Тая вечер поп Лука пусна рано жътварите си на почивкг

 Тая вечер поп Лука пусна рано жътварите си на почивкг и не разреши като през други вечери хора и веселби. Ивка, неговата персонална и напета щерка, изпрати приятелките си до пътните врата, пошегува се и се посмя с тях из мрачината, па се върна някак сплашена и гузно зашета към майка си из къщи. Тая постъпка на татко й хвърли зла предумисъл в душата й. Тя изтръпна пред догадката, че той всичко знае. През целия ден на равнищата тя чувствуваше, че я следи неговият изпитателен, непоколебим и студен взор.

„ Догадил е той! Боже! Защо се не пазих? “ - мина й през мозъка.

 И тя смаяна се спря пред тия благи, хубави и още пресни мемоари за закачките, песните и шегите, недодуманите думи и секрети погледи, които си меняваха с Добрян - техния аргатин.

Тя го обича. Ах, по какъв начин го обича!

 Тя през целия ден е мечтала за тая вечер. Да си поиграят по студ в мрачината, да попеят и да се посмеят. Да си поскача на хорото паралелно с Добряна, да си пошушнат скритом, никой да не види, никой да не чуе. Пък то… Баща й е човек богат, фамозен и с име. Той е необработен и непоколебим - тя знае това. Не за положително той така рано изпрати жътварите. А Добрян си не мълча, ами я закачи тичешком.

- Ивке - рече й, - разбираш ли за какво татко ти прави това? Усетил е той проектите ни и ще ги разбие… ще ни раздели.
- Не е, бре Добряне, току му е нещо зле - помъчи се да пропъди тя тая мисъл.
- Знам аз… - усмихна се злъчно той и отпътува към хармана. Усамотен, той си въздъхна надълбоко. И нему беше мъчително.

Другоселец

„ Ех, попе, попе, да знаеш всичко! “ - намерения си той с едно тържествуващо възмущение и мощно се обтегна по тил върху един навиляк прясна зелена трева. Погледът му се залута из необозримата и велика картина на лазурните нощни висини, препасани от светлия пояс на Млечния път, гъсто поръсен със звезди. Душата на Добряна, като се чистеше полека-лека от злобата и негодуванието, избистряше се и се пълнеше с мир и страхопочитание. Ето, под тия трепкави божи звездици Ивка му даде клетва за безконечна любов.
- А татко й… О, нек си ръмжи той!

 И Добрян като седна на сеното, въодушевено наду кавала. В дълбоката тишина на тая спокойна лятна нощ затрептяха чудни звуци. Изпърво кавалът зашумя безшумно, игриво, па завчас пресече, въздъхна унило и зареди с безкрайна горест ария за тихи и задушевни селски наслади измежду непостижим и тежък труд, зареди, като че ли заплака. Един през други затрептяха звуци, преляха се, сляха се и заедно се понесоха в нощта като неутешим рев. Извиха безшумно, подеха се — и се сипнаха като значителни сълзи. После глухо застенаха, като че ли молеха амнистия за несторени грехове, обезверено до небесата викаха за помощ.

 Поп Лука след вечеря бе останал в градината на студенина. Той безчувствено слушаше кавала и с възмущение мислеше за Добряна. Неговото самолюбие бе зле наранено. Ивка, едничката му, галената му щерка, да люби един аргатин, който спи в яхъра при конете му! А когато видя, че къщната врата се открехна и в избухналото зарево на огъня се озари плахо дебнещата стройна фигура на Ивка, той скокна жилнат от яд и като стисна зъби, внимателно потегли нататък.

„ Ще я набия хууубаво, та да й пристигна мозъка в главата “ — намерения той.

 Ала Ивка притвори вратата и изчезна. Поп Лука се насочи към хармана. Дългата му фигура, осветена от месечината, се носеше бавно и внимателно, черна като видение. По бялата стена на оградата тайнствено го дебнеше неговата грамадна и тъмна сянка. Добрян го чу и престана да свири. Когато поп Лука приближи, той скри кавала и се изправи с респект.
- Добряне - рече попът глухо и твърдо, като се спря, - ти си ме слушал добре, но…

 Свещеникът не знаеше какво да каже. Той трепереше от яд, само че се въздържаше и търсеше думи по-меки и по-малко обидни. Добрян недоумяваше какво ще му каже попът и чакаше безмълвно.
- Аз съм признателен от работата ти - продължи свещеникът към този момент поомекнал, - но виждам неща, които…

Добрян разбра и наведе очи, един неизречен позор възпламени в огън челото му.
- Това, което правиш, е срамота… ами най-добре иди си и не стъпяй към този момент тук… И не мисли, че може да стане нещо… Разбра ли?

Добрян мълчеше.
- Толкова - отсече попът и с равномерни стъпки се упъти към къщи.

 Добрян се повайка замаян из двора, па отвори портите и се изгуби в пустата улица, с душа злобна и афектирана. Поп Лука влезе в къщи начумерен и ядосан, какъвто бе през цялата вечер. Ивка и баба попадия шетаха към огъня. Попадията въпросително го погледна в очите.
- Попе, пък ти къде се забави, късно стана - рече меко тя.

По беритба

Поп Лука седна на стола край огъня на който играеха светли пламъци, и не сподели нищо.
- Хайде легни си, през целия ден те е пекло слънцето - сподели отново богатство жена му.
- Не ми се спи - отговори попът и по-късно добави: - Аз изгоних Добряна…

 Ивка, която работеше нещо наведена над водника, стреснато се изправи и погледна татко си. Баба попадия, озадачена, дълготрайно изгледа мъжа си. В къщата настъпи безмълвие. Светлите пламъци на огнището се така радостно играеха и по белите стени, по съдовете и по нещата из къщи трептеше милава и радостна светлина. Котката сладостно мъркаше на пезула. Поп Лука замислено бе навел глава и нервно тракаше дълга божигробска броеница. Лицето му беше неподвижно и не показваше нищо. По него по този начин играеше тихата светлина на огъня и го осветляваше необичайно. След дълго и трудно безмълвие той, без да мръдне, проговори като на себе си:
- Трябваше да го изгоня - и въздъхна недоволно.
- Е, па за какво по този начин? - попита попадията.
- Нека ти каже Ивка - рече афектирано попът, без да огледа щерка си.
- Е, дребосъче, пък ти! - сподели баба попадия с готовност да заглади работата.
- Ивка ще ти каже - повтори попът.

Ивка, която стоеше с някакъв съд в ръка, остави го на водника и се обърна, тури ръце на очи и безшумно заплака. Това освен това разгневи татко й.
- Ти плачеш, а? - кресна той. - Знам за какво плачеш… Вън!
- Де, не кори детето, бе дребосъче - сподели попадията.
- Да се махне, да я не виждам. Ще я пребия!
- Я пък ти! Полудял ли си, попе?
- Мълчи! И ти си крива.

 Ивка излезе вън. Попадията взе да мъмри попа. Той й кресна нещо, па през дребната врата слезе в градината и като запуши нервно цигара, почна да се разхожда назад-напред, преследван от своята тъмна огромна сянка.

 Селото от дълго време бе заспало в прегръдките на тая прохладна и чудна юлска нощ. Луната радостна и пълнолика си плуваше по небесата. Никъде нищо се не чуваше. Само селската воденица глухо и отдалечено шумеше. Схлупените селски къщици, смирено сгушени из овошките, сладостно почиваха, грижливо пазейки морни, разнебитени от писания селяци. Високо над тъмния селски пейзаж блещеше против луната черковният кръст, амулет на селските очаквания, утешител на измъчените сърца. Близо край черковатау, като мрачни великани монаси, стърчеха ред високи тополи. Поп Лука нервно се разхождаше из градината и мислеше.

 В момент един ужасяващ женски вик процепи тишината, подвигна се обезверено и грозно и, като че ли отразен от небесния купол, падна над селото, ужасно и злокобно. После повтори, потрети. Злокобно завиха събудени псета. Настръхна нощта. Попът се спря учуден и изумен. Пред него изневидяло и бързо пристъпи баба попадия, уплашена, обезумяла, прилична на луда и го задърпа за расото. После, като се хвърли обезверено на земята, припищя отново. И над селото още веднъж проехтя тоя зов - противен, злокобен и безразсъден.

Попът изтръпна.
- Попадийо, стани - подвигна я той изплашен, - що има?

Тя с смут го дърпаше за расото, занемяла и обезверена.
- Ивка? Къде е Ивка? - запита поп Лука, учуден от неясно и грозно предусещане.

 Попадията, без да може да проговори, го теглеше за расото към къщата, като се навеждаше до земята, движена от задушени ридания, които излизаха от гърдите й като скимтения. В сянката под стълбата лежеше Ивка, кървава и безжизнена… Попадията падна на натрупа й.

 Из всички улици на селото затичаха хора, сънни, уплашени, и извършиха двора на дядови попови. Екнаха писъци и плачове. Ивка лежеше мъртва. Тя бе забила изострен нож в сърцето си и безжизнената й ръка го държеше още там. Луната хвърляше богатства светлина върху нейното благо и неясно лице с гъсти черни склопени ресници. По бялата риза, която скриваше буйните й гърди, личеха като трендафили червени петна. Младите Ивкини другарки заобиколиха мъртвата си приятелка и тъжно заплакаха и занареждаха. Баба попадия бе примряла. А поп Лука, прикрепван от хората, по-висок от всички, стоеше там и безсмислено гледаше, като махаше обезумяло и безсилно ръце.

 Хората се трупаха учудени и се питаха какво накара това младо и положително момиче да забие в сърцето си нож. Един дъртак, като се прекръсти, рече:
- Ние сме стари… Ние не можем да разберем младите сърца.

Елин Пелин

Картина: Виржиния Стоянова, художник