Колко беден е българинът? Да видим:
Анализ от Даниел Смилов:
Класациите постоянно ни напомнят, че България е най-бедната страна в Европейски Съюз. Уточнението “в Европейски Съюз ” тук е доста значимо, тъй като то акцентира относителността на понятията за беднотия - те зависят от хората, с които се прави сравнението. Хубавото е, че България към този момент се съпоставя с едни от най-богатите. И в следствие от това българите не са удовлетворени от обстоятелството, че са по-заможни от горе-долу 6/7 от останалото човечество.
Вярно е, че по множеството измерители, свързани с бедността, България е на последно място в Европейски Съюз. Особено неприятно е изоставането ни от Румъния, с която тръгнахме от равни позиции. Но също по този начин е правилно, че през последното десетилетие бедността в България спадна осезаемо. Основният знак на Евростат е “риск от беднотия и обществено изключване ”. През последните 10 години за България той е намалял от 46,2% на 32,8%. За съпоставяне: данните за Румъния към 2018 година регистрират 32,5%, а за Чехия, отличника в целия Европейски Съюз - 12,2%.
Другият главен знак - за съществени материални ограничения, което е по-остра форма на беднотия, също е понижен: от 41,2% през 2008 година до 20,9% през 2018. Интересното е, че сред 2017 и 2018 година имаме огромно усъвършенстване на всички знаци. Например: единствено за година нашият показател за съществени материални ограничения се е свил с към 10 пункта. Дано това да е наклонност, а не някакъв краткотраен измервателен звук. Защото макар този спад сме надалеч от отличниците в Европейски Съюз (Австрия, Холандия и скандинавските страни), при които материални ограничения на процедура няма (само към 1-2% от популацията влизат в тази категория).
Даниел Смилов
Как е по света?
Маркс е очаквал глобализацията на капитализма да докара до пауперизация на междинната класа и превръщането ѝ в пролетариат. Нищо такова обаче не се следи. Напротив - има световно понижаване на крайната беднотия (тази беднотия спада от над 90% по време на Френската гражданска война до към 10% днес).
Световната банка дефинира като извънредно небогати тези хора, които живеят с под 2 $ дневно ползване. В демократичните демокрации (и изключително в ЕС) такава Дикенсова беднотия съвсем няма. Днес такава няма в това число и в България, въпреки че бяхме изпаднали в тази група по време на банкрута на банковата ни система през 90-те години на предишния век.
Средната класа - страхове и действителности
Данните отхвърлят концепцията за всеобща пауперизация, само че въпреки всичко междинните съсловия в развитите западни общества имат съображение да се разказват като “пострадали ” и даже “обеднели ” през последните десетилетия. Това е общоприетоо недоволство на западния човек, с което към този момент сме привикнали. Едното съображение e, че междинната класа се усеща все по-заплашена от “изпадане ” в по-долна класа, най-много поради загуба на работни места вследствие от глобализацията. Голяма част от антиимигрантските настроения, както и рецензиите против свободната търговия и придвижването на артикули и капитали се стимулират точно с този боязън.
Икономическите данни са много амбивалентни. Едно от последните проучвания на Организацията за икономическо сътрудничество и раз се концентрира върху междинната класа в развитите демократични демокрации, дефинирана въз основата на хората с сред 75% и 200% от междинния приход за дадена страна. В развитите стопански системи това са сред 50% (САЩ) и 70% (Скандинавия) от популацията. За последните три десетилетия тази група е намаляла с 3 на 100 (от 64% през средата на 1980-те години до към 61% днес). Спадът с 3% за цели 30 години надали може да бъде обсъждан като сериозна причина за боязън и неустановеност, да не приказваме за чувство за страдалчество. Тук би трябвало да се има поради и това: за този интервал стандартът на живот като цяло се е повишил - в последна сметка средата на 1980-те са времената преди всеобщо наличните лични компютри, мобилни връзки и интернет.
Изследването на Организацията за икономическо сътрудничество и раз показва, че до момента в който субективно от ден на ден хора се “усещат ” и самовъзприемат като “средна класа ” (над 4/5 от хората в Скандинавия и Холандия), обективно видяно тя се свива (макар и маргинално). Далеч по-важно е обаче забавянето на растежа на нейните приходи. През последното десетилетие те като цяло стагнират или едва нарастват, до момента в който приходите на най-богатите 10% от обществото са се увеличавали с по-бърз ритъм (с 1/3 повече). В резултат икономическата тежест на междинната класа е намаляла спрямо икономическата тежест на най-богатите.
