Здравка Евтимова, писател - Илиана Беновска „Беновска пита – Радио К2“, 27.01.2024 г.
Четат ли българите?
„И с огромно любопитство започвам този разговор, защото трябва да преодолеем това, че неграмотността, бездуховността, липсата на идеали, не знам още колко да изреждам, затриват този народ, сякаш! Озаглавих нашия разговор с колоритния писател Здравка Евтимова „Някой може ли да пише? И кой ни чете?“. Твърде дръзко ли Ви питам?“, попита водещата Илиана Беновска. Здравка Евтимова заяви категорично, че младите българи четат. Тя разказа, че преди няколко дни в Софийска градска библиотека точно това е било във фокуса на вниманието. Оказва се, че библиотеката има над 100 000 читатели, а увеличението спрямо миналата година е с 42 000. 40% от тях са млади хора до 28 години. „Преподавам творческо писане в СУ и мога да каже, че тези хора не само талантливо пишат, но и жадно четат!“, категорична бе тя.
Разказът „Пешан“.
„Поканих Ви със задната мисъл, отдавна имам идея и все не ни остава я време, я пари, защото тази работа, с извинение, също се плаща, да започнем да четем по радиото, по телевизията книги, разкази, романи, пиеси, стихове! Сега съм Ви поканила и даже Ви помолих Вие да изберете какво да прочетете!“, продължи Беновска. Здравка Евтимова отвърна: „Аз избрах един по-весел разказ в това студено утро. Разказ, който да може да помогне на хората, ако не успеят да се усмихнат, то поне да си кажат – аз мога, аз няма да се прекърша, аз съм човек, който не може да бъде вкаран в килия, чийто ум не може да бъде окован във вериги! Разказът се казва „Пешан“!“.
„Кое Ви вдъхнови да го напишете?“, попита Беновска. Евтимова отвърна, че е била вдъхновена от човек, когото е видяла във влака. Тя продължи: „Много интересен! Чух само две изречения, които каза. Много ми хареса как стояха тези изречения на устните на един доста дребен човек. Този човек беше моята идея за съпротивата, на това, че щом си роден под българско небе не могат да те стъпкат и ако някога се чувстваш прекършен, то това е само временно явление и трае само няколко дни до няколко седмици! Но този човек ми направи щастлив живота за няколко месеца само с две изречения!“.
„Само да кажа, че Вие пътувате всеки ден от Перник до София!“, продължи Беновска. Евтимова отвърна, че това го правят всеки ден 35 000 души. Те създават БВП на страната. „Така че аз се гордея с моите съграждани, които днес празнуват пернишката Сурва!“, добави тя.
„Добре, хайде сега да прочетете разказа! Прочетете го така, както бихте го прочели вкъщи, у дома на внуците, на децата!“, продължи Беновска. Здравка Евтимова прочете своя разказ „Пешан“
ПЕШАН
разказ от Здравка Евтимова
Майка ми Енка е от Джалевия род и делата, в които ръстът на човека му изяжда главата, са й ясни. „Джале“ на правилен български означава „Дяволе!“ Нашият край е мързелив край, две минути да откраднеш и да ги проспиш, пак е кяр, а ако спането не ти е интересно, вземи се в ръце и започвай да се заяждаш. Та мисълта ми е, че мама е от соя на Джалетата, и като всички Джалета е висока, с черна като въглища коса - повече коса отколкото жена, повече ум, отколкото ще видят очите. Планът ми беше прост и лесно осъществим – да изпратя на мама некролога си – Скръбна вест: Почина Пешан Пешанов, 26-годишен. Добрите хора нивга не умират и прочее бошлаф.
Мама ме познава и няма да се върже, че съм прескочил оттатък. Това е новата магария на наш Пешан, ще си каже. За баща ми се тревожех, доверчиво агне е той, сърцето му е добро като първото кокиче в изтърбушения парк на квартала ни.
Все пак ликувам – сега ще си обера крушите и здрасти, свобода. Омръзна ми да бия бетон по строежите в София, плочки в тоалетни да лепя, да санирам дърти като мумии блокове. Мама ще поклати глава – черен гологан не се губи, дребен мъж не умира. Тя знае - обичам да бродя насам –нататък по света и жали, горката, че съм нисък, дори къс. Майка ми е поела прекалено много от Джалевия сой в костите си, пораснала висока и едра - не жена, а цяло кметство. Абсолютно никой не поглеждал тая висока жена. Да не луд да докара мечка от Пирин планина и да я пусне в къщата си.
