Защо Индия и Танзания имат по-добри влакове от България
– някогашен народен представител, икономист и един от ярките гласове на тогавашната „ смяна “ – потегля към Видин . Не с джип, не с ефирен антураж, а с трен . Посоката – лекция за въвеждането на еврото. Средствата – Българските държавни железници. Резултатът – оповестен във Фейсбук жлъч и една мрачна, само че почтена фотография от перона сред 12 и 13 коловоз на Централна гара София .
Това не е елементарен пътепис. Това е диагноза на страна, която се стреми към еврозоната, само че не може да подкара цифрова билетна система в действително време .
Сравнението с Индия и Танзания не звучи като засегнатост – звучи като обезверено увещание, че даже там можеш да си купиш жп билет онлайн. В България – не и три часа преди тръгване.
Пътят към Видин, по старите релси на прехода
Някога Панев бе част от ръководеща коалиция, говореща за промени и рационализация. Днес той е жител, споделящ обществено неналичието на базови услуги. Тази промяна не е единствено негова. Тя е на цяла една ера, в която хората с визии за смяна се сблъскаха с бетонираната действителност на институционалния отвод от развиване.
Символиката е неизбежна: политик отстъпва от парламентарната естрада, само че остава с глас в обществените мрежи – не с цел да се хвали, а с цел да покаже това, което продължава да не се трансформира. Картината не е трагична, тя е банална. И тъкмо в тази простащина се крие нещастието.
Когато влакът не е средство, а метафора
Владислав Панев не е първият, който открива какво е положението на БДЖ. Но малко на брой го споделят по този начин непосредствено, със комбинация от подигравка и горест . Защото в последна сметка въпросът не е единствено в превоза. Въпросът е в метода, по който институциите не престават да провалят всекидневието на хората – безшумно, рутинно, безнаказано.
Това не е анти-БДЖ текст . Това е анти-застой . Против това чувство, че в България можеш да приказваш за еврото, за изкуствен интелект и зелена промяна, само че не можеш да си купиш онлайн билет за трен от София до Видин.
Ироничният оптимизъм не лекува систематична отпадналост
„ Оптимистът споделя, че има доста място за усъвършенстване “ , написа Панев. И в действителност, това е най-силният удар. Не ядосан, не злобен. Просто индикативен. Когато хората, които преди са били част от смяната, през днешния ден иронизират обществено системата, значи че и последните илюзии са се изпарили.
Пътят към Видин е повече от пътешестване . Той е увещание, че няма рационализация без институции. Няма доверие без обикновени услуги. И няма бъдеще по коловози, които водят обратно.
Присъединете се към нашия
Изчезналата пантера, YouTube правораздаването и парадоксът на българската действителност