Като цяло данните приказват, че актуалното “страдание ” на междинната класа се дефинира най-много като субективно чувство за растяща неустановеност и обективно закъснение по отношение на най-богатите няколко % от популацията на развитите страни.Българската беднотия на международен декор
Това, което се случи през последните десетилетия в България, с цялостно съображение може да бъде наречено “европеизация ”. Българинът стартира да се отнася към бедността от ден на ден като европеец, а не като човек от „ втория " или „ третия " свят:
1) Икономическият и общественият модел на България води до значително понижаване на относителния дял на хората, които по европейска формулировка са небогати. Ако трендовете се запазят, в идващите десетина години можем да чакаме догонване - в случай че не на отличниците, то най-малко на средняците в Европейски Съюз. Опитът на страни като Словакия и Чехия демонстрира, че Източна Европа може да е отличник в дисциплината „ понижаване на бедността " ;
2) Българите от ден на ден “страдат ” от болестта на развитите западни демокрации - повишаването на дистанцията сред междинната класа и най-богатите в обществото. При нас това се случва даже с изпреварващи темпове: българският Джини коефициент - общоприетият измерител на неравенството - е към 40 на 100, което е с десетина % повече от междинното за Европейски Съюз. В този смисъл чувството за “притисната междинна класа ” е при нас по-остро, в сравнение с при други европейци.
Три неверни изказвания
Нормално е Българска социалистическа партия и левицата като цяло да трансфорат елиминирането на бедността в собствен приоритет. Нормално е и другите партии да имат разгърнати стратегии по този въпрос. Но при нас дебатът се изкривява мощно в популистка посока, най-много поради следните неправилни изказвания:
- Демокрацията е донесла беднотия. Нищо сходно - образецът на Чехия демонстрира, че преходът към демократизация няма нищо общо с бедността. Ние сме по-бедни от другите в Европейски Съюз главно поради двата банкрута на България през 1990-те и неохотната и закъсняла либерализация на икономиката;
- Членството в Европейски Съюз води до повишаване на бедността. Точно противоположното - Европейски Съюз е явен фактор за значителен спад на бедността в страната;
- Неравенствотонараства заради всеобщо обедняване. Не, неравенството нараства заради по-ускорено замогване на най-заможните.
Тези неверни изказвания попречват изработването на действителни, работещи политики за справяне с бедността. Има и нещо друго, което обаче едва се схваща. Както при нас, по този начин и в цяла Европа се постанова недоволството поради растящото неравноправие, без обаче да има предпочитание за преразпределение посредством налозите. Този абсурд се изяснява по този начин: неравенството, което тревожи от ден на ден европейци, е това сред междинната класа и най-богатите. А повдигането на налозите на междинната класа няма да реши казуса. Няма да го реши и повдигането на налозите на най-богатите - най-вече те да отидат в чужбина или в сивия бранш. Дори и цялото им благосъстояние да се преразпредели, нарастването за междинната класа на човек ще е минимално. Затова “притиснатата междинна класа ” работи опортюнистично и гласоподава за политици като Тръмп или брекзитърите, които са надалеч от концепциите за данъчно преразпределение. И по този начин се получава странният свят, в който всички се оплакват от растящото неравноправие, само че и един Ципрас смъква налозите.
Оттук нататък
За България най-ефективната битка против бедността минава през удържане на европейския път на страната. Място за усъвършенствания има доста: наложителен е да вземем за пример необлагаемият данъчен най-малко за хората с най-ниски приходи. Постепенното повишение на качеството и количеството на обществените услуги е другият път за понижаване на бедността. Популистки хрумвания като събаряне на Данък добавена стойност за хляба и други артикули са просто лобизъм в интерес на избрани компании, който няма да даде резултат върху цялостната картина. А тотална проверка на данъчното законодателство в посока към мощно прогресивна канара няма да откри опора в междинния гласоподавател.
Това са общите параметри на казуса с бедността в България. Именно в техните рамки ръководещите би трябвало да поемат съответни задължения за положителна смяна в знаците и за продължаващо доближаване към междинното за Европейски Съюз.