- Слушай внимателно – разправяше ми баба - и тя от Джалевата кръв – Живееше в покрайнините на квартал „Изток“ един Пешан. Да, правилно се сещаш, баща ти. Шаран, та три пъти шаран – колкото ботуш на височина се изсулил, ситен, мършав. Косата му повече от мъжа, гъста и чорлава. А под гъста коса какво освен глупост може да извира! Той никоя жена не успяваше да излъже - кой е луд да сложи жълти стотинки в портфейла си, ти, например, ще хабиш ли цял портфейл за жълти стотинки?
Накратко ето какво се случило – то било за срам, подбив и подигравка на целия град – всъщност само името му град, а иначе по улиците фас до фаса, в реката вместо вода - завист тече. Затова хората правели къщите близо една до друга - да могат да си завиждат по-добре, хем да виждат, хем едновременно да завиждат. Една вечер – Пешан и Мечката се хванали за ръка – никой не се обръщал другояче към Енка, викали й „Мечката“. Пешан с ръчица като гвоздей, Мечката - с лапа като греда.
Оказало се в последствие, че двамата са се оженили тайно в Радомир. Така лилипутът попаднал в лютия род на Джалетата и за зла беда аз, първородният им син, съм вреснал в семейството през зимата, в началото на декември. В последствие пораснах дребен като баща си. Майка ми, Джале от всички посоки и пътеки, като видяла, че е родила момче, светкавично ме кръстила Пешан – дотам се умопомрачила от обич по джобното си мъжле. Година и два месеца след мене се пръкнал първият ми брат – кръстила го Еленко на себе си, и този първи брат още след втората си година ме надмина с една глава на ръст.
Вторият ми брат се казва Петко – наречен пак на нашия ситен като зърно фасул баща. Помня, докато беше бременна с него, мама приличаше на оръдието от Балканската война пред кметството ни и колкото повече наедряваше, толкова по-хубава ми изглеждаше.. И на брат ми Петко даде дългите си кости и големите крака, тъй че и вторият мой брат ме настигна и подмина на ръст. Понеже хората по нашия край са устати и мозъкът им е изплетен от завист, само чакат кого да наплюят, вкупом подеха да подиграват майка ми, че съвсем бързо, след няма и година, ново, четвърто отроче, чакала. Като нямала красота, гледала да компенсира с много челяд. Третият ми брат отново на баща ми го кръсти - Петьо. Така че сме четирима братя – аз най-дребен, най-нищожествен, като орех под хорските обувки. Орех, но стоманен! Не се чупи, не се кланя. Не се огъва.
Нисък бях.
По едно време ми светна – бъди зъл. И разбрах, да злобен съм. Колкото по-малогабаритен ме отразява огледалото, толкова злобата ми втасва и големее. Затуй избрах да стана строител – да се катеря по високите етажи на блоковете в София, светът да бучи ниско под подметките ми, да гледам отвисоко всички грамадни мъжки индивиди. Ставам още по-лют. Но злоба не се вижда, докато не захапе някого.
Бях си съчинил некролога, отпечатах го в десет екземпляра, платих си колкото трябваше. Оставаше само да викна „Здравей, свобода!“
Дребен съм, но не и наивен. Въпреки всички умни разсъждения, харесах една Стела от нашия квартал. Това ми съсипа плана за шетане по света. Само като я погледна, злобата ми пращи, щото такава хубост никога няма да ми стане гадже. „Пешане, забрави думата „няма“, сине,“ – каза веднъж тате. И беше прав. Един грамаден като майка ми се разстила и врът-врът, увърта се край Стела. Понеже съм разсъдлив и зъл, а от високите етажи на блоковете в София наоколо се виждат повече строшени коли, отколкото здрави, пресмятам: – „Ти, Пешане, не си губи дните в глупости, забрави некролога, а се заеми да сложиш съществена мисъл в живота си. Коли, и то стари, на две строшени, са блага работа и добра заплата. Я се усучи около Джаро в автосервиз „Металург- Перник“ - но Джаро и мошеничествата му не ме теглеха, теглеше ме, че покрай сервиза минава улицата до детска градина „Миньорче“, а моята Стела – дълбоко съмнение ме гризеше – откъде накъде ще я наричам „моя“? – та моята Стела беше детска учителка в същото „Миньорче“.
