Защото аз не знам по-загадъчно, по-емоционално, по-трагично явление от това,

„ Защото аз не знам по-загадъчно, по-емоционално, по-трагично събитие от това, по какъв начин детството, богато на благоприятни условия, на сензитивност към хубостта, на схватливост за положителното, детството, цялостно с трогателна непорочност, се трансформира в скучна, еднообразна, изсушена и пресметлива зряла възраст. ”

Цели четиридесет години аз бях обвързван с възпитанието. През първите двайсет са ме възпитавали, през вторите - аз започнах да дисциплинирам. Не знам дали съумях в точния момент да се откажа от тази си задача. Имах задоволително подбуди да постъпя по този начин, само че основното беше опасението, че след своята четиридесетгодишнина човек обича да си внушава, че всичко, което прави, е съществено. Нещо по-лошо, защото му остават все по-малко време и храброст да се промени, той стартира да има вяра, че това, което прави, е и вярно. Такова държание постоянно крие заплаха за близките. Но моята равносметка беше ясна. За двадесет години педагогични старания не съумях никого да възпитам по този начин, както съм се надявал - нито себе си, нито сина си, нито един мой възпитаник, нито един мой студент.

Смятам, че децата не се " раждат положителни ", нито пък зли, само че съм убеден, че те се раждат с предразположението да станат положителни хора, че с доста малко, и то болестни изключения, всички деца могат да станат положителни хора. За реализирането на тази опция, както и за нейното пропадане, е отговорно възпитанието във вероятния най-широк смисъл на думата. С други думи, аз имам вяра в началата на педагогическия оптимизъм, и то не тъй като е по-благоразумно да изповядваш публикувана религия. Не. Еретикът има едно несъмнено преимущество - не рискува да го обвинят в отегчителен традиционализъм. Аз обаче поемам този риск, тъй като от ден на ден и повече се увещавам, че правилото на оптимизма във възпитанието има свое надълбоко и първично сходство в природата на индивида.

Някога Макаренко изливаше благородния си яд против всички старания, лишени от ясна, точна и авансово ориентирана цел на възпитанието: " Колкото и да е необичайно. в педагогическата доктрина задачата на възпитанието се трансформира в съвсем забравена категория. " За да се обоснове, той посочваше следното определение: " Да се възпитават децата, това значи да се развиват техните позитивни качества - почтеност, правота, почтеност, дисциплина, обич към учението, социалистическо отношение към труда, руски национализъм и прочие... "

Иронията на огромния възпитател против този лист на синонимни добродетели важи и през днешния ден за всички, които се задоволяват да показват задачите на възпитанието като набор от пожелания. Нямам поради актуалната доктрина, а съществуващата процедура. Нямам упоритостта да кажа нови и неподозирани неща. Моята цел е да посоча условия и феномени, които пречат на децата ни да стават по-добри и по-социални от нас самите. Моята цел е предизвикателство към размисли и с цел да я реализира, не ми се ще да бъда сдържан в оценките си. Сигурно ще пресилвам, несъмнено ще бъда краен. Статистическата обективност ми е скучна. Тя не дава отговор на нашите безредици. Защото аз не знам по-загадъчно, по-емоционално, по-трагично събитие от това, по какъв начин детството, богато на благоприятни условия, на сензитивност към хубостта, на схватливост за положителното, детството, цялостно с трогателна непорочност, се трансформира в скучна, еднообразна, изсушена и пресметлива зряла възраст. Убийството на Моцарт във всеки един от нас, за което говореше Сент Егзюпери, продължава да се прави. Да не си затваряме очите, да не се опитваме да го отхвърляме. Каква изгода да демагогствуваме пред самите себе си?

Направихме ли задоволително децата ни да станат по-добри от нас? Да или не? Сигурен съм, че почтено сме им мислили положителното, само че не бяха ли повече положителните ни планове? И за какво, когато чувам диалози сред хора от нашето потомство, още веднъж проехтява остарелият напев: " Ние бяхме други. " Разбира се, под " други " тактично се крие " по-добри ". Наистина, като си помислиш, че от един курс студенти, който не броеше повече от стотина души, минимум 10 станаха професори, още толкоз старши научни сътрудници, а съвсем всички останали доближиха допустимо високи места в попрището, може и да се усъмниш в качествата на поколението, което създадохме. Само че по наше време българската просвета стартира да се развива бурно и ние получихме места, които бяха свободни. Днес към момента заемаме тези места, тъй че няма за какво да се чудим, че опциите на децата ни са по-ограничени.

Да, само че ние бяхме по-големи запалянковци!

Никога родителската интензивност не е достигала подобен връх, както в наши дни. Аз не си припомням татко ми да е посетил повече от една родителска среща, да е стоял над главата ми, когато съм учил уроците, не помня някоя слаба записка да е провокирала фамилна драма от древен темперамент. Никога - толкоз доста упоритости, толкоз доста частни уроци, толкоз школи и школички, курсове и курсчета. Никога фамилията не е харчило толкоз спомагателни средства за образованието на децата. Всичко в името на тяхното бъдеще, в името на тяхното положително. И тези старания щяха да бъдат оправдани и благородни, в случай че не се свеждаха до всеобщо невротизиране и на деца, и на възрастни, в случай че не преследваха неразбираеми, комплицирани цели, в случай че положителните планове не се израждаха в алчен практицизъм. Образователният развой стана невротичен, упорит поради самата упоритост, родители и деца участвуват в него съвсем истерично, със сълзи, с безсънни нощи, с дни без игра и наслада, с тъпчене на нравствени правила.

