Майчина сълза
Заромоля малък есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се дребното птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от мраз и тъга. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го единствено в дъното на гърнето, тъй като беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато остарялата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болежка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, само че не можа, тъй като дясното, изгореното крило беше сухо.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците замязяха на броеници.
Една заран остарялата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
— Мило дете, ние през днешния ден ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез на открито и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние отново ще се върнем.
— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и с цел да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля малък дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се настройки да падне.
— Ах, какъв брой съм изтощена! — въздъхна тя.
— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.
— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: Аз съм сълза.
— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се обезпокоително лястовичето.
— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дни изтощена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един огромен океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше мощен вятър. С безсилен глас продума лястовичката напразно:
— Братко ветре, когато вървиш над света, в случай че минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от тъга.
— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.
— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи остарялата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме сграбчи и ме понесе над света. Девет дни летях. Ето в този момент паднах на туй цвете. Колко съм изтощена! Искам да капна и заспя.
Сърцето на сакатото, лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, като че ли беше под майчините си криле.
Ангел Каралийчев
Картинка: Душа
