За любовта на Слънцето, работило завета на Бога да изпълни

За любовта на Слънцето, работило завета на Бога да извърши и познало мъчителната приятност на живота. Петко Ю. ТОДОРОВ и неговата „ Слънчева сватба “.

(„ Светогорска легенда “, 1926  година, Иван Милев, Софийска градска художествена галерия)

♥ Слънчова сватба

Там де балкански вършини – прехванати за рамена, се вдават в далнината, измежду мрътвините се подвигат високи Слънчови кули. Два тъмни бора пред врати се възправят; като венец се вие жив плет-повет към двори, по тях ни спрепнати стъпки на невяста прошумоляват в миналото, ни ще се чуе тежката приказка на остарял собственик. От заран до вечер в кулите е глухо и един потокът реди край необятния трем, обрасъл и мъждив с бръшлян. Сама в трема е приседнала Слънчова майка, склонила глава в размишления за немарливец наследник.

Кому той грее, кой ще го види през есенните мъгли да му се порадва! Орляци черни гарвани ли, извити като над мърша над задрямали села – чобана ли, сгънат в козен ямурлук пред прага на мандрата и захласнат в проточения блей на овцете, – или настръхналия по могили вълк, който плаче за мъгливо време? Обложници са нависнали, като пещерен свод, над ниви и поля, всичко се е прибрало, и единствено вихри ту се сдавят с ошмулените шубарлаци по синори, ту отново писнат, погнат се директно дол и бърдо, като че дирят кому да си изкарат…

Нека пищят, дано вият! Той пролет в душата си носи. Един безгрижен размах – и вкаменялата твърдина на земята ще се разгърне отново за нов живот.

Три вечера подготвена софра го чака. Майка му сънливост не хвана. И де я не занесоха черни мисли! Мисли, орляк жерави, зареяни из мъглите – едни насам, други нататък, разпилеят се в далнини и току се обадят тук, отвърнат татък, завият отново заедно, поели неизвестен път… През разум не й минаваше, че Слънча мома загорка ще спре на път над Загоре, да не помни са време и да залезе даже.

Загорка беше тя. Макар при мащеха расла, от нея с грозно име Грозданка наречена и от къщи на открито непущана да излезе – като се стъкнеше да тръгне из село, затъмняше всички моми край себе. Кога Слънчо я зърна от небеса, дето грееше, там остана. Забрави, че го майка чака дома, не помни що оброк пред бога бе сторил – да стои над всичко.

– Оброк, тежка участ – един да грее над този свят, всичко да милва и да пробужда, него да не огрее никой, да не го погали по чело!

Помрачня му пред очи. И по кое време се прибра довечера, от врати още с тез думи майка посрещна:

– Додея ми към този момент, майко! Радост и живот за всичко – с чер пояс ли ме пови, единствено аз наслада да не позная!…

– Теб друго е отредено, синко. Тъй ми на мене вълшебница предсказа – додаде безшумно майката. – Самичък на себе да се радваш, над всичко високо възйет. Долна земя грижи притискат, ти над тях трябало да стоиш, мало и огромно да те познава…

– Поврага вълшебства и магьосници! Що ми е наслада в самотност! Един път аз не сетих себе си, все над непознато благополучие грея… В Загорье… мома видях… от всичко на света по-мила!

Отмина майка си той и към този момент място не може да си найде из прустове и чардаци. Цели нощи слухти сам, мъчи се като че ли да се сбере. Как изстина от сърце всичко, по друго тегли в този момент. И навсякъде, и във всичко се възправя облика на Грозданка пред него – и той се смирява, отпуща се и не помни. Тъй, в залис и с мечти в душата, не сеща той по какъв начин преваля нощ. Зора зори, скача; облаци-мъгли – промъкна се, надзърна… и като се стъписа против Грозданкини двори, там се не помни.

Не е ден есенен – а като че ли настана ден година. И цяло село не може да се нарадва Слънчу. Проведриха се небесата, сам-там по припеци се усмихнаха побилите към този момент есенни минзухари, ето и клюмналите по мочури върби ще изресят. Ден, два и като че ли пролет още веднъж отново цъфна! Раззелениха се паши, вакли овци раздрусаха по тях руна. По ризка боси деца се погнаха кръз село и гръмнаха навсякъде отново песни и игри.

