В последния ден от своя живот, преди да се завърне

 В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница - събира всички човешки качества и беседва с тях до 12 часа, досега на своята гибел, досега на раждане на Новата година. Ето, и през вчерашния ден беше по този начин - вечерта на посетители при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества - същества, чиито имена и форми са ни познати, само че чиито същности и смисли още не можем да си представим напълно ясно.

Новогодишна приказка

 Най-рано от всички дойде Лицемерието на разположение със Смирението, след тях значимо пристъпваше Честолюбието, уважително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка постепенно вървеше величествена, само че изтощена и явно болна фигура - това беше Умът и въпреки в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше горделивост от себе си, имаше повече тъга от личното му изтощение. След тях вървеше Любовта- полуразсъблечена и доста груба жена, с очи, в които имаше доста страст и нито искра от мисъл.

Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото и:

- Любов! Как си се облякла! Нима подобен костюм прилича на твоята роля в живота?
- Ба! - откликна Празномислието. - Какво желаете от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкоз е по-ясно, толкоз е по-добре и аз съм доста предостатъчно, че съумях да смъкна от Любовта покрова на фантазиите, в който я обгръщаха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът и е замърсен, а небесата са толкоз високо, че сред тях и земята в никакъв случай няма да има нищо общо! Не е ли по този начин?

 А самата Любов мълчи, езикът и от дълго време е съвсем глух, няма ги предходните горещи слова, желанията и са груби, а кръвта - рядка и студена. Яви се също и Вярата - разрушено и нерешително създание. Тя метна един взор, изпълнен с непримирима ненавист към Ума и незабелязано се скри от очите му в тълпата от посетители на Старата година. След нея се мярна като привидение Надеждата, мярна се и изчезна някъде. Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с голям брой подправени камъни и костюмът и беше толкоз ослепителен и ослепителен, колкото самата тя бе тъмна и печална. И не щеш ли дойде Унинието и всички ниско му се поклониха, тъй като то е на респект у Времето. Последна дойде Правдата, свита и унищожена, както постоянно, болна и печална, тя безшумно и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.

Излезе Старата година, погледна гостите си и подигравателно се ухили.

- Здравейте и прощавайте! - заприказва тя. - Прощавайте, тъй като загивам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се веселя, че съм смъртна, тъй като, в случай че продължа да живея и един ден още, не бих могла да понеса тъгата на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрестанно! Искрено ви скърбя, вие сте безсмъртни. И още повече скърбя, че в деня на раждането ми всички бяхте доста по-силни, свежи и цялостни, в сравнение с през днешния ден, в деня на гибелта ми. Да, аз откровено ви скърбя - всички вие сте ужасно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкоз сходни един на различен в своето уродство. Вие ли сте това - човешките качества? Вие - без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и хората!

Древната история на сурвачката

Старата година се усмихна и след това, откакто още веднъж огледа гостите, попита Вярата:

- Вяра! Къде е силата ти, караща хората да правят подвизи и одухотворяваща живота?
- Той ме ограби! - глухо сподели Вярата и уточни Ума.
- Задължен съм и, че до момента хората към момента имат вяра в моето господство. Но в битката с нея изхабих най-вече от силите си! - яростно откликна Умът.
- Не се карайте, нещастници! - още веднъж безстрастно се усмихна умиращата бабичка и като помълча, добави: - Да, ужасно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли тъга е да бъдеш човек и да би трябвало да си има работа с вас ден след ден в продължение на доста години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава... не на респект у хората... Е, какво пък? Прощавайте, някогашни спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа... Но... измежду вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?

- Нея от дълго време я няма на земята - измъчено отвърна Правдата.

Инфо: www.obekti.bg