Седеше на одъра, покрит със сиво войнишко одеяло, а одърът

 Седеше на одъра, затрупан със сиво войнишко одеяло, а одърът беше стеснен и той се бе облегнал на стената зад него. Стаята беше дребна и в нея нямаше нищо друго с изключение на одъра и един недодялан дървен стол, на който куцият боец на обед и вечер слагаше чинията и двата резена самун. Насреща беше прозорецът, висок и стеснен, с четири отвесни стоманени пръчки. В двора на казармата през нощта светеше фенер и влизащата през прозореца светлина падаше върху седящия на одъра човек и на стената зад него. Непрекъснато се чуваше нормалната казармена гълчава, порти се отваряха и се затваряха със скърцане и със захлопване, удари на дърво върху дърво отекваха на фона на непрекъснато звучащите човешки гласове. Гласовете бяха питащи или съобщаващи нещо, само че най-често ядосани.

Слънчевият лъч

 Стаичката беше на началника на караула, в нея беше седял той, когато не са го викали, с цел да му се карат за нещо начални­ците му, и даже си е поспивал на одъра в свободните минути. Влезе, погледна пандизчията с ненавист, взе си наргилето и ня­каква окачена на гвоздей дреха и си отиде. Имаше тип на човек, който желае да попита Аллах и Мохамед за какво се прави такова почитание, подобен ихтибар към един гяурин и царски душманин. Да не би да е султан или популярен везир на гяурите? И подобен да е, не почитание заслужава, а да го тикнат в най-дълбокото подзе­мие на пандиза.

 Седящият на одъра поклати глава, като си намерения, че за турците Димитър Общи беше бабаитът, тъй като той с оръжие в ръка беше управлявал обира на хазната на Арабаконак. Него щяха да държат тук, в случай че не бяха научили, че е тръгнал да бяга от Тетевен, облечен в женски облекла. Такъв човек турците не можеха да почитат.

 Седящият на одъра мъж беше вървял през градовете и се­лата на България като въглищар или като елементарен селяндур, който се връща от полето, понесъл огромна торба с трева за домашни­те животни, само че в никакъв случай не бе мислил да се прави на жена. След ареста в Къкрина се държеше като елементарен и инцидентно хванат в ханчето човечец, само че като видя фотографията си в ръцете на мютеса­рифа в Търново, въздъхна с облекчение и се изправи пред него, а след това и пред членовете на изключителната комисия в София с нормалния си непрогледен и даже малко надменен израз на лицето. Да, аз съм Левски, аз съм този, който подбуждаше българите на протест, аз съм основният въстаник. Изправи се с непроницаемото си лице и погледът му сподели: „ Готов съм да за­почна битката си с вас. Питайте, каквото ще питате, а аз ще ви давам отговор, както си знам “.

Българинът, който обесиха

 Попитаха го: „ Как разбираше на кого би трябвало да предадеш писмата? “ и той с индиферентен тип сподели: „ Излизах на края на града или на селото, индивидът, който ме бе видял в кафенето и който аз не познавах, тръгваше след мене и там, на края на града, ми показваше кой е с размахване на забрадка, подсвирва­не и отскачане “. Неестествена и смешна беше тази ръченица, само че турците одобриха обяснението и не възразиха, а лицата им с значим тип споделиха: „ Добре, с подсвирване и с отскачане значи, да минем по-нататък “. Попитаха го: „ Откъде знаеха хората по градовете и по селата, че идваш от комитета? “ и той им пред­стави картина с маски като на карнавал: „ Когато ме извикаха на първо време в Централния комитет, от всеки завършек на България имаше по един човек. За да не се познават един различен и да не ги познавам аз, те си туряха маска на лицето. Когато аз отивах в комитета, те ме виждаха там, тъй като лицето ми беше откри­то, и по-късно към този момент ме знаеха, а аз тях не ги знаех “. Поднесе им индиферентно тази невероятна история, а типът му казва­ше: „ Ако желаете, ми вярвайте “. Попитаха го: „ Кого познаваш в Пловдив? “ и той отговори: „ В Пловдив има един доктор, из­пратих му писмо, само че той не го приел. Имаше няколко момчета, само че имената им не зная “. Възкликнаха яростно: „ А бе, Левски, ти познаваш комитетските хора, само че продължаваш да отричаш! Искаш ли да доведем 100 и петдесет души, с цел да ти кажат също­то? “, а той сви плещи и сподели: „ Аз се срещах с доста хора, само че защото не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да посоча “, след което изразът на лицето му добави: „ Както и да ме въртите, няма да издам никого, господинчовци! “. С едвам забележима подигравка им сподели, че бил решил да отиде в Цари­град, да откри големци като тях, да признае закононарушенията си и да им опише за ситуацията на българите. Готвел се да го стори, само че го заловили. И отново типът му сподели: „ Ако желаете, ми вярвайте! “.