Виж всички публикации от Даниел Смилов-->
Класациите постоянно ни напомнят, че България е най-бедната страна в Европейски Съюз. Уточнението “в Европейски Съюз ” тук е доста значимо, тъй като то акцентира относителността на понятията за беднотия - те зависят от хората, с които се прави сравнението. Хубавото е, че България към този момент се съпоставя с едни от най-богатите. И в следствие от това българите не са удовлетворени от обстоятелството, че са по-заможни от горе-долу 6/7 от останалото човечество.
Вярно е, че по множеството измерители, свързани с бедността, България е на последно място в Европейски Съюз. Особено неприятно е изоставането ни от Румъния, с която тръгнахме от равни позиции. Но също по този начин е правилно, че през последното десетилетие бедността в България спадна осезаемо. Основният знак на Евростат е “риск от беднотия и обществено изключване ”. През последните 10 години за България той е намалял от 46,2% на 32,8%. За съпоставяне: данните за Румъния към 2018 година регистрират 32,5%, а за Чехия, отличника в целия Европейски Съюз - 12,2%.
Другият главен знак - за съществени материални ограничения, което е по-остра форма на беднотия, също е понижен: от 41,2% през 2008 година до 20,9% през 2018. Интересното е, че сред 2017 и 2018 година имаме огромно усъвършенстване на всички знаци. Например: единствено за година нашият показател за съществени материални ограничения се е свил с към 10 пункта. Дано това да е наклонност, а не някакъв краткотраен измервателен звук. Защото макар този спад сме надалеч от отличниците в Европейски Съюз (Австрия, Холандия и скандинавските страни), при които материални ограничения на процедура няма (само към 1-2% от популацията влизат в тази категория).
Даниел Смилов
Как е по света?
Маркс е очаквал глобализацията на капитализма да докара до пауперизация на междинната класа и превръщането ѝ в пролетариат. Нищо такова обаче не се следи. Напротив - има световно понижаване на крайната беднотия (тази беднотия спада от над 90% по време на Френската гражданска война до към 10% днес).
Световната банка дефинира като извънредно небогати тези хора, които живеят с под 2 $ дневно ползване. В демократичните демокрации (и изключително в ЕС) такава Дикенсова беднотия съвсем няма. Днес такава няма в това число и в България, въпреки че бяхме изпаднали в тази група по време на банкрута на банковата ни система през 90-те години на предишния век.
Средната класа - страхове и действителности
Данните отхвърлят концепцията за всеобща пауперизация, само че въпреки всичко междинните съсловия в развитите западни общества имат съображение да се разказват като “пострадали ” и даже “обеднели ” през последните десетилетия. Това е общоприетоо недоволство на западния човек, с което към този момент сме привикнали. Едното съображение e, че междинната класа се усеща все по-заплашена от “изпадане ” в по-долна класа, най-много поради загуба на работни места вследствие от глобализацията. Голяма част от антиимигрантските настроения, както и рецензиите против свободната търговия и придвижването на артикули и капитали се стимулират точно с този боязън.
Икономическите данни са много амбивалентни. Едно от последните проучвания на Организацията за икономическо сътрудничество и раз се концентрира върху междинната класа в развитите демократични демокрации, дефинирана въз основата на хората с сред 75% и 200% от междинния приход за дадена страна. В развитите стопански системи това са сред 50% (САЩ) и 70% (Скандинавия) от популацията. За последните три десетилетия тази група е намаляла с 3 на 100 (от 64% през средата на 1980-те години до към 61% днес). Спадът с 3% за цели 30 години надали може да бъде обсъждан като сериозна причина за боязън и неустановеност, да не приказваме за чувство за страдалчество. Тук би трябвало да се има поради и това: за този интервал стандартът на живот като цяло се е повишил - в последна сметка средата на 1980-те са времената преди всеобщо наличните лични компютри, мобилни връзки и интернет.
Изследването на Организацията за икономическо сътрудничество и раз показва, че до момента в който субективно от ден на ден хора се “усещат ” и самовъзприемат като “средна класа ” (над 4/5 от хората в Скандинавия и Холандия), обективно видяно тя се свива (макар и маргинално). Далеч по-важно е обаче забавянето на растежа на нейните приходи. През последното десетилетие те като цяло стагнират или едва нарастват, до момента в който приходите на най-богатите 10% от обществото са се увеличавали с по-бърз ритъм (с 1/3 повече). В резултат икономическата тежест на междинната класа е намаляла спрямо икономическата тежест на най-богатите.
