Истанбулската конвенция като антиутопия
/текстът интерпретира и част от другите възражения в интернет против ИК/
Антиутопията представлява поставянето в вероятност на социално-политическия план на Утопията. В “Прекрасният нов свят “ на Олдъс Хъксли насилието и страданието са отстранени, обществото, асистирано и анестизирано от научно-техническия напредък, се забавлява, насладата е смисъл на живота му. В него фамилиите са отживялост и децата се отглеждат групово. В градините ги пускат да си играят голички на „ първобитни полови игри ”. Тези, които не изпитват наслада от еротичните игри, се считат за болни… Както самият Хъксли отбелязва, половата независимост приучвана от най-ранна детска възраст е типична за тоталитарните общества, тъй като компенсира ограничението на всички останали.
Днес сме по-близо от всеки път до реализирането на неговата антиутопия. Борбата за анулация на половите правила, разкрепостената половост, като постмодерна характерност на индивида, е спечелила решителна борба, в случай че не и войната. Всъщност, нейната инспирация има своя пиедестал в постулатите на Франкфуртската школа сплотяваща неомарксистки мислители като Хоркхаймер, Адорно, Маркузе. Тяхната обществената философия е метод, който приема за насочна точка обществените връзки, обществените форми на живот, а не абстракции (както те ги определят) като индивида или страната. Политическите измерения на тази философия непосредствено целят трансформацията на публичния живот, изключително в областта на културата и връзката.
Маркузе в “Ерос и цивилизация “ го прави с фройдистки прочит на Маркс и развива концепцията за “репресивната десублимация “. За разлика от Фройд, който в правилото на действителността поддържа нуждата от репресивна сублимация на желанията, той осъжда нехуманността на репресивната действителност, като съответстваща на експлоататорското общество. Вместо нейния принцип той предлага подем на желанията и превръщане на сексуалността в Ерос (в изобретателна сила).
Според него, толерантността към концепциите, които служат на системата на владичество и подтисничество, е деформиране на концепцията за приемливост. Маркузе се опълчва на същинската приемливост, която е наложително еманципираща, на опортюнистичното извращение на концепцията за нея, която той квалифицира като " репресивна приемливост ". Оттук и апелът му за превъзмогване на господстващите хрумвания и полезности.
Малко е да се каже, че в лицето на актуалната “джендър “ идеология, той е намерил последовател, тя си е напряко апологетика на културния неомарксизъм наследен ни от Франкфуртската школа. С общителното подпомагане на присъщото им обществено инженерство се прави “деконструкция “ на “репресията “ учредена на половата еднаквост. Полова, тъй като базата, от която потегля теорията на джендъра, е дихотомията естественото естество / социално-културно измерение. Според нея, човек се ражда “полово безпристрастен “. Единствено “въплъщаването “ му в публичната среда го детерминира полово. Сексуалността в този развой, както и Хъксли го подчертава в романа си, е водеща по отношение на ценностните натрупвания.
С политически тактики (към, които всъщност спада и така нататък Истанбулска конвенция) се трансформира биологичната еднаквост с обезличаване на половата полярност в името на свободата на самоопределението, на самоконструирането (на процедура – на самоизмислянето). Редуцирането ѝ от естествена, обществена и културна цялост до свободно избираема и променлива полова ориентировка се показва като равноправност от репресията.
Гуруто на този “мейнстрим “ е Джудит Бътлър ( “Безпокойствата към родовия пол. Феминизмът и подриването на идентичността “) Тя постулира идентичността като перформативна, т.е., построена от повтарящи се изяви на индивида - единствено до момента в който има дами, като част от „ хетеросексуалната насилствена нормалност ”, те могат да бъдат потискани. За нея полът не е телесна даденост а дискурсивно създадена вещественост - хетеросексуалните „ сигнатури ” на обществото би трябвало да се изличат. Мъжът и дамата, фамилията и родителите нямат право на непринуденост – те са знаци на хегемонията на мъжа над дамата и на хетеросексуалността над другите форми на половост.
/В скоби, за “куиър “ теорията ( “надстройка “ на джендър теорията) даже и полярността сред хетеро и хомо идентичността би трябвало да бъде преодоляна (вместо той, тя и 32-та други пола, да съществува единствено “те “, или нещо сходно безлично, в междинен род), тъй като само тогава хората ще получат цялостната независимост за “самоизмислянето “ си. Полът не е детерминираност, той е флуид, инвенция./
Но да се върнем към основополагащата за джендъра дихотомия природа / просвета. Ако фактически хората могат да се самоконструират, да се самоизмислят без никаква връзка с естественото естество и в цезура с публичните полезности и обществени функции, то не може да се приказва за стойности, въз основата, на които този развой се прави, а единствено за стандартно поддържани функции. В реалност джендърът, разбиран като свободно избираема обществена роля вследствие на полова схизма, е релативистки конструкт. Оттук и джендърската доктрина е един релативистки принцип с всички произлизащи от това последици при налагането му в разграждането на обичаи и полезности.
