Хора и улици - София е град като град. И

 Хора и улици - София е град като град. И в него тръгваме нанякъде, само че стане ли дума за старите софийски къщи и техните истории, постоянно се връщаме обратно, с цел да ги разгледаме.

 Колкото и да бързаме заставаме умерено пред красивите им старовремски фасади, постепенно учим фантастичните им орнаменти, насочваме взор нагоре пред изящните им покриви и започваме да си представяме тогавашните уютни вечери зад превъзходните им вехти непроницаеми пердета, преди да заживеят втория си живот като посолства, столични дирекции и други. Там обаче се крият колкото персонални шепоти и трепети, толкоз и призраци на цели столетия и течения на изкуството и архитектурата. Днес сме подбрали забавните истории на 5 от тези къщи, които ще ни върнат чак до интервала след Освобождението и първата половина на предишния век.

Градът към този момент е осветлен от златножълтите електрически лампи, по улиците е тръгнал първият трамвай, а задграничните и българските архитекти неуморно разкрасяват града, издигайки една след друга превъзходни къщи. Едни от тях са фамозните калоферски съграждани Георги Фингов и Киро Маричков (дядо наКирил Маричков), създатели на доста архитектурни планове на всички места из България и едни от първите и най-емблематични представители на течението сецесион у нас, което се характеризира с богати украшения и орнаменти.

Точно такива изящни елементиоткриваме и върху фасадата на къщата на семейство Дренкови - пример и знак на този интервал, която се намира на ул. „ Сан Стефано “ 31. Неслучайно тя бива издигната през 1905 година, когато е самобитният пик на това архитектурно течение. Едни от отличителните й белези са покритата с купол ъглова кула и стройното изпъкнало женско лице, наместило се на върха на най-големия прозорец на къщата. Сецесионът обаче не остава единствено по фасадата, а се „ подписва “ и върху забележителната ограда на постройката, върху която откриваме листенца.

 Постройката се появява като фамилна къща на Стефан Дренков (също калоферски гражданин) и Вера Дренкова (германка с първична фамилия Льовенхаген). Освен че отразява патриархалния дух от тези години, който е повелявал, че всяко семейство би трябвало да си издигне огромна хубава къща, където челядта да израсне, тя е възпроизвела и духа на тогавашната разрастваща се София. За страдание някои от тези архитектурни шедьоври, както знаем, към този момент не са всред живите мостри или са пред разпад, само че тази столетница удържа на времето и пазейки в себе си всички тези мемоари, през днешния ден служи за постройка на Гръцкото посолство.

 От съвсем две десетилетия по-късно е и чудният дом на сливенския фабрикант Киро Стефанов. Гордо извисяваща се тъкмо при започване на ул. „ Париж “ 1, където тя се кръстосва с „ Московска “, постройката има архитектурната привилегия да се нарежда на ъгъл, което дава огромен късмет на нейния талантлив занаятчия Никола Лазаров - един от най-видните имена в строителното минало на България - да разгърне въображението си.

 Днес никой не може да мине оттова и да не насочи взор към превъзходния й ъглов акцент. Той е обкръжен от два пиластъра, които ни връщат назад към теченията на Ренесанса и барока, завършващ на мансардния етаж типично по неокласически с фронтон. Точно на него с красиви огромни числа е запечатана и една година, която дълго време няма да можем да прокудим от съзнанията си – 1921-ва, когато е била издигната постройката. В поясите от лаврови листа по основния й корниз пък откриваме детайли на сецесиона. В тази неповторима палитра от архитектурни стилове, отразяваща безспорния гений на нейния основател, се вижда и предприемчивият дух на фамилията на първия й притежател Киро Стефанов. На първия етаж от къщата си той позиционирал работните си кабинети. Интериорът не е напълно непокътнат, само че вътре може да се видят истинският парапет и мозайката след входната врата. Сливенският фабрикант и двамата му братя наследили от татко си една от първите заводи за платове в Сливен, с която реализират огромни триумфи, печелят голям брой награди за качество и даже получават поръчки от царското семейство. Всъщност тъкмо 10 години откакто Киро се настанява в къщата, един от братята му- Стефан, застава на поста министър на финансите. Тъкмо в тези години страната се радва на огромен стопански прогрес макар Голямата меланхолия в международната стопанска система.

 Оттогава минава доста време, само че през днешния ден бижуто на Лазаров към момента грее в цялостния си искра. Понастоящем къщата, монумент на културата, е известна повече като „ приемната “ на Софийската община, а през 2019 година в нея за малко бе настанен Информационният център за кандидатурата на София за Европейска столица на културата.

 Малко по-надолу на ул. „ Московска “ 41 при ъгъла й с „ 11 август “ ще се докоснем както до още една смайваща архитектура, по този начин и до една от най-вълнуващите истории на България от първата половина на XX век. Тук ще намерим себе си пред тогавашния дом на бележития български банкер, политик и патриот Атанас Буров, чийто образ незабавно ни отпраща към 30-те години на предишния век. За епохата на модернизма ни приказва фасадата й откъм „ Московска “, поради нейните по-сдържани детайли. От другата страна обаче ставаме очевидци на забавното архитектурно решение на проектиралия я Сава Овчаров, което цели още веднъж да ни отпрати към сецесионовото великолепие с майсторски корниз и изпъкващия релеф на Свети Георги. Така сложена на границата сред двете течения в изкуството, къщата от 1933 година припомня и за спорната и прелюбопитна персона на самия й притежател, който живее там до 1941 година

 В нейните изящни салони демократът, министър в четири кабинета и народен представител от 1911 до 1934 година, е приемал формалните си посетители. Тук е кроил авторитетните си речи и е планувал икономическото бъдеще на страната ни. Тук той е прекарвал и уютните си фамилни вечери край камината с двете си деца Стефан и Недялка и с обичаната си Смарайда или както я наричали всички – мама Майда, която отговаряла за „ вътрешната политика на къщата “. Любопитно е, че домът им постоянно е бил осветлен от десетки лампи през нощта. Животът на Буров без подозрение е неразделна част от ориста и историята на България, само че през днешния ден, забързани, мнозина не осъзнават, че минават край фамилната къща на видния финансист. Поради архитектурните си достолепия и истинския си интериор постройката е оповестена за монумент на културата, а в този момент в нея се е настанила Дирекция " Социална активност " на Столичната община.

 Продължаваме още веднъж по ул. „ 11 август “ и се стопираме при къщата, която е обитавал кметът на София в спешния интервал сред края на Първата международна война и 1920 година - доктор Георги Калинков, който е един от създателите на Демократичната партия. Той в действителност не е родом от България, а е бесарабски българин от Твардица, Молдова, и е емигрант след Руско-турската война от 1828-1829 година С докторската си дисертация по право от Брюксел върху комерсиалните сдружения той се връща в София и работи като юрист дълги години.

 Разказът за фасадата на изящния му дом обаче е също толкоз любопитен, колкото историята на тогавашния кмет. Всъщност докторът е имал три „ залепени “ къщи, като тази, която се открива пред нас, е най-новата, предопределена особено за неговата брачна половинка от първия брак и техните деца. Построена през 1907 година, тя още веднъж е подписана със разпознаваемия почерк на арх. Никола Лазаров и превзема с комбинацията си от елементарна геометрия и изпъкващи живописни орнаменти. Респектиращата постройка обаче се вижда отдалеко най-много по ъгловото оформление посредством изнесени еркери на етаж втори, следван от изострен покрив на третия. В дъното на двора й към момента можем да забележим към този момент схлупилата фасадата си първа сграда, която очевидно не е била застигната от огромното благоустрояване при започване на предишния век.

 Днес емблематичният бивш дом на Калинкови е благосъстоятелност на Столичната община и тамсимволично се е разположила нейната приемна. Интериорът не е напълно непокътнат, само че вътре могат да се видят истинският парапет и мозайката след входната врата.