Семейството, мама и баща, баба и дядо, братчетата, сестричетата, отсам стартира всичко и сметките, че това начало може да бъде преотстъпено на обществото, са криви. Детето има потребност освен от храна, сухи пелени, нови дрешки, къпане и изпиране, то желае деликатност и обич, майчина милувка и гласа на баща.

Поговорката, че едно дете би трябвало да се гали единствено до момента в който спи, важи единствено в случай че приемем, че възпитанието би трябвало да трансформира детето в създание, което на първо място не основава усложнения на родителите. И доколкото всеки един от нас мъчно може да се раздели с сходно разбиране, ние прилагаме концепцията отчасти. В това се крие и първият източник на недоразумения, първият неуспех във възпитателната ни система.

Първото противоречие в моето образование се появява, когато татко ми и майка ми не са поредни в връзките си с мен. Веднъж те се отзовават на моите апели за другарство, един път - не. Ако те имат силата и нервите да не ми обръщат внимание няколко нощи подред, вероятно ще привикна, ще се примиря. Ще схвана, че просто ги няма, и толкоз. Но те би трябвало да решат или постоянно ще ми обръщат внимание, или единствено когато съгласно тях, а не съгласно мене, би трябвало да вършат това.

Трагедията ни е взаимна. Ако те идват при мене, когато аз желая, ще бъда щастливо бебе, а те изтерзани родители, в случай че идват единствено в избрани часове, тогава те ще разполагат с времето си, само че върху моята персона ще бъде осъществен първият акт на принуждение. Все отново аз ще привикна с някакъв порядък на благополучие. Лошото е, че те вършат ту едното, ту другото, аз не разбирам тази безредица в нежността им и внезапно се оказвам нервозно бебе.

Невежество и безнаказаност е да се мисли, че през първата година детето може да се отглежда апропо. Науката потвърди, че първата година от живота на детето е решаваща за неговото развиване. Уви, тя потвърди, че и втората, и третата са също по този начин решаващи, всъщност цялото ранно детство е решаващо. Тогава по кое време майчиното наличие и грижи могат да бъдат сменени без ущърб за децата. Никога. Но това " в никакъв случай " е единствено романтика и даже наподобява назадничаво. Истината е, че обществото има потребност от дамата освен като майка на децата си. Истината е, че и дамата има потребност от своя специалност и реализиране като персона вън от фамилията. А за тези дами, които настояват, че биха били изцяло задоволени, в случай че се занимават само с развъждане на децата си, мисля, че не са откровени или просто упорстват за една опция, тъй като не им е изцяло предоставена.

Казват, че внуците са обичани повече от личните деца. Навярно в това има истина. Животът, който си отива, е по-отзивчив към оня, който преди малко се е появил в рода. Любовта, която не сме смогнали да дадем задоволително на нашите деца, предлагаме на внуците, подготвени сме даже на остатъци. Когато децата ни са се появили на света, ние към момента сме били цялостни с упоритости и очаквания, към момента сме вярвали, че има какво да чакаме за самите себе си, и по тази причина не сме се раздали напълно на тях. Но в този момент времето е към своя край, за упоритости не остава мощ. Младите имат собствен живот и все по-малко потребност от нас. Остават ни внуците.

Детето вижда всяка неправда, която го визира, и не може да види онази, която визира другите. Това се следи най-често в фамилии с няколко дребни деца. Една ласка допълнително и наскърблението е налице, едно лакомство допълнително и не щеш ли се чувствувам ощетен и подценен, появява се ревнивост като при кучетата, които не могат да понасят стопанинът им да любезничи с друго куче.

Казват, че единствено дете у дома израства лакомец. Аз нямам доверие в общовалидността на това изказване. Едно дете у дома е просто по-самотно и по-нещастно! Но несъмнено е, че там, където децата са две и родителите отреждат повече внимание на по-малкото и по-беззащитното, настава спор. По-голямото стартира да се чувствува изоставено и в случай че бащата и майката са несъобразителни, то доста скоро ще намрази виновника за неговата ограбена обич. Тази злоба може да продължи и тогава, когато равенството е възобновено, когато мама и баща се стремят да потвърдят, че обичат и двамата еднообразно. Все едно, ревността е попаднала в дъното на детската душа, тя може да не се осъзнава, само че ще се прояви най-неочаквано, по напълно непредвидим мотив. Много старания ще ни коства да я премахнем.

Макаренко писа: " Детето е рентгенова фотография на фамилията. " Към това съобразително определение желая единствено да прибавя, че в фамилията и на никое място другаде на първо време се приготвят и кълнят съвсем всички асоциални качества на бъдещия член на обществото.

И в този момент не на смешка ще кажа, че животните нямат проблеми с възпитанието, а хората имат тъкмо тъй като трансформират света. Възпитанието изостава от публичното развиване, тъй като залага на сигурността и предишния опит. То приготвя бъдещето, разчитайки повече на предишното.

Ако ние възрастните съумеем да проявим малко мъдра воля и запазим света непокътнат за децата, това ще бъде най-хубавият възпитателен акт, на който сме способни.

От „ Убийството на Моцарт ”
Снимки: БНР, monitor.bg