Как в този постмодерен релативизъм се вписва Истанбулската спогодба (ИК), в която терминът “джендър “ (накратко - “социален пол “, който може и да съответствува с биологичния, само че единствено по изключение) е употребен 25 пъти, до момента в който пол (биологичен) - 19 (броенето е по британския оригинал) и явно въпросната тема напълно не ѝ е непозната?
/В българския превод на конвенцията, понятието за джендър (социален пол) е преведено неточно тук-там единствено като пол (подразбиращо се анатомичен), заради което се постанова да се употребява разяснителния протокол към нея, за изясняване на действителния му смисъл. Да се пита човек, кой има сметка да внушава лъжи по обсега на конвенцията. Но като се знае кои са оформяли тактиката за въвеждането ѝ в българското законодателство, въпросителните отпадат. Това са: фондация „ Джендър други възможности “, фондация „ Български център за джендър проучвания “, Младежка ЛГБТ организация „ Действие “, фондация „ SOS - фамилии в риск “, съдружие „ Алианс за отбрана от принуждение учредено на пола “, фондация „ Ресурсен център – Билитис “, фондация „ Асоциация Анимус “, „ Български хелзинкски комитет “, съдружие „ Център на неправителствените организации в Разград “, Академия на МВР [магнаурците?] и Юридически факултет [кой/кои от него?] на СУ „ Св. Климент Охридски “./
В член 3, т. 43 на разяснителния документ съпътстващ конвенцията се среща първата формулировка, която е задоволително неконкретизирана, с цел да споделя нещо несъмнено: “терминът “джендър “ не е употребен, с цел да замести термините “жени “ и “мъже “ употребявани в конвенцията. “. В т. 53 на същия този член 3 обаче, нещата идват на мястото си и обтекаемостта на дефиницията отлично се вписва, както в подтекста на разширителния, както се схваща, обсег на конвенцията, по този начин и в нагоре упоменатата доктрина на джендъра: “редакторите пожелаха да прибавят следните претекстове за дискриминация, които съставляват специфичен интерес по повод задачата на Конвенцията: джендър, полова ориентировка, джендърна еднаквост , възраст, здравословно положение, неработоспособност, фамилно състояние и статута на мигрант или емигрант, или всеки различен статут, което демонстрира, че този лист не е обстоен. “ Тук даже и да приемем, че джендър се пояснява като систематизирано разбиране за пол, то “джендърна(та) еднаквост “ е явен знак, препращащ ни към пола като обществена структура.
Малко по-нататък, още веднъж в същата 53-та точка, нещата към този момент са показани напълно експлицитно: “Някои групи лица също могат да бъдат дискриминирани заради тяхната полова еднаквост, което значи, казано простичко, че джендърът [ общественият пол ] , с който те се разпознават, не подхожда на пола, който им е предназначен по раждане . Това включва категории лица като трансджендърите или транссексуалните, травестити и други групи хора, които не дават отговор на това, което обществото признава за принадлежност към " мъжките " или " женските " категории. “…
Мисля, че няма потребност повече да се наблюдава - и единствено тези редове са задоволителни да се осъзнае, че ИК е артикул на епохата си – неолиберален (левичарски и елитарен) прогресизъм, ориентиран към реализиране на обществени и политически промени, които да разрушат обичайните полезности на обществото (превръщането на биологичния пол в социокултурен феномен е единствено един от елементите), с цел да се отвори път на “прогреса “ разбиран като… Прекрасния нов свят.
Оказва се, че ИК е първият международно-правен документ, първият интернационален контракт, съдържащ формулировка на пола. На негова основа се официализира определението за полова еднаквост учредена не на биологичния пол а на конструираната обществена роля. Идентичността, изцяло в духа на културния марксизъм, мултикултурализма (мултиполовете) и “краят на историята “ се трансформира от класова в джендърна.