Едвам да мине пладня, измежду село се изправи гайдаря и пискливата му ручилка викна всички да се сбират. Накрехнали калпаци, забързаха ергени, сам-там викат се през плетищата моми – с тях мало и огромно се помъкна към моравата. Там, дето пролетес вързваха люлките, върза-щат ги и в този момент: всяко младо да люшне изгората си, по коя жад е жадувало цяло лято… Ей откъсва от момите своята възлюбена делия, тя се тегли, свени; свени се за дъщеря и майка й татък измежду купчинката дами, зяпнали всички да гледат младите. Мома момку воля не прекърша: сяда тя на люлката; а потегля той въже и от все мощ се люшва момата: над всички от горната страна, всеки да види коя сърце му е избрало… Едвам, изтощен, момъкът отпусна въжето, колкото да момата него да залюшне, към този момент до люлката се натрупат за ред и други. Пак потегля гиздав момък въжето, след него пък изгората му разкърши снага да го залюшне и цялата ливада кипва от смехове и задевки.

Един по различен всички се изреждат, единствено Грозданка стъписана гледа сама отстрана. – Кой би се наел тази горделива мома да люлей? Тя ни на усмивка отвръща, ни на закачка. Като седне подире на люлката той, да му обърне тил пред всички… Те не знаеха по какъв начин чезнеше в притома в този момент момино сърце. Ником свела очи, тя оглеждаше момците отдалеко, да си найде момък, който и без дума би я познал. Нямаше подобен – самичък на себе да се радва; нямаше момък душманин и брат да не познава. И тя подвигна очи, като че ли поплак към небето да стори. А Слънчо, изправен таме над Балкана, към този момент спусна лучи – златни люлки.

Трепна Грозданка. Сама на очи не може да хване, само че незнайна ръка като че ли потегля към него. Когато люлката се полюшна и тя изви глас да запя, всичко притаи мирис по моравата. Нечути до през днешния ден думи на жадена младост… Робиня ще му бъде, с песни ще го приспива, ще го разбужда с песни… Само той да бъде неин, тя да му служи, да му се радва… И както златна люлка се люшкаше, както Грозданка кършеше глас, люшна се и литна директно тилилейски усои и никой не видя де изчезна. Мярнаха се шити поли над възлази, татък нагоре и песента й глъхна в далнината.

А както сърцето на състарен делия нявга закрее по лудини и ветрогонства, като че ли втора младост с поседяла глава ще младува, па току внезапно сети омекнала десница и отпадне – тъй долини и полугари, що некин се бяха усмихнали и запели в без време огрялата пролет, клюмнаха попарени от сланата. Разкаля се земята. Балкани задрямаха посърнали в далнини, закътаха се из хралупи планински селата и ето подранила зимата се закиска над всичко и ситно засея със ситото си бели снежинки. Сегиз-тогиз надзърне из облаци бледен Слънчо, огледа зазъзнали дървеса, угрижени селски хижи и измежду сама бяла пладня завие отново да се прибере. Никой не може да го проумей. Едни споделят, присмива се, дето религия са му хванали на пролет да излязат; други пък – срами се лице да покаже преда света – булка е отвел без родни, без закон…

…

Стара приказка разправя: когато измежду тъма и затишие божия промисъл озарил мощен идеал, създателя хванал от все сили гърди, като че ли с ръце желал да откъсне вдъхновението си и да го въплъти във вселената. Замахнал той, а светлите му фантазии озарили гъстия мрак, с топлия си мирис съгрели земната мрътвина – и реки, и потоци продънили твърдината, погнати в несвестен бяг. Над тях, като че ли заслушани в поривния им ромон, издигнали се рудни брегове; разгърнали се надлъж и нашир поля; като морски талази нагоре към пригори се подйели баири; а сходно замашна дълга, възмогнал се Балкана възвишен и горделив, чак до поднебни висини… Дълго още остарелия занаятчия не можал да води взор от творението си, само че изтощен спля пред Слънча:

– Ти радей над света – с лучите си простори разшири, озари дълбините. И всичко да заживей с тебе и да се извършва в моята воля…

