Излиза скъпо да си беден
Даже в Съединени американски щати споделят: Време е да съживим възгледа за групова национална отговорност към най-бедните измежду нас
Преди петдесет години президентът Линдън Джонсън предприе ход, който бе невиждан за времето си и остава непостижим от идващите администрации, управлявали Съединените щати. Той разгласи “Война на бедността ”, заявявайки, че главните оръжия в нея ще бъдат “по-добри учебни заведения, по-добро опазване на здравето, по-добри жилища, по-добро образование и по-добри благоприятни условия за работа ”.
Започвайки от 1964 г., в продължение на съвсем цяло десетилетие федералното държавно управление насочваше най-малко част от ресурсите си в тенденция, която би трябвало да е общоприета – към тези хора, които са в най-голяма потребност. Създадени са стратегии за грижа за децата (Head Start) за достъп до правни услуги (Legal Services), за образование и преквалифициране на безработни (Job Corps) и за опазване на здравето на обществено слаби (Medicaid). Бедността измежду възрастните е намалена доста с помощта на промени в общественото обезпечаване.
По времето на Джонсън като че ли се бе утвърдил правилото, че е
отговорност на държавното управление да се намесва в интерес на хората в неравностойно състояние.
Но парите за битката против бедността в никакъв случай не стигаха, а вниманието на Джонсън от ден на ден се разсейваше от друга и по-смъртоносна война – тази във Виетнам. Макар и недофинансирана, “войната против бедността ” съумя да предизвика мощна отрицателна реакция измежду консервативните интелектуалци и политици.
Според тяхното виждане държавните стратегии по никакъв метод не оказват помощ на бедните, тъй като бедността произтича от изкривената логика на психиката на самите небогати. В ерата на Рейгън консервативната идеология към този момент бе приела като собствен пиедестал изказванието, че бедността не е породена от ниското възнаграждение или неналичието на работни места и обучение, а от неприятните настройки и неправилния метод на живот на бедните.
Захващайки се за тази доктрина, коментатори и политици се възмущават от минусите на характера и навиците на бедните вече 50години. Според техния мироглед бедните са некадърни, безотговорни и склонни към пристрастяване. Те имат прекалено много деца, само че не съумяват да се задомят. Така че в случай че страдат от тежки материални ограничения, в случай че им свършат парите сред заплатите, в случай че не постоянно съумяват да сложат храна на масата – то тогава могат да винят единствено себе си.
През 90-те години
се стигна до офанзива против обществената страна от страна и на двете партии в Конгреса.
Тогава този вид предубеждения одобриха и фрапантно женомразка форма. Бедните самотни майки бяха разпознати като основно звено в това, което бе наречено “цикъл на бедността ”. Според тази теза като си стоят у дома и събират обществени помощи, те дават неприятен образец на своите деца. Важни управленци започнаха да имат вяра, че за тези деца би било по-добре, в случай че бъдат гледани от платени обществени служащи – или даже в сиропиталища, както предложи републиканецът Нют Джингрич.
Отговорът бе обществена “реформа ”, ориентирана освен към преустановяване на финансовата поддръжка на застрашените фамилии, само че и към премахване на самоналожената “култура на бедността ”, за която се допуска, че е в основата на мизерията. Оригиналният закон за промяна на обществената система, подписан от президента Бил Клинтън, превиждаше 100 млн. $ за “обучение по непорочие ” на дами с ниски приходи.
Голямата криза след рецесията от 2008 г. трябваше да е задоволителна, за
да се постави завършек на теорията, че жертвите на бедността сами са си отговорни.
В течение единствено на няколко месеца милиони хора се вляха в редиците на публично бедните – освен уволнени служащи „ сини якички “, само че също по този начин съкратени или намалени механически експерти, мениджъри, адвокати и други специалности, които до тогава осигуряваха удобен живот.
Никой не би могъл да упрекна тези “нови небогати ” американци в неприятни житейски избори или неуместно държание. Те бяха образовани, работещи крепко и амбициозни, само че внезапно към този момент бяха и небогати – разчитаха на купони за храна, влизаха в приюти за бездомни, аплайваха за непрестижни работни места в комерсиалния бранш. Това беше подобаващ миг за специалистите и коментаторите най-сетне да признаят истината: бедността не се дължи на личностни дефекти или липса на мотивация. Бедността се дължи на дефицит на пари.