В процеса на това превръщане особена роля играе езикът. На него е възложена конструкцията на мечтаната реалност. Оттук и смисъла, което се отдава в I в. С.Н.Ф. (След Нашия Форд) на джендърното обучение още от детската градина. Децата би трябвало да се приготвят за половата си еднаквост посредством “саморазпитване “ (искаш ли принцесата да се омъжи за принца или да се ожени за друга принцеса?), посредством запознаване с “нестереотипните функции “ на пола. Чл. 14, т. 1 от ИК: “Страните подхващат, където е уместно, нужните стъпки за включване на съгласуван с разрастващите се благоприятни условия на учащите се образователен материал по въпроси като равнопоставеност сред дамите и мъжете, нестереотипни функции на пола , взаимно почитание, ненасилствено разрешаване на спорове в междуличностните връзки, принуждение над дамите, учредено на пола, и право на персонална цялост, в формалните образователни стратегии и на всички просветителни нива. “
Но дано да продължим още малко с ИК в светлината на прогресизма. След като той е главно парадигма на лявото, “нормално “ е да чакаме от него посягане, както против класическото, “буржоазното “ семейство (тук “традицията “ е още от времето на “Комунистическия манифест “,преминавайки в съвремието през законите за “защита “ на децата по държавно убеждение и достигайки до “родител 1 “ и “родител 2 “), по този начин и против християнските полезности на цивилизацията ни.
Ето едно доказателство за горното от самата шефка - госпожа О‘Лъфлин, на експертната група осъществяваща мониторинговия механизъм - кратко GREVIO, над всяка страна подписала ИК. По българската телевизия, тя декларира следното: „ Общото сред съперниците на Истанбулската спогодба е, че идват от някогашни комунистически страни, а през днешния ден са силно повлияни от религиозните си възгледи . “ Но по какъв начин да не са повлияни, откакто религиозните показа за мъжа и дамата като облик и сходство влизат в несъгласие с прогресистките ѝ възгледи?
Нещо повече, тях откриваме и в самия текст на конвенцията. В член 12, т 1 се споделя: “Страните подхващат нужните ограничения за поощряване на промени в обществените и културни модели на държание на дамите и мъжете с цел премахване на предубеждения, традиции, обичаи и всевъзможни други практики, учредени на концепцията за непълноценност на дамите или на стереотипни функции за дамите и мъжете. “ Ще ги отстраняват, затова, традициите, европейските с преимущество, най-вероятно по рекомендациите на същия този феминизиран GREVIO. 8 чиновнички (толкова му е съставът) ще вземат решение ориста на 8 и повече вековни традиции. Обаче, „ Спокойно, бели хетеро мъже! Днес разрушавам единствено патриархата! “
Неподправен феминизъм извира и от следното изявление на госпожата началник: „ Често мъжете имат повече мощ, повече физическа и икономическа мощ - това е естествено. Но те постоянно имат повече престиж и стоят по-високо в йерархията от дамите. “ Излиза, че не физическата мощ, която въпреки всичко е причина за практикуване от мъжете на принуждение, е проблематична – тя била естествена, а техният престиж в къщи, хипотетично бащин, откакто икономическият е в графата натурален. Явно не му е разрешено на мъжа да има престиж по естествен път ставайки татко, ще би трябвало да си построи първо обществения пол.
Между другото, в GREVIO са единствено дами. Незнайно дали са биологично или обществено такива, само че сигурно не считат, че са в спор на ползи при упражняването на пълномощията си ориентирани предпочитано против мъжете. На тези потвърдено неавторитарни (нали няма мъже сред тях) персони им е предоставена свръх виновна задача по отношение на член 68 т. 1: “Страните показват пред Генералния секретар на Съвета на Европа отчет за законодателни и други ограничения, въвеждащи в действие наредбите на актуалната Конвенция, формиран на основата на направен от GREVIO въпросник, който да бъде прегледан от GREVIO . “. На процедура излиза, че назначените от незнайно кой, по незнайно какви критерии шепа служители, ще управляват и постановат вижданията си на законно определени органи и национални институции… Тук му е мястото да се попита - малко ли са ви брюкселските, та желаете още от същото?
Но да се върнем към конвенцията. Във вдъхновяващо звучащото ѝ заглавие – битка с насилието - “Конвенция на Съвета на Европа за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното принуждение “, е заседнала обаче една хипотеза за дамите като жертви, а като се зачетем в наличието ѝ, разбираме, че техните насилници, още веднъж по хипотеза (инструментариум за доказване на съответна виновност по закрепени критерии не е предвиден), са мъжете. Нещо повече, обвиняването против тях е като за съсловен зложелател, като че ли преписано от учебник по марксизъм-ленинизъм: “насилието над дами е демонстрация на исторически неравнопоставените властови връзки между дамите и мъжете, които са довели до доминация над дамите и дискриминация против тях от страна на мъжете “. Да се напомни ли, че в демократичните общества за виновност може да се търси и носи единствено персонална отговорност? А и по какъв начин се потвърждава, че едно действие е осъществено само поради половата принадлежност на лицето?
