който би спорил? – Змията нервно се опита да покаже самообладание. Тридневният тормоз от страна на Ева към този момент му действаше на нервите.

– Какво ще стане, в случай че изям една единствена ябълка?

– В това е казусът – просто ябълката е една и аз не я давам.

– Влечуго …

– Влечуго.

– Е, в случай че тя е узряла, би трябвало да се изяде – още веднъж стартира Ева.

Змията в отчаянието си заби зъбите си в дървото, постепенно преброи до хиляда, и извади зъбите си:

– Ева, остави ме на мира, – изсъска той.

– Е, от самото начало единствено това казваш: остави ме на мира, остави ме на мира. Не искаш да нагостиш дамата с ябълка.

– Дори не си помисляй. Аз съм тук надзирател, наред с други неща. Искаш плодове – иди при Него.

– Аз към този момент вървях. Два часа слушах за вътрешните правила и законите. Няма да отида повече.

– Както желаеш. Но  не ме притеснявай повече!

– Добре, повече няма – светнаха очите на Ева, – единствено ми дай ябълката …

Змията стартира да блъска главата си в дървото:

– Остави ме на мира!!!

– Е, както кажеш – тя взе един камък и стартира да полира ноктите си. – Няма за къде да бързам – цяла безкрайност е пред мен …

Змията падна от клона:

– Какво?! Ще седиш тук вечно?!

Eва предизвикателно продължи да лъска ноктите си.

– Питам те! Ще седиш тук вечно?!

– Не ми крещи – не си ми мъж! … Между другото, каква забавна дума – мъж, би трябвало да я запомня …

– Ева, разбери най-накрая – змията съвсем заплака – на работа съм, не мога да ти я дам тази ябълка -ще ме уволни.

– Аз бих ти одрала кожата, – Eвa деликатно огледа змията от главата до опашката.

– За чанта, за алчността ти.

– Какво е лакомия? Да не би ябълката да е моя?

– Още по-зле. Ако беше твоя, бих те схванала … Ще ми дадеш ли ябълката? – гласът на Ева обещаваше доста неприятности в най-скоро време.

От змийските зъби към този момент капеше отрова.

-Нека да създадем по този начин – предложи той – аз се обръщам, а ти бързо я взимаш и бягаш.

– Нещо доста бързо се съгласи, – присви очи Eва – какво – ябълката да не е червива?

– Не, не е червива ябълката – скръцна със зъби змията.

– Тогава какво? С отровата си ли я накапа? Искаш да ме убиеш? И това – за всичкото положително, което направих за теб?

Змията се завъртя като пумпал. От устата му излезе кълбо от черен пушек.

– Не е отровна, не е! Вземи я, яж, единствено ме остави на мира, за Бога!

– Не ти имам вяра. Всички вие – змиите – сте едни и същи – процеди Ева като видя Адам да излиза от храстите и извика:

– Хей, Адам, ела тук!

Aдам пристигна, като любопитно разглеждаше треперещата от гняв змия.

– Хайде, хапни малко – подаде му нахапаната ябълка Eва – единствено малко.

Aдам чинно изяде парчето плод. Ева, откакто изчака известно време, на драго сърце захапа ябълката, триумфално гледайки змията.

– Е, виждаш ли – не е толкоз ужасно – сподели тя, чукайки с огризката змията по носа.

Обръщайки се към Адам, Ева го видя някак си по- друг.

– Адам, а ти в действителност изглеждаш необичайно, промълви тя замислено. – Хайде, да вървим …

– Къде, за какво? – попита Адам, който бе хапнал прекомерно малко ябълка.

– Това ще ти обясня по пътя – пропя Ева и се обърна към змията. – Тук, наподобява, са те сложили с цел да охраняваш? Е, пазач, никой нищо не видя, само че ще кажа, че ти си ме съблазнил. Чу ли, зеления?..

И, държейки ръката на Адам, Ева го повлече към райските шубраци …