Станах чирак на Джаро. Зарязах и София, и блоковете там – но злобата ми още повече напира нагоре, щото гледам как Джаро слага пари в джеба си, а в моя - стотинки. Но не от жажда за пачки се паля. Пачки като искам, имам яки ръце, ще натрупам имане и на десет купчини ще то разпределя. Гледах Стела и дангалака, зурла лакът широка, врат - от Перник до Каварна дебел. Един ден, както бях дребен - не помня през кой месец се случи, но около сервиза бяха цъфнали макове – отново засякох моята Стела и онзи. В сервиза нямам цвете, нямам ябълка, нито вафла, само машинно масло в туби. Веднага скокнах, накъсах де що мак се изправи пред очите ми. Спрях се пред зурлата и момичето, както си крачеха по улицата.
- Слушай, Стела … момиче – отначало фъфлех, но мама ме отучи – „Хапи си устната, сине Пешане, и фъфленето ще избяга от гърлото ти като язовец.“ Захапах си устната и фъфленето престана. – Вземи, момиче! Това е за тебе! – и дадох на Стела целия наръч макове, дето бях накъсал. Толкова голям сноп се оказа, че можеше да потъне в него. Грамадният ревна насреща ми:
- Изчезни като муха, въшко!
Грабна моите макове и започна да ти тъпче един по един върху плочките на тротоара.
Е точно това ми трябваше.
- Продълговато парче! Не се дръж тъй с това момиче. Ти я потискаш Това момиче аз го харес…. – лапата на типа беше грамадна като саксия. Блъсна ме и аз не знам къде, но се търкалях няколко минути. Обаче като спрях да се търкалям, се надигнах, отклатушках се до него и викнах:
- Не искам това момиче ти да го разпиляваш. Това е най-хубавото момиче…. – той ме ритна. Не зная колко пъти се претърколих. По едно време спрях и скочих. Изтърчах - друг път, не мога да помня на лакти ли се влачих, на шкембе ли, дотътрузих се до него и син-посинял, зелен-позеленял, креснах:
- Аз… Аз това момиче … ще го пазя от злина и… – не знам дали се валях в праха, или потъвах в гьол с тиня, но се усетих - бях захапал грамадния през дънките. Здраво бях забил зъби, бях го загризал - дали за глезена или за прасеца, не знам. Но якия клюн голям зор се озори, много блъскане ме блъска, докато откопчае моята челюст от глезена или прасеца си. Накрая ме отсече с един десен прав по врата. Аз злобен, та врял, хриптя, хрущя и плувам. Задавям се в собствените си зъби, но съскам:
- Аз ще го опазя това момиче! От тебе!
Не мога да разбера дали се търкалях по плочките или само лежах, но го исках това момиче. Тоя си бе вирнал главата до Черни връх и не поглеждаше Стела. Надул се като кон, а аз лежа ли, лежа. Ядът ми кипи. Набъбва, става голям от началото на небето до края му. Как да лежиш като мас, намазана на филия? Ти да не си туба с машинно масло. И то щеше да гръмне, и то! Ах, защо не приличах на майка си, която беше Рила планина в рокля, а бях баща ми – пластмасовата капачка на тубата с машинно масло! Изправих се, плувах в пот и нерви, задавях се и залитах. Добрах се до надутия кон – всъщност аз конете ги обичам, защото конят душа носи като човек и харесва лекия си ездач – затова кончетата са ми любими. Само те ме разбират. Изправих се. Мозъка си щях да изплюя, червата си щях да разплета, но долу повече няма да лежа. Така ме е учила мама. Хранила ме е, понякога ми е дърпала ухото и ме научи. Мястото на мъжа не е в праха. Мъжът трябва да стои на краката си.
- Не си дигай голямата като слон глава към небето! Не гази маковете на това момиче! – креснах му, но сигурно половината, че и повече думи са потънали в кръвта и в нервите ми.