За множеството небогати дами – както в положителните времена за стопанската система, по този начин и в неприятните – дефицитът на пари се дължи главно на несъответстващото възнаграждение. Докато работех над книгата си „ За един пукнат грош: Как да (не) се справяш в Америка “ работех като сервитьорка, помощничка в старешки дом, камериерка в хотел, сътрудничка в магазини Wal-Mart и домашна чистачка. Не избрах тези служби, тъй като са нископлатени – избрах ги тъй като това са работните места, които най-често са разполагаем за дами без опит.
Открих, че в доста връзки тези работни места съставляват капан: заплаща се толкоз малко, че не можеш да натрупаш даже няколкостотин $, с които да можеш да изкараш, до момента в който се прехвърлиш на по-добре платена работа. В множеството случаи нямаш никакъв надзор над работния си график, което прави невероятно да организираш грижата за децата или да почнеш втора работа. При доста от тези работни места даже младите дами скоро стартират да изпитват физическо утежняване – изключително проблеми с гърба и колената – поради което в някакъв миг може да стане невероятно да работят.
Друго обезсърчаващо изобретение беше, че в някои връзки в действителност е по-скъпо да си безпаричен, в сравнение с да не си. Ако се нуждаеш от заем, което рано или късно се случва на множеството небогати хора, в последна сметка плащаш лихви, които са доста по-високи от тези, начислявани на по-платежоспособните кредитополучатели. Да бъдеш безпаричен – изключително в случай че имаш деца, за които да се грижиш – значи непрекъснато да балансираш на ръба на пропастта.
Повечето работодатели от частния бранш не оферират болнични, а доста от тях са подготвени да уволнят човек, който е пропуснал работен ден – даже в случай че е трябвало да се грижи за болно дете.
Най-богатата страна в света съумява да остане самодоволна на фона на стряскащо високите равнища на беднотия: да продължава да хвърля виновността за бедността не върху стопанската система или несъответстващата обществена поддръжка, а върху самите небогати.
Време е да съживим възгледа за групова национална отговорност към най-бедните измежду нас – непропорционално огромна част от които са дами, и изключително дами от малцинствата. Трябва да осъзнаем обстоятелството, че дамите, които чистят домовете и офисите ни, готвят и сервират храната ни и се грижат за възрастните, получават възнаграждение, което не покрива виталния най-малко – което ги трансформира в същинските филантропи на това общество
Барбара Еренрих, The Atlantic
Превод: „ Барикада ”
(със съкращения, подзаглавието е на ЗЕМЯ)
Преди петдесет години президентът Линдън Джонсън предприе ход, който бе невиждан за времето си и остава непостижим от идващите администрации, управлявали Съединените щати. Той разгласи “Война на бедността ”, заявявайки, че главните оръжия в нея ще бъдат “по-добри учебни заведения, по-добро опазване на здравето, по-добри жилища, по-добро образование и по-добри благоприятни условия за работа ”.
Започвайки от 1964 г., в продължение на съвсем цяло десетилетие федералното държавно управление насочваше най-малко част от ресурсите си в тенденция, която би трябвало да е общоприета – към тези хора, които са в най-голяма потребност. Създадени са стратегии за грижа за децата (Head Start) за достъп до правни услуги (Legal Services), за образование и преквалифициране на безработни (Job Corps) и за опазване на здравето на обществено слаби (Medicaid). Бедността измежду възрастните е намалена доста с помощта на промени в общественото обезпечаване.
По времето на Джонсън като че ли се бе утвърдил правилото, че е
отговорност на държавното управление да се намесва в интерес на хората в неравностойно състояние.
Но парите за битката против бедността в никакъв случай не стигаха, а вниманието на Джонсън от ден на ден се разсейваше от друга и по-смъртоносна война – тази във Виетнам. Макар и недофинансирана, “войната против бедността ” съумя да предизвика мощна отрицателна реакция измежду консервативните интелектуалци и политици.
Според тяхното виждане държавните стратегии по никакъв метод не оказват помощ на бедните, тъй като бедността произтича от изкривената логика на психиката на самите небогати. В ерата на Рейгън консервативната идеология към този момент бе приела като собствен пиедестал изказванието, че бедността не е породена от ниското възнаграждение или неналичието на работни места и обучение, а от неприятните настройки и неправилния метод на живот на бедните.
Захващайки се за тази доктрина, коментатори и политици се възмущават от минусите на характера и навиците на бедните вече 50години. Според техния мироглед бедните са некадърни, безотговорни и склонни към пристрастяване. Те имат прекалено много деца, само че не съумяват да се задомят. Така че в случай че страдат от тежки материални ограничения, в случай че им свършат парите сред заплатите, в случай че не постоянно съумяват да сложат храна на масата – то тогава могат да винят единствено себе си.
През 90-те години
се стигна до офанзива против обществената страна от страна и на двете партии в Конгреса.
Тогава този вид предубеждения одобриха и фрапантно женомразка форма. Бедните самотни майки бяха разпознати като основно звено в това, което бе наречено “цикъл на бедността ”. Според тази теза като си стоят у дома и събират обществени помощи, те дават неприятен образец на своите деца. Важни управленци започнаха да имат вяра, че за тези деца би било по-добре, в случай че бъдат гледани от платени обществени служащи – или даже в сиропиталища, както предложи републиканецът Нют Джингрич.
Отговорът бе обществена “реформа ”, ориентирана освен към преустановяване на финансовата поддръжка на застрашените фамилии, само че и към премахване на самоналожената “култура на бедността ”, за която се допуска, че е в основата на мизерията. Оригиналният закон за промяна на обществената система, подписан от президента Бил Клинтън, превиждаше 100 млн. $ за “обучение по непорочие ” на дами с ниски приходи.
Голямата криза след рецесията от 2008 г. трябваше да е задоволителна, за
да се постави завършек на теорията, че жертвите на бедността сами са си отговорни.
В течение единствено на няколко месеца милиони хора се вляха в редиците на публично бедните – освен уволнени служащи „ сини якички “, само че също по този начин съкратени или намалени механически експерти, мениджъри, адвокати и други специалности, които до тогава осигуряваха удобен живот.
Никой не би могъл да упрекна тези “нови небогати ” американци в неприятни житейски избори или неуместно държание. Те бяха образовани, работещи крепко и амбициозни, само че внезапно към този момент бяха и небогати – разчитаха на купони за храна, влизаха в приюти за бездомни, аплайваха за непрестижни работни места в комерсиалния бранш. Това беше подобаващ миг за специалистите и коментаторите най-сетне да признаят истината: бедността не се дължи на личностни дефекти или липса на мотивация. Бедността се дължи на дефицит на пари.
За множеството небогати дами – както в положителните времена за стопанската система, по този начин и в неприятните – дефицитът на пари се дължи главно на несъответстващото възнаграждение. Докато работех над книгата си „ За един пукнат грош: Как да (не) се справяш в Америка “ работех като сервитьорка, помощничка в старешки дом, камериерка в хотел, сътрудничка в магазини Wal-Mart и домашна чистачка. Не избрах тези служби, тъй като са нископлатени – избрах ги тъй като това са работните места, които най-често са разполагаем за дами без опит.
Открих, че в доста връзки тези работни места съставляват капан: заплаща се толкоз малко, че не можеш да натрупаш даже няколкостотин $, с които да можеш да изкараш, до момента в който се прехвърлиш на по-добре платена работа. В множеството случаи нямаш никакъв надзор над работния си график, което прави невероятно да организираш грижата за децата или да почнеш втора работа. При доста от тези работни места даже младите дами скоро стартират да изпитват физическо утежняване – изключително проблеми с гърба и колената – поради което в някакъв миг може да стане невероятно да работят.
Друго обезсърчаващо изобретение беше, че в някои връзки в действителност е по-скъпо да си безпаричен, в сравнение с да не си. Ако се нуждаеш от заем, което рано или късно се случва на множеството небогати хора, в последна сметка плащаш лихви, които са доста по-високи от тези, начислявани на по-платежоспособните кредитополучатели. Да бъдеш безпаричен – изключително в случай че имаш деца, за които да се грижиш – значи непрекъснато да балансираш на ръба на пропастта.
Повечето работодатели от частния бранш не оферират болнични, а доста от тях са подготвени да уволнят човек, който е пропуснал работен ден – даже в случай че е трябвало да се грижи за болно дете.
Най-богатата страна в света съумява да остане самодоволна на фона на стряскащо високите равнища на беднотия: да продължава да хвърля виновността за бедността не върху стопанската система или несъответстващата обществена поддръжка, а върху самите небогати.
Време е да съживим възгледа за групова национална отговорност към най-бедните измежду нас – непропорционално огромна част от които са дами, и изключително дами от малцинствата. Трябва да осъзнаем обстоятелството, че дамите, които чистят домовете и офисите ни, готвят и сервират храната ни и се грижат за възрастните, получават възнаграждение, което не покрива виталния най-малко – което ги трансформира в същинските филантропи на това общество
Барбара Еренрих, The Atlantic
Превод: „ Барикада ”
(със съкращения, подзаглавието е на ЗЕМЯ)
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