Изпълнител на божия воля, се изправи през днешния ден отново Слънчо на небото. Вихрите бяха разчистили снега, по равнините размели ланшни листи и ето отвсякъде потръгнаха орачи и заобтягаха бразди, здрава основа за губера, който Слънчо ще тъче. Топла влага още излеком задимява над ровките бразди, а той отиде да ръси припеците с кокичета и минзухар и да срехавя със зеленина хълмистите върхове. Недовършил още ресните на своята тъкан, разпростра основа в полето надалеч и я задипли яснозелена; до момента в който се свят усети, той обтегна обилен губер от Балкана и чак до бяла Дунава отскочи да поръбва краищата му.

И пролетта се зададе да мине по губера. Повела със себе наслади и цветя, с венец теменужки на глава, младата красавица бърза от юг. За нея зашепнаха глогините низ подолье, дървеса наметнаха за посрещи бисерните си накити; из рътлини, по могили изнича кукуряка и подрумчета наизлязоха да видят по кое време ще се покаже. Припнаха и заръсиха с чуруликания птички – пред тая, която към този момент преваля Балкана, спретна и радостна.

Да гледат пролетта наизлязоха и децата из къщи на открито. – Сетнята, останала без ограда накрай село хижа, сетните колиби, които като запуснати птичи гнезда пустяха цяла зима, се възобновиха и оживяха през днешния ден. А над села, над баири, като остарял побащим, Балкана разкършил рамена, по необятни му скути се плакнат тучни зимнини, като че ли юношески подеми му душа вълнуват и измежду общата наслада най-радостен е той.

Не излязват от задимената си килия да се порадват на пролетта едните остарели знахари и гледачи. Цял живот с подпрени ръце на запъхнатите им в пояс дивити и с навъсени чела, гадаят те на бобови зърна международните ориси и сегиз-тогиз погледват на открито – през тесния прозорец на килията си. – Орис! Когато първи път Слънчо се усмихна измежду димът на дългите им лули, всички извърнаха очи към неканения посетител, дошел в такъва час – когато всичко мре от апетит – с пролетни ласки да ги залъгва и увещава. И като че ни го знаят, ни го познават, обърнаха му те всички тил и единствено техните сбръчкани чела не разведриха Слънчови лучи.

И майка му, и невяста Грозданка не облъхна пролетната наслада. – От тъмни зори Слънчо като изскочи, по късна вечеря ще се прибере. Замислен, безмълвен, не му се продумва. Едвам склопи очи, до момента в който да видят – рано пред зори отново изскочил. Всуе остаха всички майчини очаквания през дългите безсънни нощи, когато клюмнала над люлката му, тя бленуваше честити дни, стоплени от синовните му грижи. Не по нея той грижа ще бере, а пък тя по него: огромна грижа, колкото по-голям пораства той – че всеки ще го слави, всичко ще чака от него наслада и живот, само че няма да смислят никои оногова, който себе си е не запомнил за тях!…

Зад кулите беше разсяла Грозданка свойте цветя: катаден, по кое време Слънчо излязва, да има с китка да го изпрати. С цвете и изпращане занапред мислеше тя от млади години да си отземе, че мома не беше ги познала Слънчо я сграбчи и късно оная вечер я докара тук – и до момента сама тя още не знае къде е… И като че внезапно опомнена от някакъв сън, невястата остави цялостни менци измежду лехите, озърна се, отстъпи до дувара и – людско всичко й се видя наокол, людска е тя самата тук, у Слънчови… Ден по ден – зима мина и пролет ще мине към този момент, тя още нищо не е познала… Не е познала… Нито пък под сърце й до момента майчина вяра трепна… Да не би пък за туй – поклати помрачняло лице тя – мълчаливо я отминува Слънчо и немари свекърва?… Но преглътна сълзите си, озърна се, като че ли още се боеше някой да я не види, и се изправи измежду лехите да ги реди и полива.

А черния облак – тъжна мисъл – който пресрещна рано-рано Слънча и засени лицето му, се разсея и той добродушно отпусна взор към долня земя. Села и поле, като че ли изнемогнали след пролетните песни, бяха се смърлушили и глъхнали под него. Слетели, белите листовце на цветовете засипват земята; след дружни чуруликания, птичките се пръснаха и в този момент всяка се окуми над гняздото си. Там, де наскоро се усмихваше бисерен цвят, в този момент се налива плодът, скътан из шумака… Замислен, бледен, Слънчо се спря и гледа от небеса, както запоен в свойта план занаятчия се стопира с млат и длето в ръка пред мрамора, в който вижда по какъв начин оживява блянът му. В работилницата наокол е глухо, подът се белее засипан с люспи и части мрамор, а майстора привел глава пред творението си навъсен и неудовлетворен. Но момент – и мисълта като че ли сама му повдига ръката; млатът се отпуска бавно, звеква длетото и из твърдия камък облика отвори необятно очи.

Като ударен занаятчия и Слънчо с първия ранобуден селяк стана отзарана, окъпа лице в Черно море и излеком хвана да отвива влажната мъгла от чукарите на Стара планина. Отдавна лучите му го озариха, а с него и земята с нейния дивен накит. Лучи длета – тук срехавиха лист, като че така на смешка, разпукнаха таме цвят, а до момента в който го сетят, той към този момент проведри ширината. Но той няма време по скатовете с цветята да се бави – бързо се възйема във небеса и лучите му като разкалена жарава се разгарят необятно над полето. Наблегнало под огнения му мирис полека-лека всичко се отпуща и маранята трепва във въздуха – Ето го, изправя се той, застава посред небо като владетел над своята земя, впива лучи в нея и почва. Ни клас да трепне към този момент нейде, ни равнища да прошумоли по падини надолу – над всичко е самичък Слънчо и неговата равна, плодна светлина. Сетния глъхнал нейде в мрътвината клас, сугарния злак, който едвам в този момент по мочури вретени – се цялостни и навършва. Цвят, ни лист като че не смеят мирис да поемат; пропуква се изпръхнала земята, всичко прегаря по нея и в жегата като че захваща да се разтапя и сам Слънчо… И стопил се би той в креативна тъга: самичък със злато да облее необятните нивя, загарката да обагри с кръвта си, да блесне и да се подйеме всичко под него, всеки ръбец, всяка тревица да се извърши и довърши. Широко разлял лучи над полята, той не знае отдих в креативната си замая – а не сеща и не вижда самичък, че блестят към този момент в злато избуяли ниви, равнини недогледни, плодът, скътан из шумака, висне тежко налян и чака – и всичко се подйема отсреща му с въпроса на своето съществуване и в блян ожида от създателя си отговор и позволение на своята цел. Чак по кое време преви към заход, той като че ли съвзет се изви, погледна възлази и пригори, като че дири да не е нещо несъгледал и отминал незавършено – чак тогава се спря да огледа творението си Слънчо. – Тиха вечер иде към този момент и с мирен ромон на тъмните си поли буди полята, примрели в знойния ден. Маранята мързеливо се подвига и мързеливо издигат рамена рътлини, а там надалеч над тях възйема Балкана рошавата си глава, с която е засенил полята надолу… Слисан, гледа с премрежени от залез очи Слънчо и като че не може да доизгледа просторите, над които е творил воля и мощ. И неясно му е, и в умората си не може самичък своето дело да проумей. В тъга се сви сърце и още по-остро сети той погледа на творението си, томително впит с глух, само че нечовечен въпрос: „ Защо? За чия наслада е всичко това? “

… Той работи завета на бога да извърши и в свойта работа позна мъчителната приятност на живота… Пребледнял, той склони мълком чело и някак несъзнателно възви кръз мрътвините, нататък към своите кули.

Там, облегната на тъмния бор пред врати, с кръстосани на гърди ръце, от дълго време го чакаше безмълвната невяста. – Привел глава, той мина, без да я съгледа, и влезна у дома.

През полето бавно вървяха куп дами, прибирайки се късно от работа. И надалеч по долна земя се носеше тяхната ария, песента, в която се облажаваше Слънчовата невяста и нейната международна чест.

1908 година

Из: „ Слънчова сватба “, Петко Ю. Тодоров, „ Идилии “, изд. „ Захарий Стоянов “, 2003
Картина: „ Светогорска легенда “, 1926  година, Иван Милев, Софийска градска художествена изложба