Вътрешната сила на човека може да го издигне над външната му участ ♥ Виктор ФРАНКЪЛ
За смисъла в живота, смисъла в страданието и оцеляването на индивида в най-нечовешките условия на живот – концентрационните лагери. От първо лице.
Достоевски е споделил: „ Има единствено едно нещо, от което се опасявам: Да бъда неподобаващ за страданията си. "
Ако има смисъл в живота въобще, то би трябвало да има смисъл и в страданието. Страданието е неотменима част от живота, както и гибелта. Без страдалчество и гибел човешкият живот не е повсеместен.....
Начинът, по който човек приема своята орис и произхождащото от нея страдалчество, методът, по който носи кръста си, му дава необятни благоприятни условия - даже при най-трудни условия - да придаде по-дълбок смисъл на своя живот. Той може да остане самоуверен, героичен и великодушен. Или в горчивата битка за самозапазване може да не помни човешкото си достолепие, да стане животно и нищо повече. Тук се крие шансът на индивида да употребява или да отхвърли опцията да реализира морални полезности, която му се дава от сложната обстановка. И това взема решение дали той е заслужен за своите премеждия или не.
Не смятайте, че тези разсъждения не са „ от мира сего " и са прекомерно отдалечени от действителния живот. Вярно е, че единствено малко на брой са способни да се домогнат до такива високи морални измерения. Малко всред лагерниците опазиха цялостната си вътрешна независимост и реализираха тези полезности, които им даде тяхното страдалчество, само че даже един подобен образец е задоволително доказателство, че вътрешната мощ на индивида може да го издигне над външната му орис. Такива хора има освен в концентрационните лагери. Има ги на всички места и на всички места има късмет да се реализира освен това посредством личното страдалчество.
Нека вземем ориста на болните - изключително на неизлечимо болните. Наскоро четох писмо от млад неработоспособен, в което той съобщаваше на собствен другар, че преди малко е разкрил, че няма да живее дълго и че даже интервенция не може да му помогне. По-нататък пишеше, че си спомня филм, който е гледал и в който се изобразявал човек, очакващ гибелта си безстрашно и почтено. Момчето помислило, че е огромно достижение да посрещнеш гибелта по този начин добре. Сега, пишеше той, ориста му предложила сходен късмет.
Тези всред нас, които преди години са гледали кино лентата „ Възкресение " по Толстой, може би имат сходни мисли. Това бяха велики ориси и велики хора. По това време за нас не бе отсъдена славна орис, нямаше опция да се реализира такова великолепие. След кино лентата отидохме в най-близкото кафене и на чаша кафе и сандвич забравихме странните метафизични разсъждения, които за миг бяха прекосили съзнанието ни. Но когато сами се сблъскахме с огромната участ и се изправихме пред решението да я посрещнем със същото духовно великолепие, към този момент бяхме не запомнили младежката си решителност от това далечно време и се провалихме.
Навярно за някои от нас пристигна ден, когато още веднъж видяхме същия филм или различен сходен. Но тогава други картини може би са се разгърнали по едно и също време пред вътрешния ни поглед. Картини на хора, постигнали доста повече в своя живот, в сравнение с може да покаже един прочувствен филм. В съзнанието ни може да са изплували детайлности от вътрешното великолепие на обособен човек, като историята на младата жена, на чиято гибел бях очевидец в един концентрационен лагер. Това е елементарна история. Има малко за описване и може да звучи, като че ли съм я измислил; само че за мен тя наподобява като поема.
Тази млада жена знаеше, че ще почине през идващите няколко дни. Но когато приказвах с нея, тя бе бодра все пак просветление. „ Благодарна съм, че ориста ме удари по този начин грубо - показа тя с мен. - В моя предходен живот бях капризна и не вземах на съществено духовните достижения. " Посочвайки през прозореца на бараката, тя продължи: „ Това дърво тук е единственият другар, който имам в моята самотност. "
През прозореца тя можеше да види единствено един клон от кестен с два цвята на него. „ Аз постоянно приказвам на това дърво " - ми сподели тя. Бях сюрпризиран и не знаех тъкмо по какъв начин да приема нейните думи. Бълнуваше ли? Или от време на време имаше халюцинации?
Разтревожен я попитах дали дървото дава отговор. „ Да ". И какво й споделя то? Тя отвърна: „ То ми сподели: Аз съм тук. Аз съм тук. Аз съм живот, безконечен живот. "
Избрано от: „ Смисълът в живота. Увод в логотерапията ”, Виктор Франкъл, изд. Планета-3
Снимки: bookfans.net, humanbehaviorexpert.com
