– Мила, имам молба към теб  – Бог се спря,

– Мила, имам молба към теб  – Бог се спря, слезе от велосипеда и си смъкна очилата. Очите му бяха положителни, само че след всички неприятности в живота ми не знаех какво да чакам от него. Продължих да го виждам, а той умерено пиеше вода.

– Как по този начин молба?

– Да, молба. Налага се да се занимавам със съществени неща, не може ли да поживееш един месец единствено за себе си, с обич към себе си, на драго сърце. Да се занимаваш с това, което ти харесва, нищо да не искаш, нищо да не планираш и да не очакваш? Сякаш мен ме няма.

– Но теб те има – допрях с показалеца си Бог.

– Откъде знаеш? Откъде знаеш кой съм в действителност? Може да съм плод на твоето въображение, може да съм просто твой интуиция, вътрешен глас, която си олицетворила.

– Във тип на 40-годишен мъж, който обожава мокасини?

Бог се разсмя.

– Хората са привикнали, че ме има. Че може постоянно да кажат „ Господи, елементарни “ и към този момент все едно не я е имало тази гнусота. А след това не помнят и отново излива смрад, тъй като постоянно може да кажеш: „ Господи, елементарни ми “.

Ако пък нещо не е наред – „ Това е поради теб, Господи! “ А в случай че пък го мързи, то „ Направи го, Господи, и повече няма да те апелирам за нищо! “ Кога ще се научите да живеете по този начин, като че ли мен ме няма?

– Как като че ли те няма? – обърках се аз. Имах чувството, че взимат земята под краката ми и стартирам да падам неизвестно къде.

– Сякаш ти си Бог. Мила, единствено месец. Поживей за себе си единствено 30 дни.. Искаш някой да те обича през целия си живот, а сама не можеш да се обичаш даже за месец.

– Цял месец…

– Цял месец. Цял месец. Времето лети бързо, а аз ще ти донеса красиво магнитче.