Завършил Художествена академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и

Завършил Художествена академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и изумителен повествовател, чиито слова са извели хиляди младежи от душевната рецесия. За депресията и насладата в живота ни, споделено от Иеромонах Пантелеймон (Шушня) и pravoslaven-sviat.org.

...

Никой не може да се осъществя отвън любовта

Светът, обиден от депресията, е лишен от наслада и обич. Този свят е уединен и отчужден, омразен, изгубил своите ориентири, свят, в който е изчезнало отвесното измерение и човек се развива единствено по хоризонтала на съществуването, в безпределно и пусто многообразие. Това е свят, на който няма какво да кажеш. Свят, лишен от Бога, в който насладата постоянно се бърка с удоволствието. Докато същинската наслада е обвързвана с доста по-дълбоки механизми, тя, преди всичко, е реализацията ти като човек и е тясно обвързвана с преуспяването в духовния живот. Депресията поражда тогава, когато хората не схващат своето предопределение, смисъла на своето битие на тази земя.

Единственият смисъл на живота е спасението. Само че хората постоянно си мислят, че спасението е нещо такова, което ни се дава след някаква дефинитивна присъда, в случай че сме създали някакви положителни каузи. Спасението е самодоволство, това е парадайс.  Раят това не е някакво място. Раят е положение на взаимодействие с Бога, което се претърпява още тук, на земята. Трудно е да се възлюби концепция. Затова Бог е станал Човек, с цел да ни научи, че ние можем да Го обичаме, обичайки тези, които са до нас. Спасението е динамичност на взаимоотношения на обич с всичките и възходи и падения. Никой не може да се осъществя отвън любовта, отвън някакво взаимодействие. Хората не помнят, че Бог не е самичък, Бог е взаимодействие (Троичност), а ние сме основани по Негово сходство. Радостта желае да бъде споделена, тя не се изпитва в самотност. Затова споделят, че най-голямото благополучие е да обичаш и да бъдеш обичан.

Депресията е положение на проваляне. Тя поражда заради това, че душата няма мир сама със себе си, с Бога и с хората. Това е положение на спор, вътрешен раздор сред душата и разсъдъка. Отсъствие на равновесие. Депресия преди всичко значи неявяване на обич. Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си подслон в душите на другите. Когато хората не могат да открият безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в връзките с Бога, те мъчно могат да си показват любящия Бог.

Любовта е единственото избавление. Аз съм срещал хора, които преодоляха в себе си положения, близки до патологията. Те не бяха мирни, тъй като не можеха да простят, това положение ги пречупваше, вътрешно ги разрушаваше. Когато успяваха да простят, да се примирят, да одобряват в сърцето си тези, които са сбъркали по отношение на тях, тогава поразително се променяха. Само би трябвало да имаме самообладание. Единствено встъпвайки в взаимоотношения на обич с другите, можем да утолим жаждата на индивида. Когато човек намира покой в някаква връзка, той идва на себе си. Но по тази причина би трябвало да се избавим от обсебването със своето „ аз ”.

Егоизмът, личната воля са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите. Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, без да отхвърлим себе си. Ако аз не отхвърля себе си, то ще изисквам от другия той да наподобява на мен, т.е., да се настройва като мен в мисленето, възприятията, да вижда света тъкмо по този начин, както и аз. Това значи да го поробиш, да го лишиш от независимост. Тогава заравнявам неговото създание с нула и той повече не може да се развива. Той стартира да се пази и да се отдалечава от мен, тъй като усеща, че се старая да го  отстрани, даже в случай че обезщетявам това с нещо външно. Давам му дарове, само че в действителност аз го обуздавам, подчинявам го, трансформирам го в аксесоар, с който мога да се украся. В края на краищата се усещам още веднъж толкоз уединен. Когато си освободен от личната си обсебеност и от служението на личното аз, ти започваш да мислиш същински за другия. Мислиш какво да направиш за него, без да чакаш той да те помоли.

Парадоксът е в това, че единствено когато отхвърлиш себе си, ти се откриваш, намираш и другия. Ти го покоряваш, когато се отказваш да го покориш. Колкото по-силно искаш да подчиниш и контролираш, толкоз си по уединен. Колкото повече се отдаваш в услуга на другите, толкоз повече си обграден от хората. Хората би следвало да наподобяват на свещи, които, изгаряйки сами, светят и сгряват другите.

Ти си благополучен не когато събираш, а когато даряваш

Зад голям брой търсения на индивида в реалност е скрита неговата нужда от Божественост. Хората търсят положението на Бога. Те страдат от своето изтощение, усещат, че биха могли да бъдат освен това от това, което са. Те нормално придвижват това нещо отвън себе си, вместо да го акумулират във вътрешността. Стремят се да имат, а не да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да подаряват. Неправилно насочена към полезностите на този свят, тази тъга стартира да се смесва с фрустрация /емоционално положение на човек, измамен в своите упования или лишен от опция да реализира мощно мечтана цел/, тъй като крайните неща не могат да удовлетворят душата. Материята сама по себе си не може да донесе благополучие, също както и художествената или интелектуална популярност.  Не ставаш благополучен когато събираш, а когато даряваш.