Той ръгна напред да ме светне с още един десен прав. Аз го захапах за дланта – як глиган беше, охранен. Завъртя ръка и ме вдигна във въздуха като че бях галош, но аз не пусках. Зъбите ми са здрави като на тате, едно хубаво негово нещо бе прескочило у мене. И както глиганът ме въртеше във въздуха, свих крака и успях да го стегна с коленете си около гръкляна. Стискам колене, а те мършави, мижави, но упорити.
- Ще го удушиш! - викна моето момиче. То още не знаеше, че е мое, но щях да й го кажа. Аз съм като бащата – обича майка ми, горкият, макар че тя е от големите щайги, а той е чушле в щайгата. Всъщност отдавна бях научил името на момичето и си го повтарях, когато ми беше криво. Стела. Стела. Аз стискам колене около гръкляна на продълговатия и съскам, вместо да говоря:
- Ти не знаеш, че си мое момиче, Стела, но си! – доста от яда ми попи в думите. - За мене си небе. Земя си. Да го знаеш!
Продълговатият се изкриви, изхрущя, накрая се просна на земята. Можех да скокна с пети на шията чу и да го форматирам в готовност за „Пирогов“, но не исках да умира. Да набия един тип и той да издъхне. Тогава кой ще си спомня за железните ми колене? Стъпих с крак на гърдите му, грамадни като футболно игрище, и започнах:
- Стела ще е моето хубаво момиче – и докато го казвах, онзи, глиганоокото чудовище, изхвърча като пружина и ме притисна към земята.
- Заклах те! - каза.
- Стела ще е моето момиче! – изфъфлих, но страхът не може да говори, защото няма уста. Аз можех и заграчих: – Стела ще е моето хубаво момиче!
Не знам дали волът ме пожали. Мразя да ме пожалват, по-добре да ме размаже, но жалостта ме смаза повече от един прав в зъбите.
Както ме беше проснал, се надигнах. С мозъка си, който сигурно бях изплюл навън от себе си, викнах:
- Бий се, бе!
После дали ме е душил, дали ме е млатнал веднъж-дваж, не зная. Всичко може да е станало. Дойдох на себе си в канавката край пътя. Протягам се, опипвам се – няма нищо строшено. Добре. И тогава се замислих за нашите от рода на Джалетата. Баща ми е плодородна земя. Обича цветя. Той полива лалетата и зюмбюлите, боде кокичета. Мама сади само марули, домати и чушки – нещо, което не се яде, не се хаби за него. Баща ми е мекушав и за двамата – един тънък човек, като шал се увива около нея. Знам, че имаме огледало, но той сигурно не се оглежда. Няма как да не забележи колко е ситен.
Идиоти и двамата. Той й стига малко над рамото, тя драска с чело облаците – такива глупчовци бяха. Движеха навсякъде заедно, хванати за ръка. Спомням си - още като бяхме малки деца, крачеха близо един до друг, като че ако единният се отдели, другият ще се просне на тротоара. Ние с братята ми се боричкахме кой да хване тате за ръка. Той, добър като кисело мляко, понякога донасяше на мама лале – и може никой да не вярва, но мама се разплакваше. Защо? От нищо и никаква китка. За чий дявол пускаше тя дъждовалните машини? По едно време ме срязваше мисълта – ами ако е нещо лошо? Страх ме беше мама да не умре. Защо я подпират сълзите? Но тя не умираше. Такава беше майка ми.
Всичко ме болеше. И крака, и глава. Ако ме зърнеше как се търкалям в канавката, мама щеше каже „Тоя не е мой син.“ И както си бях оплескан в прах, ставам – къде ти ставам! Люлея се като обесен на въже, като катастрофирал моторист се клатя, но около мене имаше още макове. Макът не е лале. Откъде да изровя лале сега? Скришно и аз садях цветя, дребни и държеливи на суша – игличета, парички, но те бяха далече сега. Сграбчих един сноп макове и както се люшкам като шамандура, отвлякох се до къщата на Стела, моята страхотна учителка в детска градина „Миньорпче“.
Майка й кондукторка, баща й кондуктор, свързват краища на живота. Вече не пътувам толкова често с влака до София, но няколко пъти се засичах с тях. Събрах кураж и веднъж казах на баща й:
- Маноле, да знаеш, Стела е мое момиче. Да й го кажеш.
- Забрави, Пешак. Тя тебе в джоба си ли ще те носи? – и тогава понеже съм Джалева кръв и се скъсах от яд, грабнах шапката му на кондуктор и я хвърлих през прозореца на влака.
