Политическа отрова за децата
Змиите на антикомунизма още веднъж запълзяха из храсталаците на българското обучение. Отново надигат глава, пробват се от страниците на новите учебници да хапят децата ни с отровата на забравата и омразата.
Поводът за тези хем тъжни, хем гневни мисли е решението на министъра на образованието да върне утвърдени от рецензентите, оценителите, двете комисии на МОН и учителите по история нови учебници по история за X клас. Г-н Вълчев елементарно се поддаде на медийното съскане на трима отявлени антикомунисти и изиска смяна в учебниците.
Но това значи политическа цензура в учебно заведение. И въпреки че тече подписка против нея, надали ще има резултат. Защото политическа цензура има от дълго време в родното школо и това може да ви го каже всеки, който работи като преподавател. И който има смелостта да го направи.
Питате ли се какво е на учителя да знае, че това, което преподава, не е истина. Че влиза в прорез и с разбиранията, и с насъбраните познания, и с правилата. Спомням си, сътрудниците ми споделиха по какъв начин на семинар на учителите по история им било казано, че ще преподават нещата единствено по този и този метод (охулвайки интервала 1944-1989) и това не предстои на коментар. На който не му харесва, да си търси друга работа.
И учителите треперят за работното си място. Хранят фамилии. Ако и шефът е обвързван с ръководещата партия, тогава цензурата е сигурна.
Всъщност на учителя е неразрешено да води политическа агитация в учебно заведение. Дори да приказва за политика. Освен в случай че това не е вярната политика.
Най-охулваният интервал е 1944-1989 година. Най-лошите хора са комунистите. И се прави всичко допустимо да се потвърди, че даден надарен публицист не е болшевик, или в случай че това не може да се отхвърли, то най-малко се подминава.
И самите деца доста постоянно го виждат. Вкъщи им споделят, че не е било по този начин. А в преподаването е значим салдото.
Но един опит за по-балансиран метод към историята беше посечен.
А историята върви след спечелилите. Не след истината.
Когато започвах работа като преподавател, си мислех наивно, че това е креативна специалност, която ти дава независимост и която възпитава независимост в подрастващите: независимост да мислиш, да изразяваш мислите си, да ги защитаваш... Но нищо от това не е правилно. Свободата на мислите е стегната в клишетата на образователната стратегия, която пък е подчинена строго на политическата обстановка на деня.
Да, господин Вълчев, истината е, че няма по-унизен човек от българския преподавател. Срам ме, само че не ме е боязън да ви го кажа.
Поводът за тези хем тъжни, хем гневни мисли е решението на министъра на образованието да върне утвърдени от рецензентите, оценителите, двете комисии на МОН и учителите по история нови учебници по история за X клас. Г-н Вълчев елементарно се поддаде на медийното съскане на трима отявлени антикомунисти и изиска смяна в учебниците.
Но това значи политическа цензура в учебно заведение. И въпреки че тече подписка против нея, надали ще има резултат. Защото политическа цензура има от дълго време в родното школо и това може да ви го каже всеки, който работи като преподавател. И който има смелостта да го направи.
Питате ли се какво е на учителя да знае, че това, което преподава, не е истина. Че влиза в прорез и с разбиранията, и с насъбраните познания, и с правилата. Спомням си, сътрудниците ми споделиха по какъв начин на семинар на учителите по история им било казано, че ще преподават нещата единствено по този и този метод (охулвайки интервала 1944-1989) и това не предстои на коментар. На който не му харесва, да си търси друга работа.
И учителите треперят за работното си място. Хранят фамилии. Ако и шефът е обвързван с ръководещата партия, тогава цензурата е сигурна.
Всъщност на учителя е неразрешено да води политическа агитация в учебно заведение. Дори да приказва за политика. Освен в случай че това не е вярната политика.
Най-охулваният интервал е 1944-1989 година. Най-лошите хора са комунистите. И се прави всичко допустимо да се потвърди, че даден надарен публицист не е болшевик, или в случай че това не може да се отхвърли, то най-малко се подминава.
И самите деца доста постоянно го виждат. Вкъщи им споделят, че не е било по този начин. А в преподаването е значим салдото.
Но един опит за по-балансиран метод към историята беше посечен.
А историята върви след спечелилите. Не след истината.
Когато започвах работа като преподавател, си мислех наивно, че това е креативна специалност, която ти дава независимост и която възпитава независимост в подрастващите: независимост да мислиш, да изразяваш мислите си, да ги защитаваш... Но нищо от това не е правилно. Свободата на мислите е стегната в клишетата на образователната стратегия, която пък е подчинена строго на политическата обстановка на деня.
Да, господин Вълчев, истината е, че няма по-унизен човек от българския преподавател. Срам ме, само че не ме е боязън да ви го кажа.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