Искам и тебе да видя така ♥ Стилиян ЧИЛИНГИРОВ
За тихата майчина религия и съкровена фантазия, с думите на видния наш публицист, етнограф, политик и държавник от началото на XX век. Известен като Последния възрожденец, Стилиян Чилингиров (1881 ~ 1962) е измежду създателите на Съюза на българските писатели през 1923 година и негов ръководител (1941-1944).
Стилиян Чилингиров (1881 ~ 1962)
♥ Искам и тебе да видя по този начин
И този ден беше сив и неугледен като другите от година насам. Баща ми, затворил дюкяна, отиде да изкара своята отплата, не постоянно получавана, при своя калфа, а майка ми с някаква вехтория на разположение – да мие дъските на една от частните банки. Завила парцалите за миене в една бохча, мама ми даде своите последни нареждания и излезе. Аз видях по какъв начин се залюляха краката й, когато пристъпи високия предел на дюкяна ни, в този момент извърнат на стая, и по какъв начин се извърна лицето й към нас. Измъчено и чисто, то в този момент беше покрито с хиляди бръчки. Те хвърляха сянка една над друга и го правеха мрачно и неугледно. Нещо проплака в гърдите ми за тая хубава жена, решена на една директно силите й жертва.
– Мамо!
Мама се обърна още един път, усмихна се горчиво и потегли с пресилено твърди крачки. В тая минута тя приличаше на слепец, който, откакто е опитвал с сопа пътя пред себе си, се впуща напред в една странна комбинация от убеденост и боязън.
– Мамо!
Но тя не ми отвърна. Когато се спуснах след нея, с цел да я видя, мама беше извила край хаджи Савовата къща, поела пътя нагоре.
Главата ме заболя от тъга. Сестрите ми, братята ми и аз стояхме като потресени. В къщи се настани паниката на детските ни дни. Денят посивя повече.
Вечерта дочакахме в мъчителен боязън. Очите ни се изгледаха за мама. Но тя не се задаваше отникъде. Ето слънцето ще залезе, а нея още я няма. Колко ли се е изморила тя?
Най-сетне мама се зададе запъхтяна. Идеше от Килиената улица.
– Мамо, за какво оттова?… И на друго място ли върви да работиш? – Ние я питахме едно през друго и гледахме по какъв начин тя преглъща сълзите си.
– Чакайте, ще ви кажа.
Мама поръча на сестра ми да простре парцалите, седна на дребното триножче и ме придърпа до себе си. В погледа й проигра лъч от скрита религия и той през сълзите стана така прекрасен, така ярък! Сякаш слънце целуна преди малко окъпан от дъжда цветец.
Аз трансферирах ръка през врата на мама и се загледах в очите й, компактно опрял гърди до трепетното й рамо.
– Ще ти кажа нещо, но ще го направиш. Даваш ли дума?
Без да подпитвам какво е това нещо и по силите ми ли е то, аз дадох обещание.
– Ти знаеш, че си ми най-големият и затуй от тебе на първо време желая да го видя.
И тя разправи. Още когато миела дъските, чула от служителите, че в читалището „ Архангел Михаил “ някой щял да държи беседа. Това я заинтересувало и тя, когато си свършила работата, отправила се да види кой е там, кой ще държи беседа, пък и какво нещо е беседа. Ако и да се бояла, че читалището не е място за жена като нея, тя се престрашила и надникнала през вратата. Вътре било цялостно с хора. Един прекрасен, с намерено чело човек стоял по-нависоко прав пред другите и говорел, като размахвал и ръце. От време на време дългата му коса падала над челото. Тогава той се изпъвал, повдигал десница и прехвърлял перчема си обратно. Челото му се откривало още повече и очите му блясвали по-силно. В един подобен миг салонът гръмнал от ръкопляскания.
– То крясъци, то отлично!…
А той блажен и горделив изглеждал слушателите си. Когато погледът му паднал върху мама, тя се уплашила, дръпнала се и притворила вратата.
– Достраша ме да не запита: „ А ти какво дириш тука с тая бохчичка под мишница? “
Мама с забележима приятност още един път повтори тая картина и заключи:
– Млад човек, а какъв брой хора го слушаха, хем все възрастни, все честни. – И с цел да ни убеди, тя изброи имената на неколцина наши съграждани. После един мрачен облак мина по лицето й и като ме придръпна още по-близо до себе си, промълви с глас, който излизаше не от нея, а от някакво подземие:
– Искам и тебе да видя по този начин, пък сетне нека…
Едно ненадейно хълцане я задави. Тя ме отблъсна настрани и стана. Па като се обърна към иконата, прекръсти се и прошепна:
– Боже господи, елементарни ми… Много желая от детето.
Много? И аз се заклех в себе си да доставя на мама тая наслада.
От сборника с разкази за деца „ Златната връвчица “, изд. „ Български художник “, 1979
Снимка: Стилиян Чилингиров; Държател: Институт за литература – Българска академия на науките, dictionarylit-bg.eu
