По жътва
Усилна беритба кипи из равното Софийско поле. От край до край, до каква степен ти око види, се люлеят златни ниви и морни служащи се мяркат там от тъмни зори. Бог тия дни даде страшна горещина. Свило се е синьо небе над земята и сипе огън и плам. Над необятното поле трепери адска марана. Отпуснати и изтощени се синеят далечни гори и планини, и като че ли чакат по кое време полето а-ха ще пламне в пожар. Птичките са забягнали надалеч из хладните усои и не им се чуе гласът. Само гугутка се обажда изрядко от сенчеста круша или грив гълъб усамотено префюфюква с криле към гората. Тежко и душно.
Слънцето се е спряло огнено и немилостиво в небесата, само че жарките му лъчи не пъдят от полето работливите селяци. Неуморно те жънат там и натрупат златни снопи. Пот се сипе от челата, душата без мощ остава, няма отмора. Узрялото жито не чака.
Бог щедро наспори тая година и не прати ни град ни скакалци, ни грозна злина за греховните селски души, напатени и настрадани. Зарадва ги той с плодородни майски дъждове и не желае да им отнеме лелеяната в душа вяра за плодовита беритба. Колко думи, молитвени и чисти, се изтръгнаха от ободрените селски души!
- Бог ни оказва помощ! Нека работим, дано работим!
И ей в това мъчително време, под адския безоблачен зной, над златното поле ехтят песни и се носят на талази чак до небесата като благодарствени молебствия. Подемат се из краището нейде дружни момински гласове, залюлее се ария млада, волна, необятна като полето, света като любовта. Из друга задселски краища се отзове друга, благо, високо, и изпрати вяра и сили.
Левент Никола постоянно оставя тежък вързоп и дълго се ослушва. После ухилен и жизнен гледа по какъв начин жънат самички остаряла майка и дребна сестрица. Тя се обръща и радостно го задява:
- Бате, не мож позна Пенкиния глас! И прижуреното й цялостно личице, младо и свежо, светне от усмивка.
- Долавям, само че слабо… слива се с другия и се губи! — дава отговор Никола, па наставя:
- Майко, я си почини и ги послушай! Ако схванеш Пенкиния глас, да знаеш, че в действителност снаха ще та стане.
Изправя се остарялата му майка, усмихва му се с обич и като зажъна, рече:
- Ако ти не мож й позна гласа, та аз ли ща, бре синко?
- Да пее сама — през море да е, ще я позная!
В момент млъкна дружна ария и полето затихна. И не щеш ли някъде надалеч се поде сам глас — висок, звънък и треперящ. Той се емна леко и безшумно, па полека-лека се ускори и се залюля на мощни талази над полето. Никола остави снопа и плесна ръце.
- Ето я на - тя е!
И дълго се ослушва. А песента се ширеше, волна и млада, чиста като извор, цялостна с очаквания и стремежи. Тя кичеше на китки благи хубави думи и ги пращаше с обич някому някъде. И ту разгорещено глъхнеше, ту самоуверено се вдигаше, като че ли се бореше с някоя безкрайна тъга, с някое злокобно подозрение, и победоносно взимаше връх и се носеше стремглаво и гордо. Не изтърпя Никола, а се изстъпи измежду равнищата и се провикна:
- Еее-ех!
Екливи и ободрителни смехове му дадоха отговор от близките нивя. Леко се завълнуваха узрели класове и радостно си зашушукаха нещо. Чу го Пенка отдалече и му прати закачлива и обична ария. Над полето, като че ли с кръст в ръка, прехвръкна вярата, по нея насладата. Ободриха се морни души и заехтя полето отново от смях и песни.
Но не щеш ли дотича из отдалеченото краище босоного хлапе и уплашено обади, че Пенка примряла от горещина. Грозната новина се разнесе из уста в уста по цялото поле. Пенка примряла от горещина! Боже! Пак жертва! Град да бе паднал, не би така умъртвил сърцата. Захвърлиха жътвари остри сърпове и затичаха нататък, плахи н тъжни.
- Боже, нека неистина бъде!
И булки и моми, и мъже и дами, и майки се стекоха на Пенкината равнища ужасени. Край златен вързоп бе паднала възнак, като с патрон ударена, Пенка — селско дете обичливо. Бяла пребрадка повърхностно бе паднала над чело, да засени хубавото й лице. Тъмнееха гъсти ресници, мъртвешки склопени. Из полуоткрити уста бе потекла струйка алена кръв и обагрила бялата й гушка. Едната й ръка още държеше острия сърп, другата грижливо стискаше ръкойка класове. Слънчев удар бе умъртвил момичето. Спусна се Никола учуден, обезверен, разбута навалицата и падна разрушен до студеното й мъртво тяло.
- Пенке, моя наслада, моя ария!
Гласът му се сподави в ридания. На другия ден слънцето все така грубо и мощно печеше, само че из нивите се не мяркаха служащи, въпреки че бе делник. Златни класове се ронеха и горяха самотни. Полето празнуваше печален празник. Погребваха Пенка.
Елин Пелин
Художник: Васил Горанов