На фона на претенцията, че е за “постигането на равнопоставеност сред дамите и мъжете “, конвенцията е по-скоро инструмент за положителна (обратна) дискриминация, посредством която етикетираните като “слабия пол “ дами, а и всички останали отвън биологичния мъжки, получават на процедура спомагателна настойчивост от закона. Затова пък истинска дискриминация в деяние е вменяването на податливост към принуждение у мъжете само на база пола им: “Като отбелязват структурната природа на насилието над дами като принуждение, учредено на пола “. При такава априорна “структурираност “ на пола, по какъв начин да намериш място (конвенцията е с разширителен обхват) да отбележиш някъде, че и момчетата, като девойките, търпят принуждение, когато им “осакатяват гениталиите “.
Всеки един човек, без значение от половата или расовата си принадлежност има право на отбрана в случай че е обект на дискриминация или принуждение. Групирането на хората нуждаещи се от отбрана по общи признаци в действителност води до тяхното обезличаване, до опредметяването им. Доказателство за това разследване откриваме в член 7, т. 3: “Предприетите според този член мерки [за битка с всички форми на насилие] следва да включват, когато е подходящо, всички съответстващи участници като държавни организации, национални, районни и локални парламенти и органи, национални институции за правата на индивида и организации на гражданското общество. “ Жената тук отсъства като “релевантен участник “ в ограниченията, които я засягат. Тя не е техен индивид а обект. Още по-категорично страната нахлува в персоналното пространство на “обекта “ си в член 18, т. 4: “ Предоставянето на услуги не трябва да зависи от желанието на жертвата да подаде тъжба или да свидетелства против причинител. “ Излиза, че конвенцията е единствено предлог на страната, с цел да нахлуе в фамилията. Там, където не съумяха с проектозакона За детето, в този момент пробват с ИК.
Обективно, защо изобщо ни е тази спогодба, в случай че изключим отхвърлените ѝ от обществото ни опити за разтрошаване на фамилията и традициите и налагане на джендърната идеология? От левичарските ѝ трендове ще захлебят само избрани медии и профилираните в “чувствителната “ тема НПО-та (чл. 14, 15 и 17)? Нейната експлицитно оповестена материя – насилието - е уредена в редица от националните ни закони: Закон за равнопоставеност на дамите и мъжете; Закон за отбрана от домашното насилие; Закон за отбрана на детето; Закон за отбрана от дискриминация; Конституцията, чийто член 6 (2) апропо постулира: “(…) Не се позволяват никакви ограничавания на правата или привилегии, учредени на раса, националност, етническа принадлежност, пол , генезис, вяра, обучение, убеждения, политическа принадлежност, персонално и публично състояние или имуществено положение. “ А какво, в случай че не привилегия по сексуален симптом, е създаваният от ИК друг режим за отбрана на правата?
В умозаключение - в случай че се ратифицира, конвенцията ще вкара вместо позитивни дискриминационни практики противопоставяйки пол против пол. Тя е колкото имагинерна стъпка към превъзмогване на насилието, толкоз и действителна крачка към (анти)утопията на джендърната идеология, към субективизма на “аз съм мярката на всички неща “ и размиване на полезностите.
“Утопиите наподобяват доста по-осъществими, в сравнение с се смяташе в миналото. Сега ние сме изправени пред различен обезпокоителен въпрос. Как да избегнем окончателното им реализиране? (…) Животът крачи към утопиите. И може би стартира нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, посредством които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не по този начин напълно, само че по-свободно. “ Н. А. Бердяев, “Новото средновековие “
П.С. Уточнение - Проблемът на Истанбулската спогодба не е в превода ѝ на български, както в този момент се пробват да ни убедят промоторите ѝ, а в нейния смисъл. Дори и да бъде тя повторно преведена с корекции, според чл. 81, параграф финален от конвенцията, меродавни ще си останат само британският и френският ѝ оригинал. Следователно, при тълкуването и прилагането ѝ, българският превод, какъвто и да бъде той, ще е единствено за сведение. Предвиденият мониторинг по осъществяването ѝ ще се осъществява единствено по достоверния текст – британски или френски, според смисълът, който те ѝ придават.
Умишлена илюзия се съдържа в предложенията да се одобри конвенцията с тълкувателна декларация. Според член 78, една такава декларация съставлява всъщност запаса към конвенцията и е неприемлива. Примерът на Полша е индикативен в това отношение. Срещу нейните тълкувателни запаси е направено несъгласие от Швейцария, Холандия, Швеция, Норвегия, Финландия и Австрия.