Като цяло данните приказват, че актуалното “страдание ” на междинната класа се дефинира най-много като субективно чувство за растяща неустановеност и обективно закъснение по отношение на най-богатите няколко % от популацията на развитите страни.Българската беднотия на международен декор
Това, което се случи през последните десетилетия в България, с цялостно съображение може да бъде наречено “европеизация ”. Българинът стартира да се отнася към бедността от ден на ден като европеец, а не като човек от „ втория " или „ третия " свят:
1) Икономическият и общественият модел на България води до значително понижаване на относителния дял на хората, които по европейска формулировка са небогати. Ако трендовете се запазят, в идващите десетина години можем да чакаме догонване - в случай че не на отличниците, то най-малко на средняците в Европейски Съюз. Опитът на страни като Словакия и Чехия демонстрира, че Източна Европа може да е отличник в дисциплината „ понижаване на бедността " ;
2) Българите от ден на ден “страдат ” от болестта на развитите западни демокрации - повишаването на дистанцията сред междинната класа и най-богатите в обществото. При нас това се случва даже с изпреварващи темпове: българският Джини коефициент - общоприетият измерител на неравенството - е към 40 на 100, което е с десетина % повече от междинното за Европейски Съюз. В този смисъл чувството за “притисната междинна класа ” е при нас по-остро, в сравнение с при други европейци.
Три неверни изказвания
Нормално е Българска социалистическа партия и левицата като цяло да трансфорат елиминирането на бедността в собствен приоритет. Нормално е и другите партии да имат разгърнати стратегии по този въпрос. Но при нас дебатът се изкривява мощно в популистка посока, най-много поради следните неправилни изказвания:
- Демокрацията е донесла беднотия. Нищо сходно - образецът на Чехия демонстрира, че преходът към демократизация няма нищо общо с бедността. Ние сме по-бедни от другите в Европейски Съюз главно поради двата банкрута на България през 1990-те и неохотната и закъсняла либерализация на икономиката;
- Членството в Европейски Съюз води до повишаване на бедността. Точно противоположното - Европейски Съюз е явен фактор за значителен спад на бедността в страната;
- Неравенствотонараства заради всеобщо обедняване. Не, неравенството нараства заради по-ускорено замогване на най-заможните.
Тези неверни изказвания попречват изработването на действителни, работещи политики за справяне с бедността. Има и нещо друго, което обаче едва се схваща. Както при нас, по този начин и в цяла Европа се постанова недоволството поради растящото неравноправие, без обаче да има предпочитание за преразпределение посредством налозите. Този абсурд се изяснява по този начин: неравенството, което тревожи от ден на ден европейци, е това сред междинната класа и най-богатите. А повдигането на налозите на междинната класа няма да реши казуса. Няма да го реши и повдигането на налозите на най-богатите - най-вече те да отидат в чужбина или в сивия бранш. Дори и цялото им благосъстояние да се преразпредели, нарастването за междинната класа на човек ще е минимално. Затова “притиснатата междинна класа ” работи опортюнистично и гласоподава за политици като Тръмп или брекзитърите, които са надалеч от концепциите за данъчно преразпределение. И по този начин се получава странният свят, в който всички се оплакват от растящото неравноправие, само че и един Ципрас смъква налозите.
Оттук нататък
За България най-ефективната битка против бедността минава през удържане на европейския път на страната. Място за усъвършенствания има доста: наложителен е да вземем за пример необлагаемият данъчен най-малко за хората с най-ниски приходи. Постепенното повишение на качеството и количеството на обществените услуги е другият път за понижаване на бедността. Популистки хрумвания като събаряне на Данък добавена стойност за хляба и други артикули са просто лобизъм в интерес на избрани компании, който няма да даде резултат върху цялостната картина. А тотална проверка на данъчното законодателство в посока към мощно прогресивна канара няма да откри опора в междинния гласоподавател.
Това са общите параметри на казуса с бедността в България. Именно в техните рамки ръководещите би трябвало да поемат съответни задължения за положителна смяна в знаците и за продължаващо доближаване към междинното за Европейски Съюз.
Виж всички публикации от Даниел Смилов-->
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