Заставаме още веднъж на знаковата „ Московска “, този път № 17, а пред нас в целия си непокътнат искра се разкрива домът на още един бесарабски българин - Димитър Греков - правист и политик. Първоначално част от Консервативната, а по-късно от Народнолибералната партия, той е първият ръководител на Върховния съд, министър на правораздаването в две държавни управления, ръководител на Третото нормално национално заседание и даже министър-председател за няколко месеца през 1879 година Но като се изключи че е пръв в доста инициативи, той e един от най-активните участници в основаването на Търновската конституция, а по-късно е имал достойнството да бъде измежду тримата български пратеници, срещнали се във Виена с бъдещия цар Фердинанд.

 Неговата къща е била една от най-представителните през 80-те години на ХIХ век. Първите й два етажа, които са без ярки орнаменти, са били издигнати през 1882-ра от австрийския проектант Ото Дьоркен в тогавашния дух на неокласицизма, а идващият е надстроен от родния ни занаятчия Никола Юруков цели 32 години по-късно. Освен че прибавя етаж, той я декорира в стила на късния сецесион и майсторски приключва постройката с огромен фронтон на върха, който напълно се съчетава с долната й част. За благополучие знаковата сграда е напълно непокътната и през днешния ден е под грижите на Европейската банка за възобновяване и развиване.

 На една дребна, само че известна централна столична улица, измежду безликите многоетажни жилищни кооперации, безмълвна, занемарена и оставена на разрухата, се издига приказна двуетажна къща в духа на една очарователна отминала ера. Зад портата от ковано желязо се виждат три красиви солидни каменни стълбища, водещи към централния вход. Окръглената верадна е с изящни орнаментирани колони, а многоъгълната странична фасада е със закрит балкон, който приключва с кула. Това са единствено някои от присъщите детайли на този удивителен архитектурен шедьовър, трансформирал се в следващия нереален дом. Дворът, който го заобикаля и отдалечава от уличното пространство (една нехарактерна визия за централната част на града), способства за мистичното лъчение на къщата, разпалваща любознанието и въображението на всеки минувач. Адресът е ул. “Сан Стефано ” №6.

 В архивите на община „ Оборище ” липсват данни за тогавашните притежатели на зданието. В градската история споменът за дома на банкера Димитър Иванов и брачната половинка му Надежда Станкович към този момент е съвсем изтлял, а в архитектурните среди постройката е известна повече като „ Къщата с ягодите ”. Проектирана е от приключилия Училището за художествени занаяти във Виена и Висшето техническо учебно заведение в Карлсруе български проектант Георги Кунев и е издигната сред 1927 година и 1930 година Освен трите присъщи тераси, къщата разполага и с три входа, един от които със специфична необятна врата за файтони. Във вътрешното пространство на дома са ситуирани пет спални, салони за приеми, подиум за музиканти, необятен кабинет, стаи за прислугата и подземна маза. Интериорът (част от който може да бъде забелязан във кино лентата на Димитър Петков „ Опашката на дявола ”) впечатлява с порти с кристални стъкла, дървена ламперия, камина от червен мрамор и изящни барелефи. След преломната 1944 година банкерската къща бива национализирана и отстъпена от новата власт в началото за потребностите на румънското посолство, а след това е превърната в средище на руски деятели.

 Информацията за точното й предопределение в последвалите десетилетия е прекомерно спорна. Според едни източници, преди 1989 година постройката е служела за комерсиално посланичество на Съюз на съветските социалистически републики, а по-късно и като седалище на „ Агенция печата и новостей ” (АПН), до момента в който други настояват, че в „ богатото буржоазно жилище ” (както е разказана в досиетата) са се помещавали разнообразни канцеларии на руски представителства под общото название „ Обединен профкомитет на жителите на Съюз на съветските социалистически републики, работещи в НР България ”.

Инфо: www.monitor.bg