 През доста въпроси и очни ставки мина Васил Левски, видя с оскърбление по какъв начин се държат пред съда съзаклятниците, с които искаше да прави гражданска война, само че не спря мисълта си на това оскърбление, а махна с ръка и си сподели: „ После ще мисля за тези страхопъзльовци. Сега друго е по-важно “. През цялото време беше под напрежение и подготвен за изопачаване и за противосто­ене с думи. Накрая пристигна денят, когато с облекчение си сподели: „ Играта свърши! “.

 Играта свърши на девети януари, когато разбра, че няма да го викат повече за разпит. Като преценяваше по-късно по какъв начин е играл, той си спомни, че по време на Първата легия беше гледал в едно кафене в Белград по какъв начин двама сърби играят непо­знатата за него игра шахмати. Интересно му беше да наблю­дава по какъв начин с несрещана във всекидневното другарство сериозна изчерпателност те обмисляха всяко преместване на дървените фи­гури по дъската. Спомнил си за това, в този момент си намерения, че със също такова съществено задълбочаване беше обмислял единствено за няколко секунди отговорите си на разпитите и ги бе изричал незабавно и уверено като следващо преместване на фигура. Замеряха го с въпроси като с тежки камъни, само че те не го удряха, тъй като той изкусно се извърташе, а след това ги вземаше и ги запращаше обрат­но: „ На ви, господинчовци! “. Не бяха го надделели разпитвачите в играта и той през цялото време беше индиферентно спокоен, а съдиите се ядосваха и изоставяха високомерния си началниче­ски тип, с цел да възкликнат: „ А бе, Левски, ние не те питаме кой не е приел, а желаеме да ни кажеш кой е приел “ и „ Защо не си признаеш, като виждаш, че имаме доказателства! “. Той свива­ше плещи, без да каже нищо, и единствено няколко пъти изрече думи, които не бяха ходове в играта, само че той пожела те да бъдат произ­несени, с цел да останат в пространството и след гибелта му. „ На­шите българи обичат свободата, само че желаят тя да им се сервира на тепсия. “ И още: „ Задачата ми беше да окуражавам цяла България “. Видът му при произнасянето на тези думи беше все така отчуждено надменен, само че в него деликатният наблю­дател можеше да види и величествено заставане против света и против съдиите с неизречения въпрос: „ На кого от вас, господа големци, са възлагали и могат да възложат такава задача? Вие сте единствено турски служители “. Членовете на изключителната ко­мисия отминаха думите му с настоятелен чиновнически тип и единствено българинът Иванчо Хаджипенчович поклати глава с тип на чо­век, който си споделя: „ Я виж ти! Аз не знаех, че си бил подобен “. Знаеше, само че се правеше на изумен. Само един път се срещнаха погледите им по време на разпитите и погледът на Левски сподели: „ Добър ден, хаджи. Помниш ли по какъв начин си говорихме през нощта, когато бях гостенин в къщата ти на остров Халки? “, а погледът на хаджията отвърна: „ Помня. Запомням всичко, което се случ­ва в живота ми. Сега отново се срещаме и аз срещу волята си ще би трябвало да извърша отговорностите си на турски служител “.

Чистият път

 След края на играта на девети януари 1873 година затвор­никът разведри лицето си и престана да мисли за това, което се бе случило след Коледа. Още нещо трябваше да свърши, преди да си отиде от този свят, то беше най-важното и той се залови да го прави, наричайки го „ другото мислене “.

 Изправи се с индиферентното си лице пред света и спокой­но сподели: „ Аз съм българинът Васил Левски, който скоро ще бъде обесен, само че в този момент съм още с вас, с всичките положителни индивиди по земята, и вие сте мои другари “. Мисълта му прелетя над Ловеч и Карлово, над Узунджово и над Плевен, над Босфора, над Калемегдан в Белград и над улиците в Букурещ и в Браила и той още веднъж усети какъв брой огромен и прекрасен е белият свят. Зад Сърбия е Италия, а там хората са други, тъй като в израза на лицата им проличава споменът за Гарибалди и за неговия поход, кой­то им беше донесъл свободата. Още по-нататък е Франция и там също са други людете, тъй като преди време огромни и доста умни хора бяха ги въодушевили с думи за свободата, братство­то и равенството. Той, Васил Иванов Кунчев от Карлово, беше работил три години, с цел да се трансформират по същия метод и хората в Българско, и в този момент с тиха горделивост си намерения, че неговата за­дача беше по-трудна от задачата на Гарибалди и на френските мислители, тъй като българите не потеглят елементарно след концепцията, а мнозина към момента чакат онази тепсия. Някои са срещу револю­цията поради боязън и простодушно поклонение пред властта – по какъв начин така ще потегли срещу нея, власт е това! – а други мъдро изясняват: „ Вярно е, че ни потиска турчинът, само че той потиска дребните хорица, а пред издигналите се и забогатели българи прави темане, споделя: „ Буюрунус, ефенди! “ и е подготвен даже да измекярства против добра плата. Това е пътят, байно! Трябва да станем всички издигнати и богати, а аз мисля, че можем да ста­нем такива, тъй като сме по-окумуш от турците. Ще завладеем с парите си страната и без гърмеж на шишанета ще спечелим свободата си. Нямаме в този момент интерес да се отделим като дребна държавица от империята, защото… Знаеш за какво “.

Беше спорил с такива, беше им казвал, гледайки ги в очите, че единствено отдалечаването от османските табиети за ръководство на страната и възприемането на европейския обичай е нещо положително за българина и че същинска независимост има този, който с изключение на пари има и оръжие и власт, а турчинът няма да разреши на българите да ги имат. Изслушваха го и най-образованите от­ново заинатено споделяха: „ Не си прав! “, а по-простите излагаха свои причини: „ Аз съм кундурджия, бай Василе. Ако стане и тука Европа, българите ще подносят европейски обувки и моят поминък ще изчезне, а аз не желая децата ми да останат гладни. Нека да си е турско “.

 Имаше, популярност богу, задоволително на брой българи, които каз­ваха: „ Под турския хомот не може да се живее обикновено и чо­вешки, аз самият не мога да пребивавам обикновено и човешки, въпреки че с гайтанджийските си чаркове изкарвам гечинмека на фами­лията си. Свобода ни би трябвало и нашенско ръководство, българи да са пашите и каймакамите. Не се търпи повече! “. С доста такива хора беше работил при съставянето на комитетите и с доста други още не се бе срещал, само че знаеше, че ги има, тъй като роденият да бъде човек постоянно стига до елементарното „ Искам да съм свободен! “. Труден, само че популярен беше пътят до това „ Искам! “ и божия заръка беше хората с мъжки сърца да преминат по него, доста българи го бяха извървели и бяха подготвени за протест, само че за протеста беше нужно те да се съберат в мощна армия, ко­ято да се подчинява на идващи от едно място команди. Някой трябваше да обиколи пет или 10 пъти българските земи, с цел да направи това сливане. Той, Васил Левски от Карлово, беше споделил уверено: „ Аз съм! Няма кой различен “ и три години беше работил почтено и безрезервно и чиста беше в този момент съвестта му, въпреки че мнозина не го разбираха и даже помощниците му Димитър Общи и Ангел Кънчев го упрекнаха в липса на дове­рие към тях, а Анастас Попхинов от Плевен изрече и закана: „ Недей ми току стъпя на краката, че ще се изправя веднъж и ща та клъцна в челото, та няма да ме забравиш за секоги “. Той махна с ръка, знаейки, че има потребност от други помощници, и ги търсеше, само че не можа да ги откри. В комитетите се записваха по петима, по шестима, по 10 или по петнайсет души и ма­кар че бяха доста честните и умни индивиди измежду тях, нямаше нито един, за който той можеше да рече: „ Този ще работи не по-зле от мене! “. Беше обяснил в едно писмо, че служащият за българската независимост би трябвало да бъде разсъдлив, непрекъснат, безстрашлив и милосърден и че в случай че единствено едно от тези качества му липсва, то той ще провали делото. „ Затова още не съм по­верил работата си другиму, тъй като в случай че в едно е добър, в друго го няма “ – беше написал. За да усетят хората огромната истина в думите ти, би трябвало да си се хвърлил надолу с главата в револю­цията, тя да е изпълнила тебе със наличието си и ти да си я извършил с готовността си за всеотдайност. Ако беше срещнал подобен и го бе решил за по-умен и по-добре разбиращ пред­начертанието от него, щеше му кажа с чисто сърце: „ Откога те очаквам, братко! Подхващай работата и я развърти както знаеш, а пък аз ще ти бъда асистент, в случай че ме приемеш “. Петдесет или 100 властно влизащи в душите на елементарните хорица с решител­ността, с волята си и със знанието си деятели трябваше да има в Българско и той ги виждаше в мислите си – умни, решителни, мъжествени и твърди. „ Къде сте, братя? “ – искаше да извика.

