Защо нямаме нужда от нова дясна партия или коалиция
Защо нямаме потребност от нова дясна партия или коалиция?
Едва ли може да бъде открит по подобаващ израз от този на Лорд Халифакс, който да опише десния политически набор в България през последните години.
В навечерието сме на следващото политическо обединяване на „ обичайна десница “, откакто публично бе доказана концепцията за общи дейности сред ДСБ и „ Да, България “. Под общи дейности, несъмнено, се има поради общо явяване на избори, защото у нас, освен това освен при въпросната „ обичайната десница “, партийните дейности са съсредоточени точно в този привидно не чак толкоз важен аспект на политическия живот.
Това разяснява за уеб страницата „ Мисъл “ Михаил Кръстев.
Нека тук направя уточнението – макар поръчката на политици от „ Да, България “, че оста ляво-дясно е остаряла и значимо е отстояването на демократическите полезности (каквото и да се засяга под това определение), то те неизбежно предявяват искания точно към десния български електорат (или най-малко самоопределящия се за такъв) и чакат поддръжка точно от него.
Не бих желал да предвиждам бъдещето на една сходна коалиция или обединяване. Както към този момент подчертах в различен собствен текст, политическата сцена не е уместно поле за точни прогнози и надлежно всяка такава е наивна увереност, че при подмятане на монета можеш да уцелиш повече пъти ези, в сравнение с тура. Съответно електоралната и интелектуална поддръжка, която може да генерира това обединяване, е ненапълно непредвидима – от цялостен провал до непредвиден триумф.
Тук обаче идва моментът за разбор и задаване на въпроса – а имаме ли потребност от нова дясна партия или коалиция? Отговорът за мен е явен – не. Причините са няколко:
1. Липсва сериозна маса от поддръжници, която да трансформира поддръжката за сходен план от въодушевен унес до устойчива поддръжка на хрумвания, които ще срещнат яростна опозиция от левия политически набор. Този факт е неoспорим и е елементарно проверим в формалните изборни статистики. С 86 984 гласа за ДСБ и 101 177 за „ Да, България “ общата поддръжка за двете обединения дава 188 161 гласа.
Но даже и това не е правилно, защото ДСБ се яви във формат „ Нова република “, който най-вероятно е донесъл някаква спомагателна поддръжка, а „ Да, България “ бе в коалиция със Зелените и ДЕОС, което също е оказало въздействие. Тоест с по-малко от тези 188 161 гласа ролята на сходен план в актуалната политическа обстановка е по-скоро маргинална и надалеч от упоритостите на неговите основатели.
2. Първата причина ни води към втората, а точно неналичието на сериозна маса поддръжници за десен план е породена от неналичието на припозването му от дясномислещите хора в България. Нелепо е да се твърди, че техният брой се лимитира до прословутите 300 000 гласа, за които се бори от години „ обичайна десница “ и които ловко съумява да разпредели по този начин, че да няма парламентарно посланичество. Далеч по-логична е тезата, че почти най-малко половината от българското население споделя възгледите на дясното, а точно невмешателство на страната в стопанската система и отбрана на самостоятелната независимост, само че просто не виждат в тези партии стожери на своите правила. Това е и повода да се обръщат към политическия център – който самичък по себе си е идеологически парадокс. В ролята на този център в България се явява партия ГЕРБ, която всъщност не ползва центристки политики, а поредност от леви и десни такива.
3. Третата и най-важна причина се крие в бягството на осъзнаване, че сходни комплицирани политически процеси лишават време и най-простото ребрандиране на провалени планове не може да ги редуцира. Както процесът на стесняване на доверието в „ обичайна десница “ у нас е лишил години, в случай че не и десетилетия, по този начин най-малко години ще бъдат нужни, с цел да бъде възвърнато то. При това не с общо явяване на избори и измисляне на все по-алтернативно название на новата партия/коалиция/проект, а със систематично обяснение на българските жители за какво десните политики са в техен интерес. Визираните нагоре партии имат изненадващо мощна поддръжка от доста известни медии, която могат да употребяват за тази си просветителска активност. Дори страниците на Мисъль са отворени за всеки от техните представители, който желае да отбрани тезите си обществено. И най-много –
Първо би трябвало да се осъзнае какво съставляват десните хрумвания, преди да се вършат партии и придвижвания.
Когато настъпи моментът и се доближи до сериозна маса хора, която да е подготвена да поддържа десните политики, то тогава новият десен план ще е не просто необходим, само че и неминуем. Той няма да има потребност от „ гласовете от чужбина “, нито пък ще се унижава да чака наежен дали ще премине четирипроцентовата преграда за влизане в Народното събрание.
Дотогава само срамът от отричане ще държи жива „ обичайна десница “, тъй като моментът с незнанието от дълго време е отминал.
Едва ли може да бъде открит по подобаващ израз от този на Лорд Халифакс, който да опише десния политически набор в България през последните години.
В навечерието сме на следващото политическо обединяване на „ обичайна десница “, откакто публично бе доказана концепцията за общи дейности сред ДСБ и „ Да, България “. Под общи дейности, несъмнено, се има поради общо явяване на избори, защото у нас, освен това освен при въпросната „ обичайната десница “, партийните дейности са съсредоточени точно в този привидно не чак толкоз важен аспект на политическия живот.
Това разяснява за уеб страницата „ Мисъл “ Михаил Кръстев.
Нека тук направя уточнението – макар поръчката на политици от „ Да, България “, че оста ляво-дясно е остаряла и значимо е отстояването на демократическите полезности (каквото и да се засяга под това определение), то те неизбежно предявяват искания точно към десния български електорат (или най-малко самоопределящия се за такъв) и чакат поддръжка точно от него.
Не бих желал да предвиждам бъдещето на една сходна коалиция или обединяване. Както към този момент подчертах в различен собствен текст, политическата сцена не е уместно поле за точни прогнози и надлежно всяка такава е наивна увереност, че при подмятане на монета можеш да уцелиш повече пъти ези, в сравнение с тура. Съответно електоралната и интелектуална поддръжка, която може да генерира това обединяване, е ненапълно непредвидима – от цялостен провал до непредвиден триумф.
Тук обаче идва моментът за разбор и задаване на въпроса – а имаме ли потребност от нова дясна партия или коалиция? Отговорът за мен е явен – не. Причините са няколко:
1. Липсва сериозна маса от поддръжници, която да трансформира поддръжката за сходен план от въодушевен унес до устойчива поддръжка на хрумвания, които ще срещнат яростна опозиция от левия политически набор. Този факт е неoспорим и е елементарно проверим в формалните изборни статистики. С 86 984 гласа за ДСБ и 101 177 за „ Да, България “ общата поддръжка за двете обединения дава 188 161 гласа.
Но даже и това не е правилно, защото ДСБ се яви във формат „ Нова република “, който най-вероятно е донесъл някаква спомагателна поддръжка, а „ Да, България “ бе в коалиция със Зелените и ДЕОС, което също е оказало въздействие. Тоест с по-малко от тези 188 161 гласа ролята на сходен план в актуалната политическа обстановка е по-скоро маргинална и надалеч от упоритостите на неговите основатели.
2. Първата причина ни води към втората, а точно неналичието на сериозна маса поддръжници за десен план е породена от неналичието на припозването му от дясномислещите хора в България. Нелепо е да се твърди, че техният брой се лимитира до прословутите 300 000 гласа, за които се бори от години „ обичайна десница “ и които ловко съумява да разпредели по този начин, че да няма парламентарно посланичество. Далеч по-логична е тезата, че почти най-малко половината от българското население споделя възгледите на дясното, а точно невмешателство на страната в стопанската система и отбрана на самостоятелната независимост, само че просто не виждат в тези партии стожери на своите правила. Това е и повода да се обръщат към политическия център – който самичък по себе си е идеологически парадокс. В ролята на този център в България се явява партия ГЕРБ, която всъщност не ползва центристки политики, а поредност от леви и десни такива.
3. Третата и най-важна причина се крие в бягството на осъзнаване, че сходни комплицирани политически процеси лишават време и най-простото ребрандиране на провалени планове не може да ги редуцира. Както процесът на стесняване на доверието в „ обичайна десница “ у нас е лишил години, в случай че не и десетилетия, по този начин най-малко години ще бъдат нужни, с цел да бъде възвърнато то. При това не с общо явяване на избори и измисляне на все по-алтернативно название на новата партия/коалиция/проект, а със систематично обяснение на българските жители за какво десните политики са в техен интерес. Визираните нагоре партии имат изненадващо мощна поддръжка от доста известни медии, която могат да употребяват за тази си просветителска активност. Дори страниците на Мисъль са отворени за всеки от техните представители, който желае да отбрани тезите си обществено. И най-много –
Първо би трябвало да се осъзнае какво съставляват десните хрумвания, преди да се вършат партии и придвижвания.
Когато настъпи моментът и се доближи до сериозна маса хора, която да е подготвена да поддържа десните политики, то тогава новият десен план ще е не просто необходим, само че и неминуем. Той няма да има потребност от „ гласовете от чужбина “, нито пък ще се унижава да чака наежен дали ще премине четирипроцентовата преграда за влизане в Народното събрание.
Дотогава само срамът от отричане ще държи жива „ обичайна десница “, тъй като моментът с незнанието от дълго време е отминал.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