Обсебването от благополучие непременно е пагубно. Това значи, че твоите стремежи са те изпреварили в живота и са станали неестествени. Главното е да не искаш това, което е невероятно и да се радваш на това, което имаш: и на хубавото и на неприятното, да намираш смисъл във всичко, което се случва с теб. Да изпълваш със смисъл всяко тестване в своя живот. Ако премахнем виталните тежести и старания, то ще отстраним и насладата. Безметежен живот прекаран в удоволствия, е живот, в който изпускаш опцията да се самореализираш. Само опитите, платени с дискомфорт и жертва, оставят диря в съществото на индивида. Мислейки за изгодата, която получаваш, ти към този момент не гледаш със боязън на компликациите и страданията в живота. Ако погледнеш на положението на нещата от позиция на вечността, то от този свят ние ще излезем единствено с това, което сме станали.

Нашето ставане като човешки същества е невероятно без обич към другите. Всеки човек разкрива в нас някакъв различен аспект на нашето съществуване в света. Ние можем да сме доста разнообразни според от това, какъв брой дълбоки връзки активираме в себе си. Само посредством прекарване на взаимоотношения ние разкриваме себе си и се придвижваме напред към нашия същински облик, който е изобилен, който е Бог в нас. Но, за жалост, ние разкриваме един другиму единствено 1 % от това, което бихме могли. Ние претърпяваме мощно умалена форма на себе си. Ние сме доста стиснати със себе си, не си даваме право на живот, на ставане. Ние не се обичаме както следва.

Че животът на едни е доста тежък, не е заради това, че животът е подобен единствено по себе си, а заради това, че те не са ситуирани да виждат и светлата страна на виталните компликации. Затова основното е да намериш смисъла на всяко прелъщение или страдалчество, с което се сблъскваш. Ако го напълниш със смисъл, то ще намериш мощ и безчувственост, с цел да вървиш напред с изправена глава. Ако не намериш в него смисъл, то ще се стигне до това, то да те пречупи. Ако индивидът не се сблъскваше със премеждия, той би бил извънредно лекомислен. Само виталните изкушения го принуждават да мисли по-дълбоко. Когато всичко при него е добре от всички гледни точки, той стига до застой, живее на повърхността, не живее с цялото си създание.

Страхът от тежките витални изкушения ни блокира и ни възпира и ни пречи да сме освен това от това, от което сме. Трябва да имаме геройство да мислим за по-величествен живот. Трябва да имаме геройство да мечтаем и да виждаме себе си нагоре от нашите страхове и немощи.

 Действително щастливите хора не знаят, че са щастливи

Истинският свят е този, който е основан от Господ, а друг неестествен, който е основал индивидът. В града, измежду толкоз информационни интерфейси, се е изгубила хубостта на живота, тази обредна хубост на държанието, на жестовете и словата, посредством които ти отдаваш чест на намиращите се с теб. Тя е сменена от велика безочливост и велика смелост. Селянинът е умеел да изпълва всичко с хубост и смисъл, в това число до облеклата, които обличал. Всяка шевица имала значение. Инструментът му също бил декориран. Ако отивал в полето, пеел, с цел да направи своя труд по-приятен. Днес човек не се радва на труда си, тъй като за него той е единствено средство за приемане на пари. Този утилитаризъм, толкоз настойчив в града, е довел до загуба на духовното измерение на живота. В творението към този момент няма свещенодействие, във взаимоотношенията ние към този момент не виждаме тайната на другия, гледаме на него от позиция на неговата продуктивност и употреба. Ние експлоатираме един другиго и сме подготвени да експлоатираме дори Бога.

Всеки от нас може да се издигне над живота, в случай че изпълни със смисъл всичко, каквото прави, в случай че посредством всичко, което прави се доближава до Бога. Освещаваш се освен посредством молитвата или ходенето на черква, само че и с всяко свое дело и жест. От това, по какъв начин стоиш, до това по какъв начин работиш, по какъв начин се готвиш за храна, до това по какъв начин садиш цветя, по какъв начин приказваш с индивида, по какъв начин лягаш да спиш – всички наши ежедневни жестове би трябвало да се преобразят. Чрез любовта, която носим. Нужно е да осъществим всичко с богоприсъствие, смисъл, свещенодействие, хубост и наслада.

Не би трябвало да гледаме на насладата като на опиат, посредством който да забравим за страданията на този свят, не би трябвало да я търсим като бягство. Не би трябвало изобщо да я търсим! Хората, които фактически са щастливи, не знаят, че са щастливи, тъй като мерят своето благополучие с щастието на другия. Те са излезли от себе си и живеят за другия. Щастието идва единствено. И идва като подарък за тези, които умеят да търсят другия и Бога.

Източник и фотография: