Уроците, които научаваме, докато растем
Задавали ли сте си въпроса на какво учим децата си? И дали умишлено или подсъзнателно не им предаваме същите тези уроци, които ние сме получили като деца от нашите родители, учители, обществото? И на какво ни учат тези уроци?…
Уроците… Те стартират в секундата, в която се родиш. В болката, с която си поемаш първия мирис. Като новородено имаш потребност от мириса и докосването на мама, само че вместо това някой те изтръгва от нея, къпят те и те увиват в безжизнена пелена и те оставят самичък. Плачът ти е вик за помощ, минава цяла безкрайност и заспиваш от обезсърчение. Научил си първият си урок – да се живее, боли.
Растеш. Гладен си. Плачеш. Дават ти вода. Не е час за хранене. Продължаваш да плачеш. Сменят ти памперса, поставят те в шезлонга, който те люлее. Постепенно гласа на тялото ти и неговите потребности биват заглушени и вкарани в графика за хранене, спане, игра… график за живеене… Научаваш, че не трябва да слушаш тялото си.
Пълзиш. Придвижваш се в пространството. Изгаряш от любознание. Протягаш ръка, с цел да откриеш света и чуваш внезапно „ Не, не пипай там ”. Разбираш, че любознанието е рисково.Научил си първият си урок – да се живее, боли.
Прохождаш. Някой постоянно те държи за ръка. „ Ще паднеш, миличко, дай на мама ръчичка ”. Издебваш и опитваш самичък. Падаш. „ Нали ти споделих, че ще паднеш, виж по какъв начин си изцапа панталона. Недей да плачеш в този момент, предизвестих те, слушай ме идващия път “ – е това, което чуваш. Научаваш, че да падаш, е неприятно, и че не би трябвало да плачеш, когато си бил предизвестен.
Вече приказваш. Задаваш въпроси. Когато чуеш „ Изяж си супата ” питаш „ Защо ”. „ Защото по този начин би трябвало. Ако си изядеш супата, ще ти дам сладолед. “ Разбираш, че когато зависиш от някой различен да ти даде това, което искаш, би трябвало да следваш неговите правила, даже, тогава когато не ги разбираш и не ги искаш.
Толкова постоянно чуваш, че би трябвало да бъдеш дисциплиниран. Даже разбираш за съществуването на някакъв дъртак, който неразбираемо по какъв начин следи твоето смирение и целогодишно ти се припомня, че в случай че слушкаш, ще получиш подарък. Е, постоянно макар, че си чувал неведнъж, че си „ едно извънредно непослушно диване ” въпреки всичко получаваш подарък. Това разклаща леко визиите, само че до момента в който разглеждаш подаръка, което макар непослушанието си от време на време си получил постоянно се намира някой възрастен, който да те подсети за значимостта на слушкането. Да слушаш се трансформира в съществена добродетел „ какво чинно дете ”…Научаваш, че да падаш е неприятно, и че не би трябвало да плачеш, когато си бил предизвестен.
Къпят те. Заявяваш, че не желаеш да си измиеш косата. Следва дълго пояснение от мама за какво е значимо да си мием главата. Категоричен си „ не, няма да си мия косата “. Опитът за разбиране продължава. Ти продължаваш да казваш „ НЕ “. Накрая косата ти бива принудително измита, тъй като хигиена е значимо нещо. Научаваш, че персоналните граници са нещо, което може да бъде нарушавано, стига да имаш задоволително положителни причини за какво го правиш.
Порастваш. Водят те на място, което в никакъв случай не си виждал, при деца, които не познаваш с някакви непознати възрастни. Мама плаче на вратата и през сълзи ти споделя, че това е детската ясла и тук ще си играеш ужасно. Ама плаче. И ти плачеш, пищиш, че не искаш да влизаш. Мама плаче още повече. Някой те издърпва от ръцете й, а тя се измъква обляна в сълзи. Вратата се затваря. Не знаеш за какво си тук и мама ще се върне ли в миналото. Виждаш играчки, спираш да плачеш, а дамата, която те държи за ръка, се усмихва предостатъчно. Разбираш, че е по-добре да се предадеш и да се научиш да оцеляваш.
Голям си, тръгваш на учебно заведение. Седиш на чина и слушаш неща, които не те интересуват. Научаваш ги. Имаш 6. Забравяш ги незабавно. Разбираш, че е значимо да повтаряш написаното в учебника. Говориш в час. Наказан си. Научаваш, че не е значимо да следваш интереса си, а да получаваш външна оценка и да слушаш престижа абсолютно.
Влизаш в университет. Не специалността, която би желал, тъй като още в учебно заведение си отвикнал да си задаваш въпроса кое същински те вълнува. Влизаш компетентност, която е перспективна да си намериш добре платена работа. Завършваш. Намираш си работа.
И към този момент си изцяло квалифициран за нея – доста неща си научил в живота и знаеш уроците – животът е гнусен и когато те боли, няма смисъл да плачеш. Когато искаш нещо би трябвало да се подчиниш на индивида, който може да ти го даде. Много е ужасно да се пада, да се бърка. Най-добре се хвани за някой и не опитвай самичък. Важно е да си социализиран и да спазваш разпоредбите на социума без да ги поставяш под подозрение. Няма никакво значение какво ти е забавно, не е значимо да разбираш, значимото е да повториш написаното от различен, с цел да имаш 6, да получиш външна оценка. За персоналната самокритика никак не ти идва мислено да се зачудиш. Важно е да влезеш в университет. Да си намериш добре платена работа. Да си купиш апартамент. Кола. Да изпълняваш казаното от шефа. Да станеш началник.Научаваш, че не е значимо да следваш интереса си, а да получаваш външна оценка и да слушаш престижа абсолютно.
Да ти се родят деца… и да побързаш да ги научиш на житейските уроци, които ти към този момент си научил… Защото животът е гнусен и сложен, и с цел да оцелееш и да имаш триумф, имаш потребност тъкмо от тези уроци…
А какво ли би било да се обърне вероятността? Да се родиш и вместо самотност да заспиш положен на гърдите на мама. Докато си безпомощно бебе да растеш с цялостното доверие, че постоянно и незабавно откликват на потребностите ти. Да не чуваш „ НЕ “ всякога щом протегнеш ръка. Да падаш и някой да ти каже, че се справяш ужасно с рухването. Да можеш да попаднеш в обществена среда, за ръка с мама или баща, до момента в който си подготвен да ги пуснеш. Да учиш, тъй като ти е забавно, а не тъй като искаш да изкараш шестица. Да съзнаваш личната си уникалност и да следваш себе си, твоето движение, твоя интерес. Да учиш, не с цел да си намериш работа, аз тъй като не можеш да не последваш естественото си любознание. Да работиш, не с цел да си купиш апартамент, а тъй като обичаш работата си…
Да ти се родят деца… и да нямаш самообладание да им разкажеш какъв брой прелестен е животът, цялостен с хубост и любов… и че щастието – това е да бъдеш себе си.
Какво би било? Мисля, че би било по-светло, по-красиво, по-добро… Никога не е късно да опитаме…
Уроците… Те стартират в секундата, в която се родиш. В болката, с която си поемаш първия мирис. Като новородено имаш потребност от мириса и докосването на мама, само че вместо това някой те изтръгва от нея, къпят те и те увиват в безжизнена пелена и те оставят самичък. Плачът ти е вик за помощ, минава цяла безкрайност и заспиваш от обезсърчение. Научил си първият си урок – да се живее, боли.
Растеш. Гладен си. Плачеш. Дават ти вода. Не е час за хранене. Продължаваш да плачеш. Сменят ти памперса, поставят те в шезлонга, който те люлее. Постепенно гласа на тялото ти и неговите потребности биват заглушени и вкарани в графика за хранене, спане, игра… график за живеене… Научаваш, че не трябва да слушаш тялото си.
Пълзиш. Придвижваш се в пространството. Изгаряш от любознание. Протягаш ръка, с цел да откриеш света и чуваш внезапно „ Не, не пипай там ”. Разбираш, че любознанието е рисково.Научил си първият си урок – да се живее, боли.
Прохождаш. Някой постоянно те държи за ръка. „ Ще паднеш, миличко, дай на мама ръчичка ”. Издебваш и опитваш самичък. Падаш. „ Нали ти споделих, че ще паднеш, виж по какъв начин си изцапа панталона. Недей да плачеш в този момент, предизвестих те, слушай ме идващия път “ – е това, което чуваш. Научаваш, че да падаш, е неприятно, и че не би трябвало да плачеш, когато си бил предизвестен.
Вече приказваш. Задаваш въпроси. Когато чуеш „ Изяж си супата ” питаш „ Защо ”. „ Защото по този начин би трябвало. Ако си изядеш супата, ще ти дам сладолед. “ Разбираш, че когато зависиш от някой различен да ти даде това, което искаш, би трябвало да следваш неговите правила, даже, тогава когато не ги разбираш и не ги искаш.
Толкова постоянно чуваш, че би трябвало да бъдеш дисциплиниран. Даже разбираш за съществуването на някакъв дъртак, който неразбираемо по какъв начин следи твоето смирение и целогодишно ти се припомня, че в случай че слушкаш, ще получиш подарък. Е, постоянно макар, че си чувал неведнъж, че си „ едно извънредно непослушно диване ” въпреки всичко получаваш подарък. Това разклаща леко визиите, само че до момента в който разглеждаш подаръка, което макар непослушанието си от време на време си получил постоянно се намира някой възрастен, който да те подсети за значимостта на слушкането. Да слушаш се трансформира в съществена добродетел „ какво чинно дете ”…Научаваш, че да падаш е неприятно, и че не би трябвало да плачеш, когато си бил предизвестен.
Къпят те. Заявяваш, че не желаеш да си измиеш косата. Следва дълго пояснение от мама за какво е значимо да си мием главата. Категоричен си „ не, няма да си мия косата “. Опитът за разбиране продължава. Ти продължаваш да казваш „ НЕ “. Накрая косата ти бива принудително измита, тъй като хигиена е значимо нещо. Научаваш, че персоналните граници са нещо, което може да бъде нарушавано, стига да имаш задоволително положителни причини за какво го правиш.
Порастваш. Водят те на място, което в никакъв случай не си виждал, при деца, които не познаваш с някакви непознати възрастни. Мама плаче на вратата и през сълзи ти споделя, че това е детската ясла и тук ще си играеш ужасно. Ама плаче. И ти плачеш, пищиш, че не искаш да влизаш. Мама плаче още повече. Някой те издърпва от ръцете й, а тя се измъква обляна в сълзи. Вратата се затваря. Не знаеш за какво си тук и мама ще се върне ли в миналото. Виждаш играчки, спираш да плачеш, а дамата, която те държи за ръка, се усмихва предостатъчно. Разбираш, че е по-добре да се предадеш и да се научиш да оцеляваш.
Голям си, тръгваш на учебно заведение. Седиш на чина и слушаш неща, които не те интересуват. Научаваш ги. Имаш 6. Забравяш ги незабавно. Разбираш, че е значимо да повтаряш написаното в учебника. Говориш в час. Наказан си. Научаваш, че не е значимо да следваш интереса си, а да получаваш външна оценка и да слушаш престижа абсолютно.
Влизаш в университет. Не специалността, която би желал, тъй като още в учебно заведение си отвикнал да си задаваш въпроса кое същински те вълнува. Влизаш компетентност, която е перспективна да си намериш добре платена работа. Завършваш. Намираш си работа.
И към този момент си изцяло квалифициран за нея – доста неща си научил в живота и знаеш уроците – животът е гнусен и когато те боли, няма смисъл да плачеш. Когато искаш нещо би трябвало да се подчиниш на индивида, който може да ти го даде. Много е ужасно да се пада, да се бърка. Най-добре се хвани за някой и не опитвай самичък. Важно е да си социализиран и да спазваш разпоредбите на социума без да ги поставяш под подозрение. Няма никакво значение какво ти е забавно, не е значимо да разбираш, значимото е да повториш написаното от различен, с цел да имаш 6, да получиш външна оценка. За персоналната самокритика никак не ти идва мислено да се зачудиш. Важно е да влезеш в университет. Да си намериш добре платена работа. Да си купиш апартамент. Кола. Да изпълняваш казаното от шефа. Да станеш началник.Научаваш, че не е значимо да следваш интереса си, а да получаваш външна оценка и да слушаш престижа абсолютно.
Да ти се родят деца… и да побързаш да ги научиш на житейските уроци, които ти към този момент си научил… Защото животът е гнусен и сложен, и с цел да оцелееш и да имаш триумф, имаш потребност тъкмо от тези уроци…
А какво ли би било да се обърне вероятността? Да се родиш и вместо самотност да заспиш положен на гърдите на мама. Докато си безпомощно бебе да растеш с цялостното доверие, че постоянно и незабавно откликват на потребностите ти. Да не чуваш „ НЕ “ всякога щом протегнеш ръка. Да падаш и някой да ти каже, че се справяш ужасно с рухването. Да можеш да попаднеш в обществена среда, за ръка с мама или баща, до момента в който си подготвен да ги пуснеш. Да учиш, тъй като ти е забавно, а не тъй като искаш да изкараш шестица. Да съзнаваш личната си уникалност и да следваш себе си, твоето движение, твоя интерес. Да учиш, не с цел да си намериш работа, аз тъй като не можеш да не последваш естественото си любознание. Да работиш, не с цел да си купиш апартамент, а тъй като обичаш работата си…
Да ти се родят деца… и да нямаш самообладание да им разкажеш какъв брой прелестен е животът, цялостен с хубост и любов… и че щастието – това е да бъдеш себе си.
Какво би било? Мисля, че би било по-светло, по-красиво, по-добро… Никога не е късно да опитаме…
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