- Сега ще си носиш капата, дето я нямаш – казах му.
Стискам маковете - листата им тръгнали да капят, но капят не капят, това е положението - продължавам към Стела. Майка й също железничарски кадър, непоклатима, навъсена, глобява и се кара, та имах респект. Е, респект не респект, след ден или два й казах във влака:
- Харесвам Стела, да го знаеш.
- И аз я харесвам - каза майка й, но не злобно, а тихо. И злобно да беше, нямаше да ме спре. Аз и със змия съм готов да споря.
Отивам до къщата им и викам през засъхналата по зъбите ми кал:
- Стела! Стела!
Виждам момичето в двора и както я виждам, спрях да я виждам, защото учителчицата потъна в къщата.
- Стела!
Баща й се показа - един файтон човек, в смисъл, че се търкаля заради салото си.
- Стела не те иска – отсече баща й. – Ходи да ми купиш нова шапка.
Аз нищо не му отвърнах, нито затичах да купувам шапка, натиках маковете в ръцете му – а неговите пръсти тлъсти като глиганчета.
- Тия са за Стела. Ако не й ги дадеш, следващия път не шапката, ти ще литнеш през прозореца на вагона.
Сетих се за мама – за тия думи щеше да ми откъсне едното ухо, а кроткият ми баща щеше да ме кара в бърза помощ докторите да го зашият на мястото му.
Тогава излезе Стела - в една бя-я-ла блуза. Не поглежда нито майка си, нито баща си, уважавани кондуктори от БДЖ.
- Искам го, тате – каза тя и се усмихна.
Боже, каква усмивка! Няма край и няма камък в нея, та не можах да повярвам на мене ли се усмихва или на някой друг.
- Ти си най-смелият човек, Пешане – каза ми тя. – Искам те.
А аз не знам декември ли е, юли ли е.
- Вярно ли, Стела? – изтърсих. То и името й е едно такова - топло и добро.
- Вярно е!– каза тя.
След като изслушаха разказа „Пешан“ Беновска каза: „Много Ви благодаря, беше страхотно! Малко Ви поизмъчихме, но беше истинско! Как се чувствате сега, като прочетохте „Пешан“ на глас?“. Здравка Евтимова каза, че отново си е спомнила за момчето във влака. Тя продължи: „Много свестно момче, като го погледнеш и можеш да му повярваш! Аз го видях два-три пъти, две изречения чух, но как няма да напишеш такова нещо за такова свястно момче!“.
„Кой Ви чете?“, попита водещата. Гостът ѝ отвърна: „Когато ходя на срещи с читатели, в малки градове, в големи градове, бях в Белене за последно, бяха такива като това момче. Беше много интересно в Белене, имаше едно училище, боядисано единия етаж в синьо, другия в зелено, един розов. Спомням си една учителка Ралица, взима 4Б клас, който никой не го иска. И прави една пиеса с този клас по народна приказка. Спомням си го с такава радост, грееха децата! Затова си мисля, че България няма да се затрие!“.
Филмът по сценарий на Беновска „Ако не в този живот“.
„Сега ще Ви предложа и една друга гледна точка. Преди доста години, през 1989 г., заснех един филм по мой сценарий, който спечели доста награди, международни и така нататък. Ще Ви пусна един откъс, в който става дума точно за писане и за творчество, за да Ви предложа и друга гледна точка за коментар. Филмът се казва „Ако не в този живот“!“, продължи Беновска и пусна откъс от филма „Ако не в този живот“:
Нинова: Казвате, че сте журналисти?
Иво: Да!
Нинова: И какво пишете?
Ивайла: Каквото ни поръчат. Понякога и нещо по-така! Защо питате?
Нинова: Нищо, нищо! Те другите кандидати са аспиранти. Казвам си, да не би вие да сте също интересни хора и аз, нали?
Иво: Ивайла пише стихове, може да сте чели нещо нейно!
Нинова: Как ви беше името?
Ивайла: Ивайла Иванова!
Нинова: Значи пишете стихове? Много интересно! Никога не съм познавала някой, който пише стихове! Може ли да ми кажете как ги пишете, така, с две думи?
Ивайла: Ами и аз не знам!
Иво: Аз ще ви кажа, защото я наблюдавам. Тя, като е развълнувана от нещо, сяда и започва да пише. Това е горе-долу!
Нинова: Не знам дали е прието, много ми е неудобно, мога ли да ви помоля да ми кажете нещо! Аз много много не разбирам. Вие сигурно имате свой кръг, имате хора, с които на дълго и на широко си говорите за поезия. Но едно трябва да знаете. Не трябва да се пренебрегва мнението на обикновения човек! Освен това, колкото повече се опознаем, толкова повече, нали!?
Иво: Ако позволите аз мога да ви каже нещо нейно! Нещо, което много харесвам. То получи награда миналата година!
Бургаското пране е вързало ръцете на града,
За него няма лято, зима,
То си виси и не познава любовта,
Ни душа, нито сърце си има!
Размахало на вятъра ръкави,
Опънало безгрижно рамена,
И му е все едно дали се дави във морето,
Или в любов в града!
Не се стреми на слънцето да почернее,
Не търси лятна шарена премяна,
То най-спокойно се ветрее,
Изпрано и без всякаква промяна!
И му е все едно, че лятото си тръгва,
И му е все едно, че някой си отива,
То му помахва с мъжка носна кърпа
И после вкъщи се прибира!
Изсъхнало и уморено кротко ляга,
В леглото старо и познато,
То никой не преследва и от никого не бяга,
И никога на сън не се мята!
Така живее си бургаското пране,
Не плаче от любов и няма си проблеми,
И стига му, че има си въже,
И две ръце, които от въжето да го снемат!
Нинова: Много хубаво! Браво! Браво! Извинете, че не ръкопляскам, но нали сме си сами! Прането значи? Остроумно! Мога ли да ви помоля нещо?
Иво: Да!
Нинова: Имате ли го някъде това стихотворение? Да ми напишете автограф да го покажа утре на колежките!
Иво: Ако ми дадете един лист и нещо за писане аз мога да ви го напиша!
Нинова: То листа тука! Ето, на салфетката! Не е важен вида, важно е съдържанието, нали?
Иво: Да, нещо за писане?
Нинова: Заповядайте!
Беновска продължи: „Ето, г-жо Евтимова, една друга гледна точка, чителя и слушателя! Историята е простичка, това е инж. Нинова, има едно жилище, дава го под наем. Тези двама млади хора търсят жилище под наем и тъй като не могат да ѝ дадат наведнъж предплатата, която тя иска, тя едва ли не търгува интелект. Дайте сега тук, как пишете, и ми го напишете на една салфетка!“. Здравка Евтимова отвърна, че има различни типове читатели, но по това се познава пишещия поет или писател, да напише така, че дори въпросната инж. Нинова от филма „Ако не в този живот“, която очевидно не се интересува от думите, истинският поет ще направи така, че тя няма да мисли за салфетката. „Тя ще влезе в историята, която ѝ подават хората, и ако е силна историята и ако поетът, писателят е талантлив, не може да се отърве от историята! И тогава ще забрави и салфетка, и нещо за писане, и предплата и ще каже – искате ли да ви предложа един чай или да ви купя кафе! Това ще стане, ако писателят е силен. Но талантът, както е казал Стайнбек, това е нещо, което измъчва, проклятие е! Да, талантът е аномалия, защото в България пишещите хора, които познавам, не печелят от писането, но въпреки това продължават да го правят! И хората им се подигналат, казват – ти колко стихосбирки имаш, а колко спечели? Ами нищо не съм спечелила, аз даже съм си заплатила да ми я публикуват стихосбирката! И защо го правиш? Как да обясня? Това е аномалия! И виждам, че това момиче Ивайла Иванова във Вашия филм страда от тази аномалия. И много ми се иска да видя как инж. Нинова ще се развие под влиянието на това момиче. Аз съм убеден, че Ивайла може да направи нещо за нея! Не да я обогати, но да ѝ даде нещо в съзнанието, за което да мисли!“, каза Евтимова.
Талантът. Вдъхновението. Може ли човек да се издържа от писане в България?
Беновска отвърна: „Тоест Вие вярвате, че пишещите, снимащите, хората, които създават, могат да променят към добро душите?“. Събеседникът ѝ отвърна: „Не знам дали към добро, но могат! Ако разчитаме на хонорарите си, сигурно бихме умрели от глад още на третия ден! Но познавам прекрасни поети, прекрасни прозаици, които да, ходят всеки ден на работа, по 8-9 часа, свързват двата края, плащат си сметките, гледат си децата. Но нощем и те като мен пишат! Защо? Няма да спечелят нищо, най-много 50 лева за един разказ! Така че защо го правят? Като се срещнем те ми казват какво ново са написали. Аз не обичам да казвам. Затова ми е толкова трудно и заеквам като чета. Но се радвам, когато виждам нещо красиво написано! Косата ми настръхва! Усещам как това, което човекът е написал, е хубаво! Влиза в кръвта ти! Както кръвта, когато си с нисък хемоглобин си вял, така, когато нещо хубаво, мощно, написано от човек влезе в съзнанието ти забравяш за слабия хемоглобин, ставаш и тръгваш! Затова съм убедена, да, България е място, където се раждат таланти, но много често таланта прави собственика си доста непригоден да се пазари, да печели, да поставя условия при договор, да иска хонорар! Не, той не иска хонорар! Може би да иска, като минат малко години и започва вече да му писва как го мачкат. Но дори да минат сто години, той като продължава да пише не иска хонорар. Той не го прави за пари! Може, ако го прави за пари, да сложи таланта си в услуга на някоя кауза, която му е противна! Но талантът е нещо, което е много фино!“.
„Да, но ето, готови сме да платим за маникюр!“, продължи Беновска. Евтимова отвърна: „Ами няма да си направя маникюр, но пък ще искам да пиша през това време! Няма да дам там колкото струва маникюра, но ще си запазя парите да се срещна с пишещи хора. Имаме си едно кафене с глупавото име „Романтика“! Събираме се там, не много често, но това са щастливи срещи! На студентите от СУ казвам – с писане няма да забогатеете, но ще забогатеете с приятели! Ако напишете някое страхотно стихотворение или разказ и някой като го прочете ще каже – ела, сега ще ти купя едно кафе! Ще си бръкне в портмонето и ще каже –нямам за това скъпото кафе от 4.50! Ще ти взема едно кафе от машината за 80 стотинки! Но по-хубаво от това кафе от 80 стотинки няма, уверявам Ви!“.
„Да завършим тогава този разговор така, защото аз подсказах в началото, че имам идея, ще я изговорим. В тази замърсена среда, не знам защо се сетих сега, на Недялко Йорданов мисля, че беше – „В този свят разполовен на истина и на измами“, един цитат от негово стихотворение, наистина трябва тази енергия, това вдъхновение, не знам как да го кажа, това трябва да го дадем на хората! Защото нещата не са добри, нали?“, продължи Беновска. Евтимова отвърна: „Като се върнем назад, още от римско време нещата не са били добри! И сега не са добри, но тогава са се раждали хора, които са говорили истината! Били са онази гадна аномалия и проклятие на таланта да говорят думи, които стигат и те разрязват! Имали са и са го правили! Нека да си помислим за Езоп, този беден роб! Знае ли някой името на някой господар? Може би историците знаят, но хората знаят Езоп! И днес, в този толкова разчленен и озъбен свят точно хората, които могат да намерят брод, пътека между хищните и алчни зъби, точно тези хора ще са гаранцията, че човечеството ще остане и ще го има! Злобата в крайна сметка съсипва злобния човек! Завистта съсипва теб, ако я изпитваш! Затова се моля за всички хора най-напред да бъдат здрави! Здравето да е основата, на която да са щастливи, злобни, каквито искат да са, но да са здрави! Но аз за себе си се моля Господ да ме спаси, ако сме всички здрави, от ревност, завист и наложена самота! Аз обичам самотата, защото тогава можеш да пишеш, но никога не съм я преживяла, не съм била самотна, защото семейството ми е голямо! Но слава Богу, ревност и завист в много малка степен и ме напускат! Както дъждобрана не допуска дъжда да мокри човека, така може би тази моя молитва е прогонила тези лоши усещания, които съсипват човека!“. Беновска отвърна: „Благодаря Ви за тази финална молитва! Беше уникален разговор!“. Така завърши разговорът между Здравка Евтимова и Илиана Беновска в седмичното обзорно политическо предаване “Беновска пита” по “Радио К2” и на живо във Фейсбук и Ютюб на 27-и януари 2024 година.
