Тези мои размисли бяха провокирани от едно телевизионно известие. Емигрирало преди време българско семейство идва с децата си в нашата столица; сходни визити през днешния ден са типично събитие напролет и лятото. Те не са изненада или учудване за който и  да било при съществуването на към два милиона най-вече млади българи, които живеят и работят в разнообразни страни на света. Тези " наши чужденци ", полагащи старания за акомодация към непознатите и сложни за асимилиране други обществени и културни условия, редом развиват - съвсем неумишлено и ненадейно и за самите тях - сензитивност към кръга на към този момент трайно отсъстващите близки хора. Тук включвам родители, семейство, другарски кръгове, някогашни сътрудници. Социолозите установяват, че в изискванията на днешната всеобща емиграция има мощна носталгия  към " фамилното огнище ". Очевидно същото изяснява и късото завръщане на съответното семейство в нашата страна. 
Но става нещо непредвидено: обичаният дядо извежда своите внуци на разходка, а те ненадейно биват грубо нападнати от две кучета. Пострадалите и техните близки претърпяват шоков удар. Очакваното заменяне на всекидневното чувство за живот измежду раздор и разрушени връзки в чужбина с чувството за непосредственост и топлота е парирано от физически рани и стресови прекарвания. Идва нов миг на размисъл. Майката ясно осъзнава, че в непознатата среда децата са намерили по-добър банкет и връзки. Още по-категоричен е бащата: след случилото се за тях дестинацията София става нежелана. Едни действителни културни настройки, упования  и илюзии от този миг стават в действителност илюзорни.  
Трагичните истории 

със зли кучета в столицата и в страната 

стават не за пръв път. Те от време на време се повтарят и внасят безпорядък в градското ежедневие. Преди време кучета бързо унищожиха цялостен професор. В случая има основна детайлност, която не желая да отмина. Културологическата доктрина за шока разрешава да разберем същността на събитието в неговата същинска дълбочина.
Когато човек се намира в своята обичайната група, измежду познати и близки, споделящи общи правила и полезности, на личността не се постанова авансово да обмисля и проектира своите думи и действия. Всички те знаят какво могат да чакат един от различен, доколкото имат общи визии за света.  Под " културен потрес " се схваща обстановка, при която конфликтът с друго общество и друга просвета неизбежно, най-малко първоначално, те кара да изпитваш непрекъснати компликации в процеса на общуването. Чувстваш се беззащитен и объркан, нерешителен в самия ежедневен развой. Културният потрес е изострен конфликт на едни остарели културни полезности с други, нови културни полезности на нивото на всяко настрана самостоятелно схващане.
Работата в тази ситуация е там, че потърпевшите герои от цитираната история при емигрирането в непознатата страна несъмнено към този момент са претърпели сходен културен потрес. И освен са го претърпели, само че са намерили сили и благоприятни условия да го преодолеят. Вероятно по пътя на асимилацията, посредством умишлен блян да се откажат от огромна част от своя прелиминарен, базисен културен багаж, примерно от езика, с който са пристигнали.
Иначе няма опция да се поемат нужните за всекидневното битие нови културни правила и полезности. И въпреки всичко паметта за това от кое място са тръгнали, изтласкването, само че не и  загърбването на носталгията по " фамилното огнище ", демонстрират, че културната асимилация не e цялостна. Желанието - въпреки и за краткотрайно завръщане, остава като жива културна фантазия. И ето, когато връщането се реализира, съответните условия принуждават хората да се отвратят от познатата родна среда. Те я осъзнават като безредна, лишена от нормативна система и по тази причина рискова. То ги кара да я слагат под подозрение. Това е към този момент идващото състояние 

на тежък противоположен културен потрес, 

претрупан с задоволително огромна разрушителна мощ. Конфликтът може да стане и неразгадаем: формите на едно сякаш познато като спокойно, като културно регламентирано ежедневие се оказва натоварено с опасности и физически рискове за живота. Те имат силата да те откъснат от най-близката неофициална среда - тази на родителите, на околните, на приятелите. По-ясно остава открит пътят към цялостното културно разтваряне в другата, в непознатата културна среда. В рамките на самостоятелното схващане или на нивото на дребната група се разиграва нещо като конфликт на полезности от разнообразни цивилизации. Нека прибавя, че отрицателното значение на противоположния потрес се демонстрира и на други, разнообразни, по-ниски нива на дейности и упования. Например завърнали се краткотрайно от чужбина наши другари се възмущават от неравните или изчезналите тротоари, от грубото отношение на някои служители от разнообразни институции, от " отровната " храна, която консумираме и така нататък Даже слагат въпроса: " Всъщност по какъв начин по този начин живеете? "... 
Как да си разбираем съществуването в нашето ежедневие на сходни извънредно неприятни случаи и обстановки? Очевидно около всичко друго  те ясно приказват и за съществуването на избрани културни дефицити в нашето общество.
Непосредствената ми витална процедура от дълго време и все по-настойчиво ме убеждава, че би трябвало да се научим да виждаме и осъзнаваме мъчно различимата, само че - въпреки това -  с фундаментално значение за нашето взаимно битие просвета на всекидневието.Тази просвета мъчно се разграничава, доколкото се слива  с другите форми на делнично държание, само че таман заради това тя е на всички места, произлиза от всички и визира всички. Тази просвета в действителност не е друго с изключение на форма на организация и самоорганизация на всекидневното стереотипно битие: тя има заслугата да внася порядък и смисъл в неизбежната повторяемост на безкрайната верига от житейски обстановки. Осъществи ли своята роля, тази просвета води до благотворното положение на консенсус и съгласие в човешкото другарство.  
Чрез тази своя функционалност тази просвета в актуалното общество играе на първо място посредническа, обезщетителна, а не толкоз преобразователна (творческа) роля. По това 

се разграничава от високата " културна просвета " ; 

само че в същото време, както виждаме, в обособени, изключителни, случаи има способността да ни слага в обстановката на тежък културен потрес. Това неизбежно води до преосмисляне на самостоятелното, фамилното или груповото житейско държание. В този смисъл тя е и достоверна просвета, доколкото неизбежно провокира преосмисляне на всяко ритуално, ежедневно, шаблонно повторяемо държание. 
Именно като пораждаща едни или други, нови смисли и смисли, тя може да легитимира, само че и да делегитимира познати и необятно възприети всекидневни практики.   
Такава е днешната наклонност в световния свят и по избран метод визира и самите нас. Затова и всекидневието без просвета - на бита, на ландшафта, на инфраструктурата към този момент е нежелателен анахронизъм.