Антиутопията представлява поставянето в вероятност на социално-политическия план на Утопията. В “Прекрасният нов свят “ на Олдъс Хъксли насилието и страданието са отстранени, обществото, асистирано и анестизирано от научно-техническия напредък, се забавлява, насладата е смисъл на живота му. В него фамилиите са отживялост и децата се отглеждат групово. В градините ги пускат да си играят голички на „ първобитни полови игри ”. Тези, които не изпитват наслада от еротичните игри, се считат за болни… Както самият Хъксли отбелязва, половата независимост приучвана от най-ранна детска възраст е типична за тоталитарните общества, тъй като компенсира ограничението на всички останали.
Днес сме по-близо от всеки път до реализирането на неговата антиутопия. Борбата за анулация на половите правила, разкрепостената половост, като постмодерна характерност на индивида, е спечелила решителна борба, в случай че не и войната. Всъщност, нейната инспирация има своя пиедестал в постулатите на Франкфуртската школа сплотяваща неомарксистки мислители като Хоркхаймер, Адорно, Маркузе. Тяхната обществената философия е метод, който приема за насочна точка обществените връзки, обществените форми на живот, а не абстракции (както те ги определят) като индивида или страната. Политическите измерения на тази философия непосредствено целят трансформацията на публичния живот, изключително в областта на културата и връзката.
Маркузе в “Ерос и цивилизация “ го прави с фройдистки прочит на Маркс и развива концепцията за “репресивната десублимация “. За разлика от Фройд, който в правилото на действителността поддържа нуждата от репресивна сублимация на желанията, той осъжда нехуманността на репресивната действителност, като съответстваща на експлоататорското общество. Вместо нейния принцип той предлага подем на желанията и превръщане на сексуалността в Ерос (в изобретателна сила).
Според него, толерантността към концепциите, които служат на системата на владичество и подтисничество, е деформиране на концепцията за приемливост. Маркузе се опълчва на същинската приемливост, която е наложително еманципираща, на опортюнистичното извращение на концепцията за нея, която той квалифицира като " репресивна приемливост ". Оттук и апелът му за превъзмогване на господстващите хрумвания и полезности.
Малко е да се каже, че в лицето на актуалната “джендър “ идеология, той е намерил последовател, тя си е напряко апологетика на културния неомарксизъм наследен ни от Франкфуртската школа. С общителното подпомагане на присъщото им обществено инженерство се прави “деконструкция “ на “репресията “ учредена на половата еднаквост. Полова, тъй като базата, от която потегля теорията на джендъра, е дихотомията естественото естество / социално-културно измерение. Според нея, човек се ражда “полово безпристрастен “. Единствено “въплъщаването “ му в публичната среда го детерминира полово. Сексуалността в този развой, както и Хъксли го подчертава в романа си, е водеща по отношение на ценностните натрупвания.
С политически тактики (към, които всъщност спада и така нататък Истанбулска конвенция) се трансформира биологичната еднаквост с обезличаване на половата полярност в името на свободата на самоопределението, на самоконструирането (на процедура – на самоизмислянето). Редуцирането ѝ от естествена, обществена и културна цялост до свободно избираема и променлива полова ориентировка се показва като равноправност от репресията.
Гуруто на този “мейнстрим “ е Джудит Бътлър ( “Безпокойствата към родовия пол. Феминизмът и подриването на идентичността “) Тя постулира идентичността като перформативна, т.е., построена от повтарящи се изяви на индивида - единствено до момента в който има дами, като част от „ хетеросексуалната насилствена нормалност ”, те могат да бъдат потискани. За нея полът не е телесна даденост а дискурсивно създадена вещественост - хетеросексуалните „ сигнатури ” на обществото би трябвало да се изличат. Мъжът и дамата, фамилията и родителите нямат право на непринуденост – те са знаци на хегемонията на мъжа над дамата и на хетеросексуалността над другите форми на половост.
/В скоби, за “куиър “ теорията ( “надстройка “ на джендър теорията) даже и полярността сред хетеро и хомо идентичността би трябвало да бъде преодоляна (вместо той, тя и 32-та други пола, да съществува единствено “те “, или нещо сходно безлично, в междинен род), тъй като само тогава хората ще получат цялостната независимост за “самоизмислянето “ си. Полът не е детерминираност, той е флуид, инвенция./
Но да се върнем към основополагащата за джендъра дихотомия природа / просвета. Ако фактически хората могат да се самоконструират, да се самоизмислят без никаква връзка с естественото естество и в цезура с публичните полезности и обществени функции, то не може да се приказва за стойности, въз основата, на които този развой се прави, а единствено за стандартно поддържани функции. В реалност джендърът, разбиран като свободно избираема обществена роля вследствие на полова схизма, е релативистки конструкт. Оттук и джендърската доктрина е един релативистки принцип с всички произлизащи от това последици при налагането му в разграждането на обичаи и полезности.
Как в този постмодерен релативизъм се вписва Истанбулската спогодба (ИК), в която терминът “джендър “ (накратко - “социален пол “, който може и да съответствува с биологичния, само че единствено по изключение) е употребен 25 пъти, до момента в който пол (биологичен) - 19 (броенето е по британския оригинал) и явно въпросната тема напълно не ѝ е непозната?
/В българския превод на конвенцията, понятието за джендър (социален пол) е преведено неточно тук-там единствено като пол (подразбиращо се анатомичен), заради което се постанова да се употребява разяснителния протокол към нея, за изясняване на действителния му смисъл. Да се пита човек, кой има сметка да внушава лъжи по обсега на конвенцията. Но като се знае кои са оформяли тактиката за въвеждането ѝ в българското законодателство, въпросителните отпадат. Това са: фондация „ Джендър други възможности “, фондация „ Български център за джендър проучвания “, Младежка ЛГБТ организация „ Действие “, фондация „ SOS - фамилии в риск “, съдружие „ Алианс за отбрана от принуждение учредено на пола “, фондация „ Ресурсен център – Билитис “, фондация „ Асоциация Анимус “, „ Български хелзинкски комитет “, съдружие „ Център на неправителствените организации в Разград “, Академия на МВР [магнаурците?] и Юридически факултет [кой/кои от него?] на СУ „ Св. Климент Охридски “./
В член 3, т. 43 на разяснителния документ съпътстващ конвенцията се среща първата формулировка, която е задоволително неконкретизирана, с цел да споделя нещо несъмнено: “терминът “джендър “ не е употребен, с цел да замести термините “жени “ и “мъже “ употребявани в конвенцията. “. В т. 53 на същия този член 3 обаче, нещата идват на мястото си и обтекаемостта на дефиницията отлично се вписва, както в подтекста на разширителния, както се схваща, обсег на конвенцията, по този начин и в нагоре упоменатата доктрина на джендъра: “редакторите пожелаха да прибавят следните претекстове за дискриминация, които съставляват специфичен интерес по повод задачата на Конвенцията: джендър, полова ориентировка, джендърна еднаквост , възраст, здравословно положение, неработоспособност, фамилно състояние и статута на мигрант или емигрант, или всеки различен статут, което демонстрира, че този лист не е обстоен. “ Тук даже и да приемем, че джендър се пояснява като систематизирано разбиране за пол, то “джендърна(та) еднаквост “ е явен знак, препращащ ни към пола като обществена структура.
Малко по-нататък, още веднъж в същата 53-та точка, нещата към този момент са показани напълно експлицитно: “Някои групи лица също могат да бъдат дискриминирани заради тяхната полова еднаквост, което значи, казано простичко, че джендърът [ общественият пол ] , с който те се разпознават, не подхожда на пола, който им е предназначен по раждане . Това включва категории лица като трансджендърите или транссексуалните, травестити и други групи хора, които не дават отговор на това, което обществото признава за принадлежност към " мъжките " или " женските " категории. “…
Мисля, че няма потребност повече да се наблюдава - и единствено тези редове са задоволителни да се осъзнае, че ИК е артикул на епохата си – неолиберален (левичарски и елитарен) прогресизъм, ориентиран към реализиране на обществени и политически промени, които да разрушат обичайните полезности на обществото (превръщането на биологичния пол в социокултурен феномен е единствено един от елементите), с цел да се отвори път на “прогреса “ разбиран като… Прекрасния нов свят.
Оказва се, че ИК е първият международно-правен документ, първият интернационален контракт, съдържащ формулировка на пола. На негова основа се официализира определението за полова еднаквост учредена не на биологичния пол а на конструираната обществена роля. Идентичността, изцяло в духа на културния марксизъм, мултикултурализма (мултиполовете) и “краят на историята “ се трансформира от класова в джендърна.
В процеса на това превръщане особена роля играе езикът. На него е възложена конструкцията на мечтаната реалност. Оттук и смисъла, което се отдава в I в. С.Н.Ф. (След Нашия Форд) на джендърното обучение още от детската градина. Децата би трябвало да се приготвят за половата си еднаквост посредством “саморазпитване “ (искаш ли принцесата да се омъжи за принца или да се ожени за друга принцеса?), посредством запознаване с “нестереотипните функции “ на пола. Чл. 14, т. 1 от ИК: “Страните подхващат, където е уместно, нужните стъпки за включване на съгласуван с разрастващите се благоприятни условия на учащите се образователен материал по въпроси като равнопоставеност сред дамите и мъжете, нестереотипни функции на пола , взаимно почитание, ненасилствено разрешаване на спорове в междуличностните връзки, принуждение над дамите, учредено на пола, и право на персонална цялост, в формалните образователни стратегии и на всички просветителни нива. “
Но дано да продължим още малко с ИК в светлината на прогресизма. След като той е главно парадигма на лявото, “нормално “ е да чакаме от него посягане, както против класическото, “буржоазното “ семейство (тук “традицията “ е още от времето на “Комунистическия манифест “,преминавайки в съвремието през законите за “защита “ на децата по държавно убеждение и достигайки до “родител 1 “ и “родител 2 “), по този начин и против християнските полезности на цивилизацията ни.
Ето едно доказателство за горното от самата шефка - госпожа О‘Лъфлин, на експертната група осъществяваща мониторинговия механизъм - кратко GREVIO, над всяка страна подписала ИК. По българската телевизия, тя декларира следното: „ Общото сред съперниците на Истанбулската спогодба е, че идват от някогашни комунистически страни, а през днешния ден са силно повлияни от религиозните си възгледи . “ Но по какъв начин да не са повлияни, откакто религиозните показа за мъжа и дамата като облик и сходство влизат в несъгласие с прогресистките ѝ възгледи?
Нещо повече, тях откриваме и в самия текст на конвенцията. В член 12, т 1 се споделя: “Страните подхващат нужните ограничения за поощряване на промени в обществените и културни модели на държание на дамите и мъжете с цел премахване на предубеждения, традиции, обичаи и всевъзможни други практики, учредени на концепцията за непълноценност на дамите или на стереотипни функции за дамите и мъжете. “ Ще ги отстраняват, затова, традициите, европейските с преимущество, най-вероятно по рекомендациите на същия този феминизиран GREVIO. 8 чиновнички (толкова му е съставът) ще вземат решение ориста на 8 и повече вековни традиции. Обаче, „ Спокойно, бели хетеро мъже! Днес разрушавам единствено патриархата! “
Неподправен феминизъм извира и от следното изявление на госпожата началник: „ Често мъжете имат повече мощ, повече физическа и икономическа мощ - това е естествено. Но те постоянно имат повече престиж и стоят по-високо в йерархията от дамите. “ Излиза, че не физическата мощ, която въпреки всичко е причина за практикуване от мъжете на принуждение, е проблематична – тя била естествена, а техният престиж в къщи, хипотетично бащин, откакто икономическият е в графата натурален. Явно не му е разрешено на мъжа да има престиж по естествен път ставайки татко, ще би трябвало да си построи първо обществения пол.
Между другото, в GREVIO са единствено дами. Незнайно дали са биологично или обществено такива, само че сигурно не считат, че са в спор на ползи при упражняването на пълномощията си ориентирани предпочитано против мъжете. На тези потвърдено неавторитарни (нали няма мъже сред тях) персони им е предоставена свръх виновна задача по отношение на член 68 т. 1: “Страните показват пред Генералния секретар на Съвета на Европа отчет за законодателни и други ограничения, въвеждащи в действие наредбите на актуалната Конвенция, формиран на основата на направен от GREVIO въпросник, който да бъде прегледан от GREVIO . “. На процедура излиза, че назначените от незнайно кой, по незнайно какви критерии шепа служители, ще управляват и постановат вижданията си на законно определени органи и национални институции… Тук му е мястото да се попита - малко ли са ви брюкселските, та желаете още от същото?
Но да се върнем към конвенцията. Във вдъхновяващо звучащото ѝ заглавие – битка с насилието - “Конвенция на Съвета на Европа за предварителна защита и битка с насилието над дами и домашното принуждение “, е заседнала обаче една хипотеза за дамите като жертви, а като се зачетем в наличието ѝ, разбираме, че техните насилници, още веднъж по хипотеза (инструментариум за доказване на съответна виновност по закрепени критерии не е предвиден), са мъжете. Нещо повече, обвиняването против тях е като за съсловен зложелател, като че ли преписано от учебник по марксизъм-ленинизъм: “насилието над дами е демонстрация на исторически неравнопоставените властови връзки между дамите и мъжете, които са довели до доминация над дамите и дискриминация против тях от страна на мъжете “. Да се напомни ли, че в демократичните общества за виновност може да се търси и носи единствено персонална отговорност? А и по какъв начин се потвърждава, че едно действие е осъществено само поради половата принадлежност на лицето?
На фона на претенцията, че е за “постигането на равнопоставеност сред дамите и мъжете “, конвенцията е по-скоро инструмент за положителна (обратна) дискриминация, посредством която етикетираните като “слабия пол “ дами, а и всички останали отвън биологичния мъжки, получават на процедура спомагателна настойчивост от закона. Затова пък истинска дискриминация в деяние е вменяването на податливост към принуждение у мъжете само на база пола им: “Като отбелязват структурната природа на насилието над дами като принуждение, учредено на пола “. При такава априорна “структурираност “ на пола, по какъв начин да намериш място (конвенцията е с разширителен обхват) да отбележиш някъде, че и момчетата, като девойките, търпят принуждение, когато им “осакатяват гениталиите “.
Всеки един човек, без значение от половата или расовата си принадлежност има право на отбрана в случай че е обект на дискриминация или принуждение. Групирането на хората нуждаещи се от отбрана по общи признаци в действителност води до тяхното обезличаване, до опредметяването им. Доказателство за това разследване откриваме в член 7, т. 3: “Предприетите според този член мерки [за битка с всички форми на насилие] следва да включват, когато е подходящо, всички съответстващи участници като държавни организации, национални, районни и локални парламенти и органи, национални институции за правата на индивида и организации на гражданското общество. “ Жената тук отсъства като “релевантен участник “ в ограниченията, които я засягат. Тя не е техен индивид а обект. Още по-категорично страната нахлува в персоналното пространство на “обекта “ си в член 18, т. 4: “ Предоставянето на услуги не трябва да зависи от желанието на жертвата да подаде тъжба или да свидетелства против причинител. “ Излиза, че конвенцията е единствено предлог на страната, с цел да нахлуе в фамилията. Там, където не съумяха с проектозакона За детето, в този момент пробват с ИК.
Обективно, защо изобщо ни е тази спогодба, в случай че изключим отхвърлените ѝ от обществото ни опити за разтрошаване на фамилията и традициите и налагане на джендърната идеология? От левичарските ѝ трендове ще захлебят само избрани медии и профилираните в “чувствителната “ тема НПО-та (чл. 14, 15 и 17)? Нейната експлицитно оповестена материя – насилието - е уредена в редица от националните ни закони: Закон за равнопоставеност на дамите и мъжете; Закон за отбрана от домашното насилие; Закон за отбрана на детето; Закон за отбрана от дискриминация; Конституцията, чийто член 6 (2) апропо постулира: “(…) Не се позволяват никакви ограничавания на правата или привилегии, учредени на раса, националност, етническа принадлежност, пол , генезис, вяра, обучение, убеждения, политическа принадлежност, персонално и публично състояние или имуществено положение. “ А какво, в случай че не привилегия по сексуален симптом, е създаваният от ИК друг режим за отбрана на правата?
В умозаключение - в случай че се ратифицира, конвенцията ще вкара вместо позитивни дискриминационни практики противопоставяйки пол против пол. Тя е колкото имагинерна стъпка към превъзмогване на насилието, толкоз и действителна крачка към (анти)утопията на джендърната идеология, към субективизма на “аз съм мярката на всички неща “ и размиване на полезностите.
“Утопиите наподобяват доста по-осъществими, в сравнение с се смяташе в миналото. Сега ние сме изправени пред различен обезпокоителен въпрос. Как да избегнем окончателното им реализиране? (…) Животът крачи към утопиите. И може би стартира нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, посредством които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не по този начин напълно, само че по-свободно. “ Н. А. Бердяев, “Новото средновековие “
П.С. Уточнение - Проблемът на Истанбулската спогодба не е в превода ѝ на български, както в този момент се пробват да ни убедят промоторите ѝ, а в нейния смисъл. Дори и да бъде тя повторно преведена с корекции, според чл. 81, параграф финален от конвенцията, меродавни ще си останат само британският и френският ѝ оригинал. Следователно, при тълкуването и прилагането ѝ, българският превод, какъвто и да бъде той, ще е единствено за сведение. Предвиденият мониторинг по осъществяването ѝ ще се осъществява единствено по достоверния текст – британски или френски, според смисълът, който те ѝ придават.
Умишлена илюзия се съдържа в предложенията да се одобри конвенцията с тълкувателна декларация. Според член 78, една такава декларация съставлява всъщност запаса към конвенцията и е неприемлива. Примерът на Полша е индикативен в това отношение. Срещу нейните тълкувателни запаси е направено несъгласие от Швейцария, Холандия, Швеция, Норвегия, Финландия и Австрия.
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