в приключение

 Каравелов му прати за асистент необразован човек, който трябваше да дава отговор на въпросите на образованите даскали и попове из Българско и да им коментира предначертанието. Дру­гият от двамата Каравелови пратеници беше учил в две учили­ща в чужбина, само че беше още на двайсет и две години и не знаеше, че революционното водачество е поминък, който се учи с години. „ Слушай, Ангеле – му сподели един път. – Като на академик човек ще ти река, че в тая работа да се научи като тебе човек да я прави не­погрешимо, то трябват му не по-малко от четири години да се скита на всяка страна и да се среща с разнообразни отзиви и хора. “ Ангел Кънчев се разсърди и го упрекна, че желае да си присвои повече привилегии, само че не беше прав. „ Хора са нужни, хора! “ – съвсем непрекъснато звучеше зов в мозъка му, а хора от оня необикновен тип нямаше. „ Нямаме хора във Влашко! – беше написал в едно писмо през 1871 година. – Година време стоях да виждам тия ко­медии и станах, та си пристигнах в Българско. “ После пристигна време, когато със същото оскърбление можеше да каже или да напише: „ Нямаме хора и в Българско! “, само че не можеше към тези думи да прибави: „ И станах, та си отидох от Българско. Оправяйте се без мене. Има да отсвирювате десетилетия още “.

 Отиваше си не по лично предпочитание, а поради нещастно стичане на събитията и от тук натъй българите тряб­ваше в действителност да се оправят без него. Ще могат ли, или ще отсвирюват? Усмихна се и поклати глава: „ Няма незаменими хора. Знам по какъв начин ще се стигне и без мен до свободата. Сега знам “.

Автор: Димитър Дишев

Картини: Васил Горанов

***

 Наедна от най-емблематичните фигури в българската история: Васил Иванов Кунчев, прочут на всички ни като Васил Левски, е посветен художественият алманах с разкази „ Искам да бъда свободен. Разкази за Левски ”. Автор на книгата е журналистът Димитър Дишев (1935–2012), който посвещава близо 40 години от живота си на задълбочени проучвания на историческите извори, с цел да напише текстовете си за Апостола на свободата. Той е събрал 16 истории и голям брой най-различни гледни точки за живота и делото на Васил Левски.

 Сред героите в „ Искам да бъда свободен ” са Найден Геров, поп Кръстьо, спореният османски и български политик Иванчо Хаджипенчович, както и майката на Левски и неговата сестра Яна. Техните разкази, събрани дружно, построяват един повсеместен и приключен облик на индивида Васил Иванов Кунчев.

 В разказите на Димитър Дишев Левски не е оня светец, който познаваме от трансформиралите се надали не в икони портрети по стените. Той не е идеализираният облик на бореца за независимост, не е еднопластовмитичен воин. В тези разкази Дякона е човек от плът и кръв – един човек, който желае да бъде свободен. Той е показан със своите дефекти, съмнения, с закононарушенията, в които е упрекван, и с грешките, които съгласно някои е позволил.

Инфо: www.jasmin